А денят, може би целият живот зависи от един светкавичен миг ♥ Блага ДИМИТРОВА
(1922 ~ 2003)
Слязох по стълбите. Сняг! Помирисах гъстия мраз, примирената влажна тъга на земята. Зимата се бе върнала. Близна ме леденият влажен език напразно. Във въздуха виснеше дребен дъжд, който, до момента в който стигне до земята, се превръщаше в сняг. Утре отново щяха да се нахвърлят върху дамите: „ Виждате ли се какви сте непостоянни! “ Март месец ми бе същинска инквизиция. Не можех да претърпявам тия плоски, всяка година повтарящи се смешки. Хората не умееха да видят в тоя „ женски “ месец родилните страдания на земята, която чупи ледовете си, бори се с дебнещи скрежове, с изкусително топли ветрове, с лъжливи разтопявания, с неочаквани пристъпи на зимата, с цел да роди от недрата си живота.
Капнала от нервно безсилие, се прибрах. Чух по какъв начин зъзнат зиморничави дръвчета. Изведнъж се сетих за подранилата череша, булчински накичена в цвят, която видях тая утрин. Бе едно бяло знамение. Студът ще я попари в най-хубавия й сън. Била е прекомерно нетърпелива. Прибързала.
Побиха ме тръпки-мразници. Връхлиташе ме леден вятър. Не можех да смятам, че това бе моят благополучен ден. И аз прибързах да разцъфна. А се връщах попарена не от друго, ами от очевидността, че не съумях да основа най-хубавия си ден. Само с положителни закани нищо не става. Денят изтече като несдържан проливен дъжд през пръстите ми. Останах с празни шепи. Всъщност не аз улових деня, а денят - мене. Вдругиден ще се изравнят на следващия ден и през днешния ден и през вчерашния ден, ще бъдат едно и също. Все отново нещо ми бе останало от днешния неудачен ден. Чувствах го, носех го, без да осъзнавам какво тъкмо. Нещо доста нужно за утрешния ден. Някакъв напълно дребен опит. Почти нищо, от което зависеше всичко. Помъчих се да събера и скътам в себе си тая скъпа капчица опит:
Запомни! Запомни! Не можеш по прелиминарен чертеж да построиш нито един собствен ден. Колкото и да го планираш, да го монтираш, той като лава руква и те повлича в друга, непредвидена посока. Какво ти остава да правиш? Не е допустимо да впрегнеш деня си с баражи. Нужна ти е друга, по-изтънчена подготовка. Да умееш да посрещнеш мига, да не го изпуснеш, да откриеш мълнийно с какви благоприятни условия е зареден той. Днешният ден ми предложи един-единствен момент и аз го изтървах. Влад потърси погледа ми. Къде се дяна прословутата ми усмивка? Цялата ми вътрешна настройка е била от вятър. А денят, може би целият живот зависи от един мълниеносен момент. Да свариш да го уловиш и да извлечеш всички заложби в един незадълбочен момент. Дори предварителната подготовка ти пречи, спъва рефлекса ти. Понеже в никакъв случай не можеш да натъкмиш всичко съгласно личния си модел, ти не се радваш на ненадейното, на това, което е напълно друго от твоя безпаричен образец и носи безпределно повече вероятности. Ти си некадърен да му се откликнеш и поддадеш, да му окажеш помощ, да развиеш и освободиш заряда му. А може би таман такава еластичност и сърдечност към импровизатора момент е геният да живееш…
И на следващия ден бе ден!
От: „ Пътуване към себе си “, Блага Димитрова, изд. „ Български публицист “, 1985 година
Снимка: Блага Димитрова (1922-2003), Институт за литература, dictionarylit-bg.eu
