(1919 ~ 2002) Митовата жалба Срещнахме се в парка, край

(1919 ~ 2002)

Митовата тъжба

Срещнахме се в парка, край почивния дом на баните. Пристигнал бях там с ранния трен, по мрачно. Повъртях се в гаровата чакалня, само че ми се стори спарено и душно вътре, та избрах да се разходя на открито. Тръгнах по необятната трепетликова алея, приближих до една скамейка и таман се наканих да седна, забелязах, че на нея имаше човек. Загърнат в кожуха си, той като че ли бе задремал. Помислих, че е някой одрямал се пасажер и го допрях лекичко:

– За влака ли, побратиме?

– А… не, почивам – смутено отговори той. – От почивната съм, само че не можах да заспя, та поизлязох малко, да ме поусуче вятърът.

Седнах до него, възпламених цигара, побързах и нему да предложа.

– Не пуша – отказа той, – оставих го. И без това ме души нещо извътре, а вкарам ли и дим… никак ме няма. Не знам – въздъхна непознатият, откакто помълча. – Едни ми викат, че е гръдна жаба, други – нерви: и на докторите брадвата не удря на едно място. Ако мене питаш – не е ни едното, ни другото.

Гласът му беше необичайно спокоен и нерешителен. В тоя глас и в цялата му прибулена в мрака вдървена фигура имаше нещо, което ме накара да потръпна. Почаках да продължи, само че той като да беше още веднъж задрямал.

– От що е тогава болката ти? – опитах се да го предизвикам.

– Дълга е за описване – разшава се той, – пък и не зная дали ще ти допадне: не е ни ария, ни приказка, а тегло; не това тегло, дето трепне снагата, а… душата. Тегло от боязън. Онова боли, че преболи, а това държи влага за доста години – започна той като на себе си, понесен от вълнението, което го обхвана. – Тоя боязън ми навлече майка ми. Родна майка – не мащеха. Жека я викаха. На фамилията ни – Жекини, а на мене – Жекин Мито, въпреки че татко ми и в този момент е жив. В село и нему викаха Жекиния и така си го знаят. Земята, що е земя, колкото да ли е усетила, че и той върви по нея: толкоз е мирен и мек, че и на мравето прави път. Затова пък остарялата беше… огън! Инак телесно беше слаба – в зобилница да я побереш. А имаше едни сивозеленикави очи – втренчи ли ги в тебе, с бургия като че ли те провърта. Хората се пазеха да я срещнат, когато отиваха заран на работа. Брадвар в случай че е – ще се пореже, в случай че е чифчия – я на вол ногата ще претроши, я палешника ще загуби. А беше лакома… доста лакома за респект и популярност. Душа даваше да похвалят нещо нейно. Ако са волове у нея, трябваше да са най-хубавите, в случай че ще е платно – да е най-бяло. Баща ми чак на Плевенския панаир е пращала чифт волове да съеши. У дома всичко минаваше през ръцете й, та и женилките. Да не сгреши някой брат да вземе грозна жена! „ Жекина снаха “ щом е – да е най-хубавицата.

И за какво беше залетяла по тая опустяла красота, по кое време нямаше по лицето си грам от тоя божи подарък – не зная. То беше цялото саде уста. Покрай тая й уста не личаха ни носът, ни брадицата – клюнче нос като кокоши нокът, а брадицата… едвам подпира долната й бърна да не повисне. Викаха й на майтап Жека Жабата. Сто декара от първака на земята бе дал в миналото татко й на татко ми единствено и единствено да стисне очи, да я не гледа в устата, а в ръцете. Кой знае пък… може и оттова да идеше тая й алчност за красота, поради която и мене зачерни.

Хабер си нямах за тая, дето ми взеха – първата. Харесала й беше, че е гиздосия; тя пращала годежари, тя – момари… Ожени ме. Не щеш ли, на момата меракът й бил другаде; залиня, стопи се и се помина, горката, преди да е износила булчинските си пера.

Измина някое си време и подуших, че на друга една е метнала око, само че тоя път я изпреварих. Имах си едно комшийско чадо на сърце и взех, че си го доведох една вечер у дома; така и така вдовиците в наше село ги венчаваха в къщи, на крината.

Не беше булката ми до такава степен красавица, само че беше пътна и богатства жена. Погаждахме се, дечинки си изчувахме и хубаво щяхме да си доживеем, да не беше остарялата. Като рече един път: „ Грозна е, край мене я не ща “ – отсече. Молих й се, ръцете й целувах – нищо не оказа помощ. Взех, че се реалокирах вкъщи в плевнята, само че и там не ме остави на мира. Къде по какъв начин ме срещне по двора и ме заяде: „ Остави я бре, тутманико, напъди я бре тая грозота!… Отрови я въпреки опустяла и снахата, друга ще ти доведа! “ „ Ма не виждаш ли каква ми е работна и кротуша, каква ми е добра? Защо я хулиш и чумосваш, за какво сърцето ми ядеш? “ Пък тя: „ Мене, кай, снаха ми би трябвало – слънце, да се пукне това проклето село от злоба, пък за работа – да са живи волове и наивници мъже. “

Месеци минаха, години се търколиха – не се остави проклетницата от тия люти приказки. Че остави приказките, ами по едно време като ме притисна: „ Или я оставяй, или стъпка няма да наследиш от парцела ми. Ще го харижа на калугерите, а на тебе – драм, така да знаеш! “

Друг на мое място, по-корав, щеше да откри чалъм и на това, но аз съм се метнал на татко си – мекошав: ни сърцето ми даваше да си оставя дамата, нито пък имах кураж да зарежа остарялата и да се махна от парцела й. Нали не знаех друго с изключение на земята: ни книга, ни поминък. Държах се все за нея като слепец за сопа, да не пукнат децата ми от апетит.

Тъй ме е разпъвала остарялата проклетница на кръст – между хляба и сърцето. Ден не е минавало да ми не капне зехирец и всичко се е събирало тука – вътре… Кой да е знаел, че в миналото на децата ми ще бъде целият селски кър, да не бера тия страхове, да си виждам женицата, да имаме живот до века.

Моето тегло претеглих, та го знам, а какво е било ней на душата – тя си е знаела. Аз, какъв брой да е – мъж; завъртя ли петаче по джобовете, отбия се в кръчмата и пийна, изкашлям някоя ругатня и ми олекне. А тя, сирота, ни татко, ни майка, ни… за света мъж, да седне един път да я диалози. Биваше ме за работа, само че приказка да сменя човешка с жена си – хич ме нямаше. А трябвало и то; щом не можеше да огледа в сърцето ми, с цел да види, че цялото е нейно, а и нямаше по какъв начин в шепа да й го покажа – трябваше да й опиша, да й пристигна кураж, да потърпи. Трябвало, само че езика ми е направил бог комай не за приказки, а хапките ми да брои. Затова и тегля…

Човекът изпъшка, повдигна яката на кожуха и раменете му потръпнаха. На изток небето побледняваше, а звездиците гаснеха една по една. Татък нейде, по железопътната линия, кихна локомотив, претрака товарен трен и затихна. Затихнал беше и шепотът на неспокойните трепетлики над главите ни. Сякаш и те бяха заслушани в описа на нещастника.

– А каква жена беше, какво златно сърце имаше! – продължи той поривисто, отприщил парливите мемоари на воля. – Да текнеха сълзите, дето е изплакала, полето можеха да напоят. Да помислиш, че се е страхувала зарад парцела – не. Свикнала беше тя на сиромашията, ратайкиня е била от дете и това не я плашеше. И за себе си не мислеше толкоз – изтръпнала беше на ругатни и обети, – но жалеше мене, дръвника, че се удрям с ум, на два огъня напечен, та единствено крееше и съхнеше като яребица, устрелена от сокол.

