(1895 ~ 1986) Към мира и свободата през конфликта Из

(1895 ~ 1986)

Към мира и свободата през спора

Из Парижките беседи на Кришнамурти, 1961 година

Всеки от нас жадува за мир. Политиците доста приказват за това; думата се е трансформирала в домакински диалект. Но коства ми се, че мирът, който търсят човешките същества, е по-скоро бягство, тъй като ние желаеме да намерим такава форма на битие, в която мозъкът ни да получи леговище. А допустимо ли е да продължим по тоя път през всички спорове и по този начин да намерим същинския мир? Така че бих желал да приказвам за спора, тъй като в случай че вътрешният ни спор можеше да се в профил изцяло, надълбоко, оттатък рамките на съзнателния разум, тогава ние бихме могли да достигнем мир.

Мирът, за който приказвам не е този, който мозъка и мозъка търсят; това, за което приказвам е нещо напълно друго. Мисля, че мирът е много разстройващо нещо, тъй като е доста градивен и заради това разстройващ. За да достигнем това схващане за мира, е належащо да установим понятието спор, тъй като в случай че не разберем спора в неговата дълбочина, ние няма да намерим мир, нито външен, нито вътрешен, колкото и да го търсим.

Да си приказваме – не като преподавател и публика, което е едно неуместно взаимодействие – значи, че вие и аз мислим и усещаме на едно равнище и изследваме нещата от една и съща позиция. Ако вие и аз можем да навлезем дружно в този въпрос за спора, с невероятна сила и живост, тогава може да намерим мир, който е изцяло друг тип от този, който нормално търсим.

Конфликтът поражда тогава, когато има проблем, не е ли по този начин? Проблемът допуска конфликт; спор от приспособяването, от опита да разберем, от опита да се отървем от нещо, да намерим отговор. А множеството от нас имат проблеми от всевъзможен жанр – обществени, стопански, проблеми на връзките, спорове на концепциите и така нататък И тези проблеми остават неразрешени, нали? Ние в никакъв случай не отиваме до самият им край, с цел да се освободим от тях; само че продължаваме ден след ден, месец след месец през целия живот, носейки всевъзможни проблеми като товар в мозъка си и сърцето си. Не можем да се любуваме на живота, да бъдем елементарни, тъй като всичко, до което се докоснем – обич, Бог, взаимоотношения и така нататък – се трансформира в края в противен, разстройващ проблем. Ако аз се обвързвам към индивида, това става проблем, тогава диря метод да унищожа привързаността. Ако обичам, виждам, че са неизбежни ревността, копнежът, страхът. И като не знаем, по какъв начин да разгадаем тези проблеми, ние нормално ги влачим след себе си, при което не е допустимо да ги решим.

После имаме и конкуренцията, която също основава проблеми. Състезанието е реплика, опит да бъдем като някой различен. Съществува моделът на Исус, моделът на героя, на светеца, на съседа, който е по-добър, а има и вътрешен модел, които вие би трябвало да установите в себе си и който се пробвате да следвате. Така че, конкуренцията разсънва доста проблеми.

Съществува и устрема за реализация в живота. Всеки от нас желае да се осъществя по един или различен метод – посредством семейство, жена, брачен партньор или дете. И в случай че отиде малко по-нататък е желанието за обществена реализация, пишейки книга или пък гонейки популярност. А когато я има тази потребност за реализация, да станеш нещо, идва и фрустрацията, а с фрустрацията идва тъгата. После се появява казуса по какъв начин да се избегне тъгата. И по този начин ние сме хванати в този циничен кръг, в който всичко става проблем и спор.

А ние сме приели, че спорът е неминуем. Той е ненапълно и нужен за еволюцията, за растежа, да станеш нещо огромно. И в случай че няма съревнование, усещаме като че ли сме в застоялост и упадък; тъй че ментално и прочувствено ние непрестанно се усъвършенстваме и борим, непрекъснато в спор със себе си, със съседите и света. Това не е преувеличаване; това е реалност. И всеки от нас знае невероятната тежест на тези спорове.

Възможно ли е да се освободим от тях? Как да пристъпим към тоя развой? Ясно е това, че без да разберем спора до край, на всичките равнища на съзнанието, не можем да останем свободни, не можем да разберем истината. Умът, в положение на спор, е комплициран. И колкото е по-голямо напрежението от спора, толкоз и действието е по-продуктивно. Сигурно сте забелязали по какъв начин писатели, лектори и по този начин наречените интелектуалци, непрекъснато създават теории, филсофии, пояснения. Ако те имат някакъв гений, тогава колкото е по-голямо напрежението и фрустрацията, толкоз са по-продуктивни; и света ги назовава велики създатели, велики лектори, велики религиозни водачи.

Ако човек следи от близо ще забележи, че спора изкривява; той е комплициране в своята същина и е деструктивен за мозъка. Ако човек може да види това ясно, без да споделя, че спора е неминуем, че обществената конструкция е построена върху това и по този начин би трябвало да бъде – тогава нашият метод към казуса ще бъде напълно различен. Мисля, че това е първото нещо: да забележим не интелектуално и вербално, само че фактически да бъдем в контакт с този факт. От момента, в който сме родени до гибелта има непрекъсната борба вън и вътре; и може ли да забележим обстоятелството, че този спор е лишен от просветеност? Какво е това, което дава силата, виталността, с цел да срещнем прочувствено този факт?

Вижте, от епохи сме били образовани да живеем в спор, да го приемем или да намерим метод да избягаме от него. Известно ви е, че има способи да се избяга от спора – посредством алкохола, дамите, църквата, Бога, посредством постигане на пределна степен на интелектуално развиване, посредством струпване на познания, чревоугодие или просто слушане на музика. Но, също по този начин е известно, че нито един от тия пътища, не позволяват казуса на спора, освен това – спорът се ускорява. Дали в действителност сме се замисляли, че няма метод да избягаме от спора? Мисля, че главната компликация е, че сме изнамерили доста способи на бягство и сме станали неспособни да забележим този факт.

Човек би трябвало да навлезе надълбоко в съзнателните и несъзнателни бягства. Мисля че е елементарно да се открият съзнателните бягства. Вие сте съзнателни, нали? Когато включите радиото, или когато отидете на черква в неделя, откакто сте водили жесток, упорит, злорад и противен живот през цялата седмица. Но е доста по-трудно да се изнамерят какви са скритите несъзнателни бягства.

Бих желал да навлезем малко по-навътре във въпроса за съзнанието. Съзнанието е резултат на хилядолетен опит, не е ли по този начин? То е резултат от трупани с хилядолетия опитности. Във образуването на съзнанието са взели присъединяване въздействието на расата, нейната просвета. Тези въздействия оказват влияние при общуването на личността с членовете на фамилията, с другите хора, също и в процеса на образованието. Резултатът на всички тия въздействия е нашето схващане. Ако изследвате личния си разум, ще забележите, че в съзнанието постоянно съществува раздвояване, наблюдаващ и обект на наблюдаване. Мисля, че това е ясно. Това не е час по логика на психиката и интелектуални занимания. Ние приказваме за фактически прекарване, в което вие и аз би трябвало умишлено да навлезем не просто на словесно равнище.

Чувствата, мисълта, желанието, волята, речта са елементи на едно цяло, а точно – на нашето схващане, в което постоянно има разделяне на мислещият и мисълта. Разделението включва противоречие; а където има несъгласие има и спор. Ние знаем, нали, че сме в несъгласие и външно и вътрешно. Външно има несъгласие в нашите дейности, стремейки се да живеем по избран метод и сме хванати във всевъзможен жанр активности; вътрешно има несъгласие в нашите мисли, усеща и стремежи. Чувството, мисълта, желанието, волята и думата съставляват нашето схващане и в тази целокупност съществува разделяне – възприемащият, наблюдаващият, който постоянно гледа, чака, трансформира, потиска и възприятие или мисъл върху, която той работи.

Ако човек е минал през този проблем независимо – не посредством книгите и философиите четейки мислите на други хора и какво те са споделили, което са единствено празни думи, само че да е отишъл във вътрешността доста надълбоко, без избор, без отказване и приемане – тогава неизбежно ще открие обстоятелството, че целостта на съзнанието в самото себе си е в положение на несъгласие, тъй като има постоянно мислещ, който оперира върху мисълта и това поставя началото на безкрайни проблеми.

Може да възникне въпрос „ Не може ли да се избегне сходна двоякост на съзнанието? ”. Съществува ли в действителност този очевидец в мисълта, или самата мисъл е основала „ мислещият “ като опорна точка за процеса на чувството и мисленето?

Ако желаеме да разберем спора е належащо да навлезем във всичко това до дъно. Не е задоволително да кажем: „ Искам да избягам от спора “. Ако това е всичко, което желаете, тогава може да вземете хапче, успокоително, което е просто и на ниска цена. Трябва да изследваме всичките съставки на съзнанието, всичките потайни елементи на мозъка и сърцето, всичките секрети скривалища, в които се крият несъгласията. И разбирането идва единствено когато се изследва за какво има разделяне сред мислещ и мисъл. Вие би трябвало да се запитате има ли мислещ изобщо, или единствено мисъл. И в случай че е единствено мисъл, за какво е този център, от който всички мисли идват?

Човек може да види, нали, за какво мисълта е основала център като „ мен “, себе, егото. Мисълта желае да бъде постоянна; и виждайки, че нейните прояви са краткотрайни, тя основава център като „ себе “. Тогава се появява и несъгласието.

За да забележим всичко това е належащо да се откажем първо от всички бягства. Необходима е сила, непрекъсната бдителност, тъй като мозъкът е по този начин привикнал с бягствата, че бягството е станало по-важно от това, от което бягаме. Тогава, когато сме се отказали от всички бягства, какво се случва? Тогава има ли проблем? Със сигурност бягството е, което основава казуса. Когато не се състезавате повече със своя комшия, не се пробвате повече да се променяте в нещо друго, тогава има ли спор? Тогава сте способни да срещнете обстоятелството кой сте. Тогава няма съдене положително ли е или неприятно. Тогава сте това, което сте. И обстоятелството самичък по себе си действа; няма повече „ ти “ да действаш във връзка с обстоятелството.

Париж, 10.IX.1961 г. 

От „ Към мира и свободата през спора “, Беседите на Джиду Кришнамурти, държани в Париж през 1961 година
Източник:
Снимка: Jiddu Krishnamurti (1895-1986); taringa.net