Страданието е отношение към живота, понякога то е присъда над живота | Георги ДЖАГАРОВ
(1925 ~ 1995)
Джагаров не бе ангел, само че той излъчваше лирика и човешко достолепие, пораждаше благосклонности. Бе прелъстителен с мъжка красота и мощ, със сладкодумието си, с умеенето да беседва по човешки и да се държи скромно. Той демонстрираше някаква хъшовска обвързаност към писателската общественост и естествено се превръщаше в център на писателските компании. На масата към него се събираха на драго сърце Николай Хайтов, Богомил Райнов, Серафим Северняк, Тончо Жечев, Любомир Тенев, Здравко Петров, Димитър Канушев, Йордан Вълчев, в последните години – Дончо Цончев, изключително Вежди Рашидов. Това ли са хората, за които Стефан Цанев написа: „ На масата му в ресторанта на писателите всяка вечер седяха минимум 10 души, те го гледаха верноподанически като приютени помияри… “
Помня, че един път на тази маса се родиха началните стихове на едно от последните му стихотворения:
Всеки ден умира някой непосредствен
и се ражда някой непознат…
Предчувствие за самотата на ярката персона или предчувствие за изоставеност бе това?
Творческите триумфи на Джагаров са безспорни и в поезията, и в драматургията, и в публицистиката. Той получи публично самопризнание за литературата си, а не за формалната си принадлежност към партийно-държавната номенклатура. И поради самоотвержената отбрана на Пеньо Пенев, с чиято премия бе почетен и самият Стефан Цанев по времето на Джагаров като заместник-председател на Държавния съвет по културата. И поради изключителната поддръжка, която оказа на младите, особено на същата генерация, към която принадлежи и Стефан Цанев – белким мемоаристът е не запомнил публикацията му „ Здравей, потомство, младо и надарено “ и стихотворението му „ Предпролет “?
Джагаров имаше доста дълбоки устои на своя книжовен гений. Поезията му е изпълнена със мощни пристрастености и откровени цивилен безредици. „ Страданието е отношение към живота, от време на време то е присъда над живота “ – писа той сякаш за себе си.
Невъзможно е да се наблюдава всичко, само че може да се подсети нещо от поезията на Джагаров, с цел да се види какъв е той, същинският създател и човек:
Може би животът ми е неприятен,
може би самият аз съм неприятен –
нещо все ме мъчи, все ме трови,
все ме стягат някакви окови…
(„ Разкаяние “)
Уж бях огън, бях звезда към парадайса,
сякаш не оскверних ни господ, ни храм…
Нещо стана, а какво – не зная.
И гори челото ми от позор.
(„ Угризение “)
Аз от мисли за вас ослепях.
И на гибел аз отидох за вас.
И за вас се отхвърлих от пъкъла и парадайса.
И аз в никакъв случай няма
да не помни какво е обич и машинация.
И затуй в някой есенен час
ще се върна още веднъж.
(„ Мои благи другари “)
Това са изповеди на почтен и съзнателен човек.
В едно друго стихотворение („ Участ “) Джагаров направи следното самопризнание:
В душата ми отекват груби
и тежки думи, само че единствени.
Аз мога всичко да изгубя,
с цел да открия две-три истини.
Той мислеше по този начин, действаше в името на своите естетически и цивилен убеждения, на такава нравствена основа той написа стихотворението „ България “ („ Земя като една човешка длан “). Христоматийно стихотворение, въпреки че е изхвърлено от христоматиите, въпреки че имаше един глумлив артист, който го пародираше при всеки случай по малкия екран. О, свещена простота… Но с изключение на тази безсмъртна ода за родината Джагаров сътвори още доста стихотворения, в които драматизмът на времето дефинира високата степен на лирика. И драматургия, която също като поезията му остава вечно. Важното е, че Джагаров не позволи нито един креативен компромис!
Избрани фрагменти от „ За Георги Джагаров ” ~ текст на Никола Инджов
Източник: Съюз на българските писатели
Снимка: bg.wikipedia.org
