Родители, които не се спират пред нищо в името на децата си, унищожават бъдещето им ♥ Блага ДИМИТРОВА
(1922 ~ 2003)
Пътуване към себе си…
Гребнах с дървената лъжица ошав, духнах парата. Сръбнах и се вцепених. Един нежен, едвам осезаем аромат на нещо свидно. Какво тъкмо? Индрише, канела, плодове… Някаква капчица чудноват мирис, разтворил в себе си цялото ми детство. Пресявах пъстрия мирис на ошава, отделях аромат по аромат, с цел да открия и разчленя вълшебната примес от мемоари, подмятания, знаци. Пренесох се години обратно в родната си къща. Но нищо не открих там от търсения лъх. Тогава мисълта ми отскочи пет километра по-нататък - към лозето, където лете прекарвах с родителите си. Там открих сладкия аромат: зарзалки нападали по земята, луничави, ситни като златна градушка. Аз ги групирам и хапвам до преситеност. Баща ми дялка с нож някакъв дълъг клон да ми прави играчки. Най-непонятното за мене бе това, че той бе гальовен татко. Как е могъл към непознатите синове и дъщери да бъде напълно различен?
Едно ме терзаеше най-вече: че татко ми е направил всичко поради щерка си. А таман върху нея тегнеше виновността му. Родители, които не се стопират пред нищо в името на децата си, унищожават бъдещето им. Всяка измама дава подсилен и утроен отзив напред във времето. В съдопроизводството има отминалост, само че във времето - неминуеми последствия. Никакъв компромис в името на някого или на нещо не се оправдава.
Рано или късно задачата, реализирана с недостойни средства, се сгромолясва под тежестта на средствата. Баща ми бе избрал посоката на лекото противодействие - дисциплината. За да ми обезпечи нехайно детство и да ми отвори път в живота, той бе извършил заповедта. Съвсем не бе помислил, че с това подписва и моята присъда. Преследвайки непознатите синове, той бе подхвърлил щерка си на гонене. Моят живот бе комплициран, преди да стартира. Преди да погледна света, бях отговорна и наведох взор. По-добре тоя гальовен и грижовен към мене татко да ме е оставил, да ме е захвърлил, да ме е не запомнил, само че да се е жертвал за другите. Тогава цялостен живот щях да му бъда признателна и да се гордея с името му.
Присъдата на татко ми пристигна не от Народния съд, а от моето отчуждаване. Няма по-окончателна присъда за един човек от вътрешното отричане на личното му дете. Но имах ли право да го упреквам, щом всичко това бе сторил поради мене? Тоя непосилен въпрос ми отравяше всеки спомен, всеки сладостен аромат от детството. Аз нямах право и на детски спомени…
Избрано от: „ Пътуване към себе си “, Блага Димитрова, изд. „ Български публицист “, 1985
Снимка: Блага Димитрова (1922 ~ 2003); bg.wikipedia.org
