За кого бяга Майк
12 октомври 2018 година Йоргос Кемеридис се взира дълго в екрана на преносимия компютър, пръстите му стоят замръзнали върху клавиатурата . Знае, че би трябвало да го напише най-сетне, само че душата му кърви. По същия метод, както всеки ден през последните 22 години. 36-годишният мъж се изправя, прави няколко крачки, поема си надълбоко въздух и се връща пред компютъра .
„ Здравейте, на следващия ден рано сутринта тръгваме към София. Просто желаех да ви кажа още нещо преди да се срещнем. Ще тичам поради баща ви . Всичките тези маратони, в които вземам участие, поради него е. Контузен съм, само че това няма значение. Резултати от дълго време не преследвам. Моята цел е единствено да финиширам, носейки Никос в сърцето.”
Съобщението е изпратено.
1 май 1996 година В непосредственост до Солун става зверска злополука. Шофьорът на единия автомобил умира на място . Шофьорът на другия – бяга от местопроизшествието. Няма очевидци.
24 години след нещастието той към момента не е открит от гръцките управляващи. Свидетели също няма. Жертвата е българин. Николай Кръстев – дълготраен национал по битка свободен жанр, 2-кратен европейски клубен първенец с ЦСКА, великолепен треньор, през ръцете на който през 80-те години на предишния век минават едни от най-големите гении в този спорт у нас. Ден преди да остане вечно на 48, Кръстев е определен за треньор №1 на Гърция . Огромна чест, заслужена откакто неговите възпитаниците от клуб „ Дитико Пелас” стават отборни първенци на южната ни съседка за юноши младша възраст, печелейки изумителните 6 златни медала от 8 вероятни.
И осемте момчета от този състав мигновено са извикани в националния отбор, Кръстев получава покана да стане селекционер. Историята на българина и неговите „ златни пиленца” не слиза от челните заглавия на локалната преса. Дитико – селце с 500 души население в Егейска Македония, ситуирано на 50 км от Солун, не слиза от новините. Когато Николай Кръстев се озовава там през 1990-а, той получава от кметството ключовете от... зарязан гараж . Зала – няма, има един изтърбушен тепих, който му докарват от прилежащото село Агиос Петрос.
Кръстев обаче лети от благополучие . Чувства се като вкъщи си. Буквално. В Агиос Петрос открива жив, въпреки и прикрепен на легло и изцяло кьорав дядо Манол – първи братовчед на татко му Кръстьо. Манол и Кръстьо са деца, когато в средата на 20-те години семейството се разделя. Половината потегля към България, а другата остава в Македония. Кръвта обаче вода не става . Дядо Манол плаче от наслада, прегръща сина на Кръстьо и споделя по какъв начин преди време го е спуквал от пердах, „ с цел да му пристигна акълът.” Трите дъщери на Манол обикват Николай като брат, фамилиите се събират на дