Ние бавно отвикваме да бъдем умни ♥ Илия БЕШКОВ
(1901 ~ 1958)
Култ към личността
Ние постепенно отвикваме да бъдем умни. Всички се съхраняват! Всеки от боязън се е отдръпнал надълбоко в себе си, скрито е утвърдил някаква себестойност и някак си всеки се е обезверено възлюбил – макар и неприлично.
Да! Ние се привързахме повече към личната си отпадналост, както родителите – към недъгавото дете.
Колкото по-необходима е общността, толкоз повече отделеността ни гълтам и заглушава като плевел – спасителен, плодороден плевел, а един-другиму даваме единствено усърдно изпразнени погледи и думи, които като топки улавяш, с цел да ги прехвърляш на другия.
Да, ние сме обособени като камъните, по-безответни от тях и като тях тежко и надълбоко обидени…
(декември 1953)
§
Старостта
От всички възрасти най-ценна и приятна е старостта. Първо – до нея се стига най-трудно, а и не всеки се добира до нея. Ползуваш се с респект и почитание, без да си ги заслужил – немощта и окаяният ти тип са задоволителни. Сам не си длъжен към никого с нищо. Движиш се измежду свят, който не познаваш и не те познава – така, на две крачки от леглото, ти си постоянно в чужбина. Слушаш, без да разбираш, заговаряш с всекиго умерено и безнаказано. Не ти е нужна нито памет, нито под напрежение слух, нито явен диалект. Можеш да фъфлиш, да плачеш, да се смееш постоянно, всекиму и всякъде: по-жив от всички, тъй като желанията са мъртви.
Смъртта е обезсилена, тъй като няма какво да ти вземе. А и нищо по-умилително, облекчително и радостно от починал дъртак! Надживял годините им, той е татко на татко си и на всичките си предци. Единствената му тягост е срещата с различен дъртак.
(28 февруари 1955)
§
Ние – хората
Обичам хората!
От нищо друго не се умилявам, не се гнуся, не рева и не прималявам от боязън, както от хората.
Никой не ме убеждава в безсмислието на живота ми, както първият срещнат човек.
Цялата мъка на своя живот аз трансформирам в усмивка – искрена и чиста, с която подарявам първия срещнат човек.
Прониквам през облеклата, през плътта, през костите му и изтръпвам от благосклонност пред това печално тяло, което той храни, почесва и не познава…
(1956)
§
Хора
Ние сме обсипани с цветя. Убили сме им живота, с цел да свидетелствуват на нашето „ величие “… Шумно насядваме към масите: ястие, вино и думи, думи! Измежду цветята две черни или две сини очи се въртят против твоите – с някаква комбинация от екстаз и нечестиви стремежи. Устата мляскат шумно. Някои ядат непретенциозно, само че точно тия скромни ядат два пъти повече. Насищането е усмирило всички човешки органи, като се изключи някои. Последната тръпка се явява в последния миг, след който сънят обгръща това тяло с непозната прегръдка, с цел да го освободи сутринта.
Излизаме из смътната сянка на съня и още на прага пред живия живот закусваме хубаво.
(1957)
§
Цената на индивида
Днес ни заплашват с всеобщо заличаване! Ние не се съмняваме във опцията за гибелта на милиони хора, само че истина е, че никой не се плаши и опасява. Всеки по-възрастен от нас е видял хиляди мъртви, избити и изгорени хора, само че едвам е жестока и изумителна гледката, никой от нас не се е разплакал или надълбоко натъжил за тия милиони, както плачем и надълбоко тъжим за един човек.
Числото, от такова огромно значение при различен случай, тук е без значение. Човекът е един и неговата гибел е гибел за всички; както неговото рождение е рождение за всички. Единият човек е равносилен на цялата галактика и по необикновен метод я надвишава – тъй като не той, а тя е обект на неговата мисъл. Ние би трябвало да бъдем доста мъдри и деликатни, с цел да извлечем вярно умозаключение. Стоте человека не костват 100 пъти повече от единия. Дори те изгубват всякаква цена и смисъл, в случай че не им дадем цената на единия човек.
(8 октомври 1957)
Из: „ Словото “, Илия Бешков, изд. „ Георги Бакалов “, Варна, 1981
Снимка: Илия Бешков (1901-1958), Регионална библиотека „ Любен Каравелов " Русе
