(1922 ~ 2003) Пътуване към себе си Не можеш да

(1922 ~ 2003)

Пътуване към себе си

Не можеш да избегнеш съдната среща. Да идеш накрай света, да си смениш косите, лицето, името, нрава, отново ще те познае някой, отново ще се натъкнеш таман на оногова, от който се криеш. В тоя кръговиден свят всички пътища водят към неизбежната среща. Природен закон е да се сблъскаш с индивида, от който бягаш. Сякаш невидима магнитна стрелка ръководи посоките ти. Може би незнайни биотокове се излъчват от гузната съвест и притеглят индивида право към наказването на срещата.

Нарочно избрах най-затънтения край. Не бях аз единствена. Какви не видове, надошли на градежа от кое място не. Тук бе Аляска. Пияници, несретници, бездомници, парясници. На дъното на погледа им – утайка от остарели грехове. Аз ги разбирах добре. Кой различен, в случай че не аз? Тук заживях без презиме. Почти го забравих. Но рано или късно името застига човека… Тъкмо когато най-спокойно си вървиш по пътя, нечия ръка се поставя на рамото ти и, вкаменена, ти чуваш личното си име като присъда:

– Райна Стаматова!

Сякаш си настъпила мина. Ще се разлетиш на части. Не можеш се укри на никое място. Единствено избавление в тоя кръговиден свят е да живееш по този начин, че да не те е боязън да бъдеш позната. Няма различен метод, колкото и да искаш да бъдеш истинска. Нищо не можеш измисли, с изключение на да пазиш проклетото си име. За да вървиш с лека душа, с вдигнато лице към неизбежната среща. За да не изтръпваш от боязън, щом някой извика името ти. Затова се бяха юрнали насам. Да стартират живота изначало. Без мемоари. Без неточности. Без позор на челото. Но допустимо ли е това? Да зачеркнат досегашния си живот. Да изградят ново име. То е доста по-трудно, в сравнение с да изградят нов град.

А аз трябваше да потегли още по-отдалеч, оттатък началото. Да залича едно име и да основа ново. Сам-сама, с голи ръце. Не биваше да допущам ни момент леност в тоя труд, еднакъв на труда на цели генерации. Защото името е индивидът. То е лицето му, душата, предишното и бъдещето. То е характерът му. Съдбата му. Името – това е времето. Натрупани каузи, неточности, действия, години. Всичко е впечатано в името. Всички порти към сърцата може да отвори едно име. Само по този начин човек се е осъществил. Името – това са твоите приятели, обич, достолепие, самочувствие, вяра. Ти носиш в името си предназначение за живота си. Човек, който си е основал име на самоуверен и почтен, той е заставен да остане правилен на името си и да постъпва самоуверено и почтено даже в случай че това му коства прекомерно скъпо. Инак ще изгуби най-голямата си облага, ще изгуби себе си и света. Името – това е вътрешният покой, сладкият самун и сън, усмивката и здравето на индивида. Лошото име те смазва като болест. То загрозява и най-красивото лице. Носиш го като сипаница. Когато ти лишават името или го опетнят, или го санкционират със давност, ти си погубен човек. Но името не може да се унищожи. Времето е акумулирано, кондензирано в името на индивида. И то остава.

Догорели погледи си отиваха към този момент от огъня. Вперила очи в загасващите въглени, аз устоявах твърдо на погледа на Влад, който ме дърпаше към него, и заклинах сама себе си:

… Не се забравяй! На всеки различен са разрешени лудини и ветрогонства на млади години, само че не и на тебе! Ни една неправилна стъпка няма да ти бъде простена. Ти си белязана по рождение. Носиш родово леке на челото си като абсцес. Струва ти се, че всеки отдалеко го вижда. Физически усещаш тежестта му. Има мигове, когато се изпотяваш от името си. Нямаш право на обич, на следване в университета, на фантазии. Нямаш право на закачки, на танц, на коварство. Нямаш право на неточности! Коя си ти? Първо би трябвало да станеш равна на другите. Не се самозабравяй! Не заслужаваш благополучие даже на смешка. Стани вързан вятър! Стъпчи усмивката си! Времето тече. Всеки момент е една крачка към разкритието. Помни, помни коя си! Трябва да напрегнеш всички сили, с цел да си създадеш име! Съвсем ново, без следи от изхабяване, без петна от нечисти пръсти. Името „ строител “ звучи добре. Искаш да си го присвоиш. Но това не е така елементарно. Трябва да се напрегнеш повече от другите, да направиш нещо, за което да ти благодарят даже ония, пред които чувстваш неволна виновност. Да стартират да произнасят черното ти име с любов. Да ти имат вяра, даже когато узнаят истината…

Избрано от: „ Пътуване  към себе си “, Блага Димитрова, изд. „ Български публицист “, 1985 година
Снимка: Блага Димитрова (1922 ~ 2003)