Помня, един път бях отървал от хищника една – жива и здрава, две перца й беше единствено отронил, а ни кълвеше, ни вода пиеше. Поседя настръхнала под коша и умря, попарена от боязън. Та и жена ми – избледня челото й, засиняха тънки жилчици по него. Очите й единствено останаха едри, каквито си бяха у моминство, само че и те завехнали.

Тая тъжба я надделя. И без това колата й, види се, е била претрупана, а една вечер, като й споделих, че имам гръдна жаба – съвсем я смазах. Плахна се, горката, погледна ме, като да не беше ме виждала, а сетне сведе очи към пода и към този момент не повдигна, като че ли тя бе отговорна. Вечерта помълчахме и си легнахме. Дремнал съм някое време и се разсъниха. Гледам я в полумрака – коленичила до одърчето на децата, поизметнала главата си обратно, а раменете й потреперват ли, потреперват от рев. Не открих тогава думица да й кажа, да я попитам за какво. Отскубна ми дяволът езика, зашлеви ме през очите, та не видях, че това е било сбогуване.

Застягах се на другата заран да ходя на пазар. Слезе и тя в обора, да ми наоглави конете. Повъртя се край мене, засуети се, па по едно време сграбчи ръката ми да я целува. „ Чакай, мари… за какво? “ „ Нищо, кай, стопанино… за добър час “ и фукна на открито, че остарялата се появи на прага и взе да чумосва: „ У-у-у-у, ненаситници разлигавени… Не виждаш ли бре, тутманико, че гледа да ти вземе огъня, да не налетиш на някоя по-блага из града?… “

Стъмни се пред очите ми, па смъкнах капистрата да я перна през устата, само че жена ми, види се, разбра, та се извърна и ме погледна: лицето й беше пребледняло като платно, а очите й не даваха да посегна.

Емнах тогава конете, нека разплискам някъде из пътя тъгата от сърцето си, само че не съумях. Остана си да ме дави през целия ден. Олекна ми малко чак като се врекох, че в случай че се върна тази вечер жив и здрав, на следващия ден – жената в колата и… накъдето ми видят очите. Сметох колкото пари имах по джобовете си, та купих една шарена кърпа, да я развеселявам, благата, с подарък. Сетих се… само че беше късно.

Гласът на индивида одрезгавя, потръпна и се скъса. Вятърът смиташе край нас последните останки от мрачината и скимтеше, безизходен в трънаците на живия плет, като да се канеше на отбрулените по земята есенни листа. Те потреперваха от нерешителност и прелитаха в краката ни на завет.

Повдигнах глава да видя лицето на моя събеседник, само че той се извърна, та мярнах единствено заострения профил на носа и провисналата дипла край зле обрисуваните му, въздебели устни.

– Цигара имаш ли? – попроси ненадейно той.

Дадох му да запуши. Засмука с такава пристрастеност, като че от тези глътки пушек зависеше всичко.

– Да не ти повреди? – пожалих го.

Той помълча, до момента в който изпуши цигарата, и тогава чак продължи:

– Пожар където е минал, димът не вреди… Мене такава болежка ме болеше, когато я заварих мъртва, че прегоря сърцето ми на главня, та стана пусто и празно като пепелище… Метнала се беше в гераня и по кое време се върнах от пазар, таман я бяха извадили: сресана, с бяла пътечка по средата, а лицето й – възбледо, само че умерено. Очите й, прибулени малко, само че отворени – жадни като че ли за оная богатства думица, дето в никакъв случай не чу.

Отиде си тя, а мене налетя ястребът – дертлият, – че като сграби сърцето ми в нокте – кълва го, кълва, та капчица кръв не му остави. Ходех като в несвяст; накъдето сянката ми, натам и аз. На два пъти ме ловиха край гераня – запътил се бях нататък… при нея. Не помогнаха доктори, та ме изпратиха на аязмо в нашенския манастир „ Свети Кузма “. Три нощи пролежах там на студените плочи, до момента в който светият втаса да ме подкове с тоя ишиас, дето ме е изкривил в този момент. Насмалко да ми угаси свещицата, да помогне на остарялата и мене да зарови. Но писано било да ме изпревари тя.

