Мъж и жена - два полюса, които се съчетават, за да бъдат човек ♥ Блага ДИМИТРОВА
(1922 ~ 2003)
Отклонение (1976 г.)
Една вечер се прибирахме със стъпки, които полагаха равни старания да бъдат сговорни. С походката си аз стачкувах против дамите, които вървят ситно-ситно, с цел да наподобяват грациозни. И въпреки всичко не бе елементарно съгласуването на крачките ни. Ти великодушно правеше стъпки с понижен диаметър, с цел да вървим паралелно. Имах странното възприятие, че те арестувам, дърпам обратно, спъвам. Това би бил твоят вървеж, в случай че тръгнехме в живота дружно: крачки с преднамерено сдържан диаметър. Мълчанието ни бе наситено с инспекция, с изпитване: ще можем ли да понесем цялостен живот дружно - целия дълъг път до края един до друг? Вървяхме съществени - двама, събрали се на смешка. Вървяхме като едно заричане за някаква безкрайност през преходния, опустошен свят. Тогава за пръв път долових един вътрешен разговор посред ни:
Какво мислиш?
Това, което и ти.
Крачките ни не се погаждат.
Трябва да ги поправяме, всеки своята съгласно другия.
Но всеки човек си има програмирана стъпка и няма право да я променя, тъй като знаем ли едно такова нарушаване каква злополука може да провокира?
От всичко свое ли би трябвало да се лиша, с цел да те обичам?
Може би прекалено много те обичам и по тази причина не желая да се лиша от нищо свое, с цел да не се обезлича в твоите очи.
Няма ли да остареем дружно?
Не е ли по-добре надалеч един от различен да остареем?
Ако сме дружно, няма да видим старостта си.
Сега и младостта си не виждаме, когато сме дружно.
Как да живеем?
Как да се оправим с тая мъчна обич?
Ако бе лесна, нямаше по този начин да ни погълне.
Не е по силите ни насладата да сме дружно.
Така ние спорехме въображаемо. Не съзнавахме, че мислим към този момент в разговор. Кой да ни разкрие тогава, че това е пълнотата на съществуването на индивида?
Вътрешният разговор сред двама души, които се обичат, е същинският, пълноводният поток на човешкото схващане. В привличането и отблъскването, в присвояването и отчуждаването, в спорната пулсация протича вътрешният ни живот.
Ние сме същества, които получават контакт със света посредством две очи, две уши, две ръце. Включването на виталния ток е допустимо в два антипода. Ние можем да добием искрата на мисълта и възприятието при конфликта на два свята, на плюс и минус, на „ да “ и „ не “. Цялостното се реализира посредством несъгласие. Мъж и жена - два полюса, които се съчетават, с цел да бъдат човек. Ами самотният? Самотният, с цел да се реализира като човек, т.е. да мисли и чувствува пълноценно, би трябвало вътрешно да се раздвои. Потокът на съзнанието би трябвало да тече, удряйки се в два противоположни бряга. Раздвоението е най-яркият израз на самотата и отчуждението. Двама влюбени - това е индивидът, който не се чувствува уединен измежду пустинята на вселената. Колко къс е неговият живот - почти еднодневка.
Ние двамата се бояхме от несъгласията, от непрекъснатия си писклив и безмълвен конфликт, от неразрешимия спор на характерите си, а таман този вътрешен разговор е бил мигът същински живот за нас.
Мъж и жена се срещат освен с цел да родят деца. Но и светът да се роди нов в тях. И те самите да се родят нови в света.
Вътрешният разговор сред двама влюбени е новото раждане на света в едно ново схващане. Там е неповторимото чувство за живота. Взаимно надълбоко облъчване на двама души. От единия към другия се отпращат талази, оттласкват се, пресрещат се и усилват. Безкрайността бушува сред тия два насрещни бряга. Най-фина осцилация на кръстосани усети. Песента на света е вътрешният разговор сред двама влюбени. Но ние я чуваме същински едвам когато замлъкне.
Из: „ Отклонение “, Блага Димитрова, изд. „ Български публицист “, София, 1976 година
Снимка: Блага Димитрова (1922-2003), Институт за литература; dictionarylit-bg.eu
