(1872 ~ 1970) Завист Редом с тревогата една от най-мощните

(1872 ~ 1970)

Завист

Редом с паниката една от най-мощните аргументи за злощастие е може би завистта. Завистта, бих споделил, е измежду най-универсалните и надълбоко вкоренени човешки пристрастености. Това е ясно видимо при всички деца допреди да навършат година и би трябвало да се третира допустимо най-деликатно от страна на всеки възпитател. Дори най-дребната демонстрация на фаворизиране на едно дете за сметка на друго неотложно се регистрира и се приема с възмущение. Всеки, който има деца и му се постанова да се оправя с тях, би трябвало да се придържа към разпределителната справедливост – безусловно, твърдо и непрекъснато. Но децата са просто малко по-открити в деянията си на злоба и ревнивост (която е особена форма на завистта) в съпоставяне със зрелите хора. Тази страст е също толкоз необятно публикувана измежду възрастните, колкото и измежду децата. Вземете да вземем за пример прислужничките: помня по какъв начин една от нашите омъжени домашни прислужници забременя и ние ѝ казахме да не подвига тежко; неотложно всички останали престанаха да подвигат тежко и се наложи сами да вършим тази работа. Завистта е в основата на демокрацията. Хераклит твърди, че всички жители на Ефес би трябвало да бъдат избесени, тъй като рекли: „ Няма да има пръв измежду нас “. Демократичното развиване на гръцките страни би трябвало да е било съвсем напълно въодушевено от тази пристрастеност. Същото важи и за актуалната народна власт. Вярно, има и идеалистична доктрина, съгласно която демокрацията е най-хубавата форма на ръководство. Лично аз мисля, че тази доктрина е вярна. Но няма дял в практическата политика, където идеалистичните теории да са толкоз авторитетни, че да провокират основни промени; настъпят ли огромни промени, теориите, които ги оправдават, постоянно служат за камуфлаж на пристрастеностите. А пристрастеността, която обезпечава движещата мощ на демократичните теории, е завистта. Прочетете записките на Мадам Ролан, ревностна републиканка, упражнявала огромно въздействие върху политиката на жирондистите посредством своя салон и постоянно представяна като благородна жена, водена от своята лоялност към хората. Ще откриете, че това, което я е трансформирало в такава гневна защитничка на демокрацията, е отпращането ѝ в пространствата на прислугата, когато е имала случай да посети някой благороден палат.

Случвало ли ти се е, читателю, в миналото неблагоразумно да похвалиш художник в наличието на негов сътрудник? Някога хвалил ли си политик пред различен политик от същата партия? Изказвал ли си удивление от някой египтолог пред различен египтолог? Ако е по този начин, залагам 100 към едно, че това е провокирало гърмеж от ревнивост. Сред кореспонденцията сред Готфрид Лайбниц и Кристиан Хюйгенс има редица писма, оплакващи горко хипотетичния факт, че Нютон е полудял. „ Не е ли тъжно – пишат си те, – че несравнимият талант на Нютон е бил засенчен от загубата на разсъдъка? “ И тези двама изтъкнати мъже писмо след писмо ронят крокодилски сълзи с явна приятност. Всъщност събитието, което те по този начин лицемерно оплакват, в никакъв случай не се е случвало, въпреки няколко случая на ексцентрично държание от страна на Нютон да дават мотив за плъзването на клюки.

От всички характерности, типични за човешка природа, завистта е най-злощастната; завистникът освен желае да аргументи злощастие и постоянно го прави, щом може да му се размине безнаказано, само че и на собствен ред се усеща трагичен поради завистта. Вместо да черпи наслаждение от това, което има, той страда поради това, което другите имат. Ако му се удаде, той лишава другите от техните прерогативи, което за него е също толкоз мечтано, колкото и самичък да си обезпечи същите тези прерогативи. Ако тази пристрастеност бъде оставена да се развихри, това би било съдбовно за всички добродетели, дори за най-полезните проявления на изключителни умения. Защо лекарят върви на домашни визити при пациентите си с кола, а служащият би трябвало да върви пеш до работата? Защо научният откривател може да работи в топло помещение, до момента в който всички останали са изложени на капризите на естествените стихии? Защо на човек, притежаващ необичаен гений, който е от голямо значение за света, му е спестена досадата на домашните отговорности в неговото лично домакинство? Завистта няма отговор на сходни въпроси. За благополучие обаче, в човешката природа има и компенсираща пристрастеност, а точно възхищението. Който желае да усили човешкото благополучие, би трябвало да желае умножаване на възхищението и понижаване на завистта.

Какъв е лекът против завистта? За светеца това е безкористността, въпреки че и при светците завистта един към различен по никакъв начин не е невъзможна. Съмнявам се дали св. Симеон Стълпник щеше да е изключително удовлетворен, в случай че беше научил, че някой различен светец е издържал по-дълго от него на още по-тесен „ стълп “. Но в случай че оставим светците настрани, единственият лек против завистта при простосмъртните мъже и дами е щастието; казусът обаче идва от това, че сама по себе си завистта е ужасна спънка по пътя към щастието. По мое мнение на завистта извънредно доста оказват помощ нещастията в детството. Детето, което открива, че брат му или сестра му са желани пред него, придобива навика да завижда, а когато излезе в необятния свят, стартира да търси несправедливостите, на които е било жертва, усеща ги незабавно, щом се появят, или пък си ги фантазира, в случай че ги няма. Такъв човек е непроменяемо трагичен и се трансформира в злина за приятелите си, които не всеки път могат да запомнят кои тъкмо подводни камъни да заобикалят. След като е повярвал, че никой не го харесва, подобен човек най-сетне посредством държанието си трансформира това свое разбиране в истина. Друго неблагополучие в детството, което води до същия резултат, е да имаш родители без изключително мощни наставнически усеща. Така, без да има непозволено облагодетелствани брат или сестра, едно дете може да откри, че в другите фамилии децата са по-обичани от майка си и татко си, в сравнение с е то. Това ще го накара да намрази другите деца и личните си родители, а когато порасне, ще се усеща като Исмаил. По рождение всекиму се пада избрана доза благополучие и лишаването от нея неизбежно деформира и озлобява човек.

Но един злорад човек би възразил: „ Каква е изгодата от това да ми казваш, че щастието е лекът против завистта? Аз не мога да намеря благополучие, до момента в който усещам злоба, а ти твърдиш, че не мога да престана да изпитвам завист, до момента в който не открия щастието “. Реалният живот обаче в никакъв случай не е толкоз логически. Достатъчно е човек да осъзнае аргументите за своята злоба, с цел да направи огромната крачка към нейното изцеление. Навикът да се мисли само и единствено от позиция на сравнението, е съдбовен. Когато на човек му се случи нещо хубаво, той би трябвало напълно да му се наслаждения, без непрестанно да мисли, че то не е чак толкоз хубаво като това, което евентуално се случва на някой различен. „ Да – споделя завистникът, – денят е безоблачен и е пролет, птичките пеят, цветята цъфтят, само че неотдавна научих, че пролетта в Сицилия е хилядократно по-красива, че птиците пеят доста по-сладко в дъбравата на гръцката планина Хеликон и хибискусът е доста по-прелестен от този в моята градина. “ И до момента в който си мисли това, слънцето помръква, песента на птиците се трансформира в неправилен цвъртеж, а цветята като че ли към този момент не заслужават и момент внимание. По същия метод се отнася той и към всички останали наслади в живота.

Умният човек не стопира да се радва на това, което има, единствено тъй като някой различен има нещо друго. На процедура завистта е форма на недостатък, частично честен, частично интелектуален, който се състои в това да виждаме нещата не сами по себе си, а само в техните връзки. Нека кажем, че спечелвам толкоз, колкото е задоволително за облекчаване на личните ми потребности. В подобен случай би трябвало да съм удовлетворен, само че долавям по какъв начин някой, за който не считам, че ме превъзхожда, печели двойно повече. Ако имам злорад темперамент, удовлетворението от това, което имам, неотложно понижава и от вътрешната страна стартира да ме разяжда възприятие за неправда. Лекът за това е умствената дисциплинираност, навикът да не се товарим с безполезни мисли. В последна сметка има ли нещо по-завидно от щастието? Успея ли да се изцелявам от завистта, аз ще реализира щастието и самият ще стана за завиждане. Човекът, който печели два пъти повече от мен, безспорно се изтезава от мисълта, че някой различен печели двойно повече от него, и по този начин продължава до безспир. Ако жадувате за популярност, несъмнено завиждате на Наполеон. Но Наполеон е завиждал на Юлий Цезар, Цезар – на Александър Велики, а Александър, дръзвам да кажа, е завиждал на Херкулес, който не е действителна, а митологична фигура. Следователно не можете да се отървете от завистта само посредством триумфа, тъй като постоянно ще има някоя историческа или именита персона, завоювала по-голям от вашия триумф. Спасението от завистта е допустимо, като се наслаждавате на удоволствията, които срещате по пътя си; като изпълнявате работата, която би трябвало да свършите, и като избягвате да се сравнявате с тези, за които си въобразявате – може би напълно неправилно, – че имат повече шанс от вас.

Общият общ брой от удоволствия в живота на актуалния човек безспорно е повишен спрямо по-примитивните общества, само че паралелно с това е повишено и чувството, че би могъл да има даже повече. Всеки път, като водите децата си в зоопарка, несъмнено ще забележите в очите на маймуните – стига да не правят гимнастически подвизи и не чупят черупчести ядки и плодове – някаква странна, съпроводена от напрежение горест. Човек елементарно би могъл да си показа по какъв начин те усещат, че би трябвало да станат хора, само че не могат да открият тайната да го реализиран. По пътя на еволюцията някак са изгубили посоката; братовчедите им са траяли напред, а те са изостанали. Изглежда, нещо от същото напрежение и тъга е проникнало и в душата на актуалния човек. Той знае, че на съвсем ръка разстояние има нещо по-добро и все пак не е наясно къде да го търси и по какъв начин да го открие. И в своето обезсърчение вилнее против близък, който е също толкоз загубен и трагичен. Ние сме достигнали етап в еволюцията, който не е заключителен. Трябва да го преминем бързо, тъй като не го ли създадем, мнозина от нас ще загинат по пътя, а останалите ще се изгубят в дебрите на подозрението и страха. Следователно завистта, въпреки да е зло и каквито и да са нейните последствия, не е напълно от дявола. Тя частично е израз на героична болежка, болката на тези, които вървят пипнешком през нощта, запътили се може би към едно по-добро място на покой, а може би само към гибелта и аргументите за злощастие. За да откри правилния изход от това обезсърчение, цивилизованият човек би трябвало да отвори и сърцето си по този начин, както е отворил мозъка си. Той би трябвало да се научи да надскача личното си „ аз “ и постигайки това, да придобие вселенска независимост.

От: „ Покоряване на щастието “, Бъртранд Ръсел, изд. „ Сиела “
Снимка: Bertrand Russell (1872-1970)