Случи се, че през оная година духнаха на остарялото под опашката, а неотдавна по-късно беднотията се съеши да се труди над земята общо. Омешах се и аз с народа, че ми ставаше по-леко сред хора. Тръснах и страховете за опустялото завещание, дванайсет години дето ме давиха. Виждах, че има за мене, за децата ми и внуците поле без синур. Нямаше от какво да се тревожа и не се плашех, до момента в който живя майка ми, само че тя взе, че се разсърди на света, дето й позакачиха нивиците, и умря. Такава жена беше, че на адовия предел, дето се вика, не ме не запомнила, та повикала татко ми и завещала „ На внуците – по един имот, другото изяж и изпий, а на оня, нашия тутманик – ни педя! “

Помислих, че като се помина тя, всичко ще не помни, пък то стана назад: махна се от очите ми, с цел да влезе в мозъка. Денем я не мислех толкоз, само че през нощта не ми даваше да въздъхна. Дремна от по здрач, па се събудя измежду нощ и впуля очи в тавана. Бре пъшкай и се върти, бе подлагай ниско и високо – нищо не оказва помощ. Пламне ми главата, натисне ме притъга и все ми се чини, че в стаята е тя, остарялата. На съвест съм и зная, че са я заровили, а чувствам, че е вкопала очите си в гърба ми и не дръзвам да помръдна. Седял съм така закован по цели нощи, а в гърдите ми се валя таралеж и пръстите ми леденеят, до момента в който напълно изтръпна. Така, до момента в който прибелеят прозорците и се разсъмне. Стана тогава смачкан, като че съм минал през тепавица.

Някое време все по този начин. Умълчах се. Прибули ме още веднъж остарялата мъгла и отново запоглеждах към кладенеца. Усетиха ме хората, па пошушнаха, види се, на ръководителя на стопанството, та един път ме извика: „ Решили сме, кай, да те създадем гледач на добитъка. Там и ще спите с още един в стаичката, за тайфа. “

Стопли ме индивидът, пък и ми се падна един чейнелия побратим… Цяла нощ мели като воденица, до момента в който ми стъпи на клепките, та заспя. През нощта пробудя ли се, аха-а да ме натисне страшното, само че чуя хъркането на „ дружината “. То не беше хъркане като хъркане, а цяла нощ като да се канеше да засвири на гайда: сменя пискуните, пробва гайдуницата, запушва и отпушва ручилото и не оставя ни жив, ни мъртъв да припари.

Тъй прекарах лятото. Помъкна ме залисията към добитъка, пристигнах малко на себе си. Като свършихме гроздобера, викна ме още веднъж ръководителят и ми бутна в ръцете една карта за отмора: „ Пилей се на бани, да оплакнеш страховете от сърцето. Ние сме, каже, доста инвалиди от „ положителното “ остаряло време, само че ти си най-тежко ранен, та върви да се оправяш малко по малко, че ни трябваш. “

Топлата вода правилно, че оплакна ишиаса на „ Свети Кузма “, та към този момент не боли до такава степен, само че ще оправя ли сърцето си – не знам – въздъхна Мито и замълча.

Беше се към този момент разсъмнало. Вятърът, откопчил се от трънаците, връхлетя на листето, подбра го, повъртя го в шепата и духна, та го попиля нататък из полето. Откъм почивната замърдаха и долетя сигнал на камбанка. Мито оправи яката на кожуха си и стана.

– Ще ходя – разстъпи се той, – викат ни на закуска. Хайде в този момент довиждане, па прощавай! – засуети се отговорно и подаде ръка, поизвърнат малко, да не виждам мокрите следи под очите му.

Сбогувахме се и той се понесе към почивната като отбрулен есенен лист.

1980 година

Из: „ Магьосникът от Брезе “, Николай Хайтов, изд. „ Профиздат “, София, 1980
Снимка: Николай Хайтов (1919-2002); bg.wikipedia.org