Тихата нощ на Еркюл Поаро
19 декември. Еркюл Поаро и контрольор Едуард Кечпул са извикани да проверяват убийството на мъж, осъществено в дребна болница в Норфолк. Докато Поаро работи по случая, майката на Кечпул упорства той да остане в рушащото се имение край брега и да прекарат коледните празници дружно. Неин другар скоро ще бъде признат в същата болница, а брачната половинка му е уверена, че той ще е идната жертва на дебнещия палач.
Легендарният Поаро има по-малко от седмица да позволи този призрачен случай, с цел да предотврати нови убийства и да се върне вкъщи за Коледа. Но в това време още някой, някой извънредно безсърдечен, има напълно други проекти за това по какъв начин детективът да прекара празниците...
Софи Хана за пети път вдъхва живот на най-известния детектив в света. Световноизвестната британска писателка, спечелила доверието на наследниците на Агата Кристи, още веднъж основава извънредно заплетена тайнственост, която съдържа всички детайли на класическите истории на Първата дама на престъпния род.
Представяме ви фрагмент от " Тихата нощ на Еркюл Поаро ", издателство " Ера ":
Нежелан клиент
Поаро и аз сравнявахме качествата на пуешкото и патешкото месо, с цел да решим кое от тях ще поднесем на нашия коледен обяд, когато на вратата на гостната на Уайтхейвън Маншънс се почука.
– Влез! – извика Поаро.
Бях признателен за спирането. Щеше да ми даде време да помисля дали съм направил всичко по силите си и рационално ли е към този момент да приема провалянето. Защитавах идеята на пуйката, само че истината беше, че избрах патицата. Силната религия във значимостта на традицията ме беше принудила да навеждам доводи против личния си усет. Тъй като щеше да бъде хазаин на коледното ни тържество, Поаро евентуално щеше да получи правото да наложи своето. Това беше изводът, до който бях стигнал, когато Джордж, прислужникът на Поаро, някак сепнато подаде глава в стаята.
– Извинете ме за спирането, господине, само че една дама е пристигнала да приказва с вас. Няма уречен час, само че сподели, че въпросът е извънредно значим. Не можел да чака даже до на следващия ден.
– Мога да си потегли... – споделих и се надигнах от стола.
– Не, не, Кечпул. Остани. Днес следобяд не съм податлив да одобрявам непредвидени гости. Забелязах, че след неприятностите на американската фондова борса множеството хора не са способни да преценят тъкмо спешността на усложненията си.
Отвърнах, че и ние в Скотланд Ярд сме забелязали същото.
– Идват на вратата ми и упорстват, че би трябвало да получат помощта на Еркюл Поаро. Eh bien, чувам търпеливо и нормално няма нищо повече от елементарно решимо неразбирателство – най-обикновена свада с настоятелен съучастник или нещо от този жанр. Нищо, което да затормози или да достави приятност на дребните сиви кафези.
– Да. Дреболии се преувеличават и се виждат като бедствия – съгласих се, мислейки си за дамата, която преди две седмици беше нахлула в кабинета ми и бе поискала да проверявам „ обира “ на очилата ѝ. На другия ден ми се обади по телефона и ми сподели, че незнайният изверг ги е поставил в джоба на градинарската ѝ престилка. С други думи, тя самата ги беше тикнала там и беше не запомнила. „ Моля, смятайте случая за завършен “ – отривисто сподели дамата, без да осъзнава, че точно това беше решението ми още сега, в който я видях.
Почувствах, че в гърдите ми се надигна удовлетворение, както става всякога, когато си припомня, че единствено след два дни ще имам двуседмична отмора от работата си в Скотланд Ярд.
– Какво да кажа на госпожа Съртийс? – обърна се Джордж към Поаро. – Това е името на посетителката ви – Инид Съртийс.
Когато той повтори името, изпитах предпочитание да бъда някъде другаде. Сърцето ми се сви. Инид Съртийс. Колко необичайно. Нямах визия коя е тя, само че бях безусловно сигурен, че желая Джордж да я разкара. Чувал ли бях нещо за нея някъде? Обзе ме боязън. В гостната на Поаро беше топло както постоянно, само че по гърба ми внезапно полазиха ледени тръпки, като че ли ме лъхна вцепеняващ мирис.
Останах на стола си. В края на краищата, не се беше случило нищо. Едно беше безспорно – не познавах жена на име Инид Съртийс.
– Покани я да влезе, Джордж – отговори Поаро и откакто прислужникът излезе от стаята, попита: – Очевидното ти отвращение реши въпроса в нейна изгода, Кечпул. Познаваш я, n’est-ce pas2?
– Не.
– Аха. Сега към този момент съм любопитен. Лицето ти споделя друга история. Е, скоро ще забележим. Вероятно си разрушил сърцето на още една млада жена – подсмихна се той.
– Никога не съм разбивал женско сърце.
– Mais ce n’est pas vrai. Ами Фий Спринг? Тя...
– Някои дами сами разрушават сърцата си – рекох. – Ако разбиването на сърца е интензивно занятие, мога да те уверя, че в никакъв случай не съм го практикувал съзнателно.
– Аха. Така ли мислиш, приятелю мой?
– Няколко другарски диалога със сервитьорка, нищо повече, и неизбежно в случай че човек изиска да му сервират кафе в нейния дом и тя одобри без напън да...
Обобщението на отбраната ми беше прекратено от почукването на Джордж. Вратата се отвори и в стаята влезе жена, увита в морскосиньо вълнено палто, шапка и шал. Тя чевръсто стартира да смъква и трите. Джордж ги взе от страничната облегалка на канапето и се отдръпна, като затвори вратата след себе си.
Сигурно бях отворил необятно уста. Не се сдържах и издадох неприличен тон, който никои букви от писмеността не могат да опишат съответно.
Поаро стана и протегна ръка, която вбесяващата натрапница незабавно стисна. (Познавах ли я? О, да, и още по какъв начин!)
– Добър ден, мадам Съртийс.
Тя беше висока и кокалеста, със златиста коса, ъгловато, неясно лице и пронизващи яркосини очи. Изглеждаше, изтъквам личния ѝ обичан рефрен, „ нито ден по-стара от шейсет, тъй като постоянно съм избягвала слънцето, Едуард. Трябва да се замислиш да правиш същото, другояче лицето и шията ти ще се набръчкат като на татко ти, преди да навърши четиресет “. Всъщност тя беше доста по-близо до седемдесет, в сравнение с до шейсет години. Щеше да чества седемдесетия си рожден ден през март следващата година.
И името ѝ не беше Инид Съртийс.
– Здравей, майко – рекох.
– Pardon? La mère? – учуди се Поаро и се обърна към нея. – Вие сте...
– Името ми е Синтия Кечпул, мосю Поаро. Аз съм майката на Едуард, това е наказването за греховете ми. Боя се, че се наложи да прибегна до непочтеност, с цел да си осигуря визита с вас. Инид Съртийс е една моя позната.
Разбира се. Ето къде бях чувал името. Беше ми изрецитирано измежду голям брой други като част от лобирането на майка ми да прекарам Коледа с нея и група напълно непознати в някакво затънтено селце в Норфолк, където „ в действителност имаш възприятието, че си оттатък края на света, Едуард, толкоз е очарователно “.
Според мен няма „ оттатък “, щом си стигнал до края на света. Звучеше ужасяващо. Напоследък бях забелязал, че изпитвам все по-силно отвращение да напущам Лондон. Животът и жизнеността като че ли стопират или най-малкото се борят да си поемат мирис, когато се задържиш прекомерно дълго отвън този голям град.
И най-малко в моя живот нямаше по-напрегнато време от това, прекарано в компанията на майка ми. Вече бях паднал в клопката на желязната традиция да отивам на отмора с нея в Грейт Ярмът всяко лято. Нищо не би ме предиздвикало да прибавя и зимно изтезание към синовното си задължение. Знаех, че в случай че ѝ угодя един път, майка ми ще чака това да се случва всяка година без изключение. Не бях прекарвал Коледа с никого от родителите ми, откогато навърших осемнайсет, и нямах никакво предпочитание да стартира в този момент.
Първото ми твърдо „ Не, благодаря “ явно не беше чуто. Майка ми нетърпеливо продължи акцията си, като надвикваше опитите ми да привлека вниманието ѝ към несъгласието ми. Тя изброи кои ще бъдат в Мънби он Сий, измежду тях и самата Инид Съртийс, и превъзнасяше чудесната Коледа, която ще прекараме всички дружно, като играем игри, за които не съм и чувал („ Много по-палави и провокиращи от всичко, което аз мога да измисля! “), в най-красивата къща в Англия: „ Наистина изумителна. Бижу! Произведение на изкуството, може да се каже. Фрелингслоу Хаус, известна като Фрели на приятелите си. И скоро ти ще бъдеш един от тях, Едуард! Намира се в най-отдалечената точка на крайбрежията на Норфолк, на ръба на живописна отвесна канара. Има пътека, която потегля право от задната врата към стъпала, които те водят надолу до дребен плаж. Идеално за теб! Знам какъв брой доста обичаш да се гмуркаш в леденостудена вода. О, и гледките от къщата са превъзходни. Вижда се чак до... която и да е страна там, оттатък морето. “ Тя беше размахала ръка в случайна посока, а след това лицето ѝ помръкна.
– Това може да е последният ти късмет да видиш Фрели, скъпи.
– Да видя къща, която допреди минута не знаех, че съществува, не е изключително огромна моя упоритост – отвърнах.
– Много тъжна история – продължи майка ми. – Опасявам се, че горката остаряла Фрели е обречена единствено тъй като всички се отхвърлят прекомерно елементарно. Разпадането на брега в онази част на Норфолк е ужасяващо. Свързано е с пръстта върху скалата. Не знам за какво никой не е трансформирал в своя задача да размени неприятната пръст с по-хубава. Все някъде би трябвало да има такава. Със сигурност не е оттатък качествата на човешкия разум да я откри и да я докара в Мънби. Всички би трябвало да престанат да се двоумят и да създадат нещо, тъй като другояче горката Фрели скоро ще се срути във водата и вълните ще я обхванат. Бих се заловила сама да оправя нещата, само че... ами това не е моя работа. Пък и не разбирам нищо от пръст. И е мъчно да повдигнеш въпроса за съществено разискване, когато никой в фамилията даже не го загатва. Всички обаче мислят за това, всяка минута от деня. Страхът от приближаващата се покруса е щръкнал над всичко. Експертите настояват, че Фрели има най-вече три-четири години живот.
Нищо от думите ѝ не ми прозвуча ни минимум привлекателно – нито злочестата къща, която скоро ще бъде погълната от вълните, нито атмосферата на надвиснало злополучие, която съгласно майка ми прониквала във всяка цепнатина и празнина на застрашената постройка. Предполагайки, че ще възприема трагичните ѝ описания за неустоими, каквито бяха за нея (изхитри се да не забележи, че имам лично мнение и усети, а не съм единствено по-младо мъжко нейно копие), майка ми продължи да изброява всеки удивителен и застрашителен подробност, за който се сети, по отношение на Фрелингслоу Хаус и жителите ѝ: единият член на фамилията умирал от необичаен тип рак; в къщата живеели две сестри, които се мразели; майка им и татко им в никакъв случай нямало да простят на родителите на съпрузите им. (Не попитах за какво. Изглежда бяха забъркани прекалено много генерации на прекалено много кланове. Човек трябваше да е генеалог, с цел да наблюдава връзките.) И локалният доктор, който наел стая във Фрелингслоу Хаус, евентуално бил влюбен в матриарха на фамилията, „ или най-малкото явно не е влюбен в дамата, за която е благоприятен и за която ще се ожени. Много необичайно, Едуард “. В същото време матриархът, чието име не можех да си спомня (може би таман Инид Съртийс), „ несъмнено има нещо “ с другия наемател, младия асистент на енорийския духовник.
Майка ми измънка и нещо за затруднено финансово състояние, чиято причина била мистериозна, както загатна, макар че евентуално обяснявало наличието в къщата на двама квартиранти.
Слушах ужасèн детайлностите за порочно звучащата бъркотия, която се надяваше да ми натресе за задачите коледни празници, и бързо измислих проект да я избегна. Съчиних предварителна спогодба с вярата, че ще бъде солидно, непреодолимо затруднение. Казах ѝ, че съм поканен да прекарам Коледа с Поаро. И освен това, че съм приел. Всичко беше уредено. (Всъщност това стана правилно скоро по-късно, когато подметнах един-два намека.)
– Ако ми позволите да отбележа, мадам Кечпул... – Остротата в тона на Поаро ме върна в актуалното ми мъчно състояние. – Мнозина биха възразили против клиент, който получава достъп под подправена идентичност. Аз съм един от тях.
– И по тази причина ви одобрявам. – Майка ми засия от утвърждение към него. – Аз също бих възразила мощно. – Тя се настани на стола най-близо до камината. – Предпочитам да споделям истината, когато е допустимо, само че... вижте, знам, че разбирате какъв брой комплициран може да бъде животът, мосю Поаро. Най-вече вие! Прочетох всяка дума, която е написал Едуард за подвизите ви дружно, по тази причина знам, че от време на време изопачавате истината, в случай че това оказва помощ на идеята ви. Ако бях споделила същинското си име, синът ми щеше да ви накара да ме отпратите. Сигурна съм, че не знаете, само че от години желая да се срещна с вас, Едуард ми дава какви ли не извинения за какво това не може да се случи. Той обича да държи всичко настрана. Вероятно мисли, че може да ви се сторя малко... de trop5, както вие и вашите френски сънародници бихте се изразили.
– Не съм французин, мадам. Аз съм...
– Може ли да уредим вашият човек да ни донесе чай? – прекъсна го майка ми, обърна се и погледна в очакване към затворената врата на гостната. – И може би мъничко от нещо вкусно? А след това да пристъпим към работа, тъй като скоро би трябвало да тръгнем.
– Къде ще вървим? – попитах. – Каква работа?
– Коледа. Може да тропаш с крайник колкото искаш, Едуард, само че няма какво да се направи. Боя се, че ти и мосю Поаро няма да прекарате Коледа дружно тук в тази... стая.
Корица Издателство " Ера "
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Легендарният Поаро има по-малко от седмица да позволи този призрачен случай, с цел да предотврати нови убийства и да се върне вкъщи за Коледа. Но в това време още някой, някой извънредно безсърдечен, има напълно други проекти за това по какъв начин детективът да прекара празниците...
Софи Хана за пети път вдъхва живот на най-известния детектив в света. Световноизвестната британска писателка, спечелила доверието на наследниците на Агата Кристи, още веднъж основава извънредно заплетена тайнственост, която съдържа всички детайли на класическите истории на Първата дама на престъпния род.
Представяме ви фрагмент от " Тихата нощ на Еркюл Поаро ", издателство " Ера ":
Нежелан клиент
Поаро и аз сравнявахме качествата на пуешкото и патешкото месо, с цел да решим кое от тях ще поднесем на нашия коледен обяд, когато на вратата на гостната на Уайтхейвън Маншънс се почука.
– Влез! – извика Поаро.
Бях признателен за спирането. Щеше да ми даде време да помисля дали съм направил всичко по силите си и рационално ли е към този момент да приема провалянето. Защитавах идеята на пуйката, само че истината беше, че избрах патицата. Силната религия във значимостта на традицията ме беше принудила да навеждам доводи против личния си усет. Тъй като щеше да бъде хазаин на коледното ни тържество, Поаро евентуално щеше да получи правото да наложи своето. Това беше изводът, до който бях стигнал, когато Джордж, прислужникът на Поаро, някак сепнато подаде глава в стаята.
– Извинете ме за спирането, господине, само че една дама е пристигнала да приказва с вас. Няма уречен час, само че сподели, че въпросът е извънредно значим. Не можел да чака даже до на следващия ден.
– Мога да си потегли... – споделих и се надигнах от стола.
– Не, не, Кечпул. Остани. Днес следобяд не съм податлив да одобрявам непредвидени гости. Забелязах, че след неприятностите на американската фондова борса множеството хора не са способни да преценят тъкмо спешността на усложненията си.
Отвърнах, че и ние в Скотланд Ярд сме забелязали същото.
– Идват на вратата ми и упорстват, че би трябвало да получат помощта на Еркюл Поаро. Eh bien, чувам търпеливо и нормално няма нищо повече от елементарно решимо неразбирателство – най-обикновена свада с настоятелен съучастник или нещо от този жанр. Нищо, което да затормози или да достави приятност на дребните сиви кафези.
– Да. Дреболии се преувеличават и се виждат като бедствия – съгласих се, мислейки си за дамата, която преди две седмици беше нахлула в кабинета ми и бе поискала да проверявам „ обира “ на очилата ѝ. На другия ден ми се обади по телефона и ми сподели, че незнайният изверг ги е поставил в джоба на градинарската ѝ престилка. С други думи, тя самата ги беше тикнала там и беше не запомнила. „ Моля, смятайте случая за завършен “ – отривисто сподели дамата, без да осъзнава, че точно това беше решението ми още сега, в който я видях.
Почувствах, че в гърдите ми се надигна удовлетворение, както става всякога, когато си припомня, че единствено след два дни ще имам двуседмична отмора от работата си в Скотланд Ярд.
– Какво да кажа на госпожа Съртийс? – обърна се Джордж към Поаро. – Това е името на посетителката ви – Инид Съртийс.
Когато той повтори името, изпитах предпочитание да бъда някъде другаде. Сърцето ми се сви. Инид Съртийс. Колко необичайно. Нямах визия коя е тя, само че бях безусловно сигурен, че желая Джордж да я разкара. Чувал ли бях нещо за нея някъде? Обзе ме боязън. В гостната на Поаро беше топло както постоянно, само че по гърба ми внезапно полазиха ледени тръпки, като че ли ме лъхна вцепеняващ мирис.
Останах на стола си. В края на краищата, не се беше случило нищо. Едно беше безспорно – не познавах жена на име Инид Съртийс.
– Покани я да влезе, Джордж – отговори Поаро и откакто прислужникът излезе от стаята, попита: – Очевидното ти отвращение реши въпроса в нейна изгода, Кечпул. Познаваш я, n’est-ce pas2?
– Не.
– Аха. Сега към този момент съм любопитен. Лицето ти споделя друга история. Е, скоро ще забележим. Вероятно си разрушил сърцето на още една млада жена – подсмихна се той.
– Никога не съм разбивал женско сърце.
– Mais ce n’est pas vrai. Ами Фий Спринг? Тя...
– Някои дами сами разрушават сърцата си – рекох. – Ако разбиването на сърца е интензивно занятие, мога да те уверя, че в никакъв случай не съм го практикувал съзнателно.
– Аха. Така ли мислиш, приятелю мой?
– Няколко другарски диалога със сервитьорка, нищо повече, и неизбежно в случай че човек изиска да му сервират кафе в нейния дом и тя одобри без напън да...
Обобщението на отбраната ми беше прекратено от почукването на Джордж. Вратата се отвори и в стаята влезе жена, увита в морскосиньо вълнено палто, шапка и шал. Тя чевръсто стартира да смъква и трите. Джордж ги взе от страничната облегалка на канапето и се отдръпна, като затвори вратата след себе си.
Сигурно бях отворил необятно уста. Не се сдържах и издадох неприличен тон, който никои букви от писмеността не могат да опишат съответно.
Поаро стана и протегна ръка, която вбесяващата натрапница незабавно стисна. (Познавах ли я? О, да, и още по какъв начин!)
– Добър ден, мадам Съртийс.
Тя беше висока и кокалеста, със златиста коса, ъгловато, неясно лице и пронизващи яркосини очи. Изглеждаше, изтъквам личния ѝ обичан рефрен, „ нито ден по-стара от шейсет, тъй като постоянно съм избягвала слънцето, Едуард. Трябва да се замислиш да правиш същото, другояче лицето и шията ти ще се набръчкат като на татко ти, преди да навърши четиресет “. Всъщност тя беше доста по-близо до седемдесет, в сравнение с до шейсет години. Щеше да чества седемдесетия си рожден ден през март следващата година.
И името ѝ не беше Инид Съртийс.
– Здравей, майко – рекох.
– Pardon? La mère? – учуди се Поаро и се обърна към нея. – Вие сте...
– Името ми е Синтия Кечпул, мосю Поаро. Аз съм майката на Едуард, това е наказването за греховете ми. Боя се, че се наложи да прибегна до непочтеност, с цел да си осигуря визита с вас. Инид Съртийс е една моя позната.
Разбира се. Ето къде бях чувал името. Беше ми изрецитирано измежду голям брой други като част от лобирането на майка ми да прекарам Коледа с нея и група напълно непознати в някакво затънтено селце в Норфолк, където „ в действителност имаш възприятието, че си оттатък края на света, Едуард, толкоз е очарователно “.
Според мен няма „ оттатък “, щом си стигнал до края на света. Звучеше ужасяващо. Напоследък бях забелязал, че изпитвам все по-силно отвращение да напущам Лондон. Животът и жизнеността като че ли стопират или най-малкото се борят да си поемат мирис, когато се задържиш прекомерно дълго отвън този голям град.
И най-малко в моя живот нямаше по-напрегнато време от това, прекарано в компанията на майка ми. Вече бях паднал в клопката на желязната традиция да отивам на отмора с нея в Грейт Ярмът всяко лято. Нищо не би ме предиздвикало да прибавя и зимно изтезание към синовното си задължение. Знаех, че в случай че ѝ угодя един път, майка ми ще чака това да се случва всяка година без изключение. Не бях прекарвал Коледа с никого от родителите ми, откогато навърших осемнайсет, и нямах никакво предпочитание да стартира в този момент.
Първото ми твърдо „ Не, благодаря “ явно не беше чуто. Майка ми нетърпеливо продължи акцията си, като надвикваше опитите ми да привлека вниманието ѝ към несъгласието ми. Тя изброи кои ще бъдат в Мънби он Сий, измежду тях и самата Инид Съртийс, и превъзнасяше чудесната Коледа, която ще прекараме всички дружно, като играем игри, за които не съм и чувал („ Много по-палави и провокиращи от всичко, което аз мога да измисля! “), в най-красивата къща в Англия: „ Наистина изумителна. Бижу! Произведение на изкуството, може да се каже. Фрелингслоу Хаус, известна като Фрели на приятелите си. И скоро ти ще бъдеш един от тях, Едуард! Намира се в най-отдалечената точка на крайбрежията на Норфолк, на ръба на живописна отвесна канара. Има пътека, която потегля право от задната врата към стъпала, които те водят надолу до дребен плаж. Идеално за теб! Знам какъв брой доста обичаш да се гмуркаш в леденостудена вода. О, и гледките от къщата са превъзходни. Вижда се чак до... която и да е страна там, оттатък морето. “ Тя беше размахала ръка в случайна посока, а след това лицето ѝ помръкна.
– Това може да е последният ти късмет да видиш Фрели, скъпи.
– Да видя къща, която допреди минута не знаех, че съществува, не е изключително огромна моя упоритост – отвърнах.
– Много тъжна история – продължи майка ми. – Опасявам се, че горката остаряла Фрели е обречена единствено тъй като всички се отхвърлят прекомерно елементарно. Разпадането на брега в онази част на Норфолк е ужасяващо. Свързано е с пръстта върху скалата. Не знам за какво никой не е трансформирал в своя задача да размени неприятната пръст с по-хубава. Все някъде би трябвало да има такава. Със сигурност не е оттатък качествата на човешкия разум да я откри и да я докара в Мънби. Всички би трябвало да престанат да се двоумят и да създадат нещо, тъй като другояче горката Фрели скоро ще се срути във водата и вълните ще я обхванат. Бих се заловила сама да оправя нещата, само че... ами това не е моя работа. Пък и не разбирам нищо от пръст. И е мъчно да повдигнеш въпроса за съществено разискване, когато никой в фамилията даже не го загатва. Всички обаче мислят за това, всяка минута от деня. Страхът от приближаващата се покруса е щръкнал над всичко. Експертите настояват, че Фрели има най-вече три-четири години живот.
Нищо от думите ѝ не ми прозвуча ни минимум привлекателно – нито злочестата къща, която скоро ще бъде погълната от вълните, нито атмосферата на надвиснало злополучие, която съгласно майка ми прониквала във всяка цепнатина и празнина на застрашената постройка. Предполагайки, че ще възприема трагичните ѝ описания за неустоими, каквито бяха за нея (изхитри се да не забележи, че имам лично мнение и усети, а не съм единствено по-младо мъжко нейно копие), майка ми продължи да изброява всеки удивителен и застрашителен подробност, за който се сети, по отношение на Фрелингслоу Хаус и жителите ѝ: единият член на фамилията умирал от необичаен тип рак; в къщата живеели две сестри, които се мразели; майка им и татко им в никакъв случай нямало да простят на родителите на съпрузите им. (Не попитах за какво. Изглежда бяха забъркани прекалено много генерации на прекалено много кланове. Човек трябваше да е генеалог, с цел да наблюдава връзките.) И локалният доктор, който наел стая във Фрелингслоу Хаус, евентуално бил влюбен в матриарха на фамилията, „ или най-малкото явно не е влюбен в дамата, за която е благоприятен и за която ще се ожени. Много необичайно, Едуард “. В същото време матриархът, чието име не можех да си спомня (може би таман Инид Съртийс), „ несъмнено има нещо “ с другия наемател, младия асистент на енорийския духовник.
Майка ми измънка и нещо за затруднено финансово състояние, чиято причина била мистериозна, както загатна, макар че евентуално обяснявало наличието в къщата на двама квартиранти.
Слушах ужасèн детайлностите за порочно звучащата бъркотия, която се надяваше да ми натресе за задачите коледни празници, и бързо измислих проект да я избегна. Съчиних предварителна спогодба с вярата, че ще бъде солидно, непреодолимо затруднение. Казах ѝ, че съм поканен да прекарам Коледа с Поаро. И освен това, че съм приел. Всичко беше уредено. (Всъщност това стана правилно скоро по-късно, когато подметнах един-два намека.)
– Ако ми позволите да отбележа, мадам Кечпул... – Остротата в тона на Поаро ме върна в актуалното ми мъчно състояние. – Мнозина биха възразили против клиент, който получава достъп под подправена идентичност. Аз съм един от тях.
– И по тази причина ви одобрявам. – Майка ми засия от утвърждение към него. – Аз също бих възразила мощно. – Тя се настани на стола най-близо до камината. – Предпочитам да споделям истината, когато е допустимо, само че... вижте, знам, че разбирате какъв брой комплициран може да бъде животът, мосю Поаро. Най-вече вие! Прочетох всяка дума, която е написал Едуард за подвизите ви дружно, по тази причина знам, че от време на време изопачавате истината, в случай че това оказва помощ на идеята ви. Ако бях споделила същинското си име, синът ми щеше да ви накара да ме отпратите. Сигурна съм, че не знаете, само че от години желая да се срещна с вас, Едуард ми дава какви ли не извинения за какво това не може да се случи. Той обича да държи всичко настрана. Вероятно мисли, че може да ви се сторя малко... de trop5, както вие и вашите френски сънародници бихте се изразили.
– Не съм французин, мадам. Аз съм...
– Може ли да уредим вашият човек да ни донесе чай? – прекъсна го майка ми, обърна се и погледна в очакване към затворената врата на гостната. – И може би мъничко от нещо вкусно? А след това да пристъпим към работа, тъй като скоро би трябвало да тръгнем.
– Къде ще вървим? – попитах. – Каква работа?
– Коледа. Може да тропаш с крайник колкото искаш, Едуард, само че няма какво да се направи. Боя се, че ти и мосю Поаро няма да прекарате Коледа дружно тук в тази... стая.
Корица Издателство " Ера " Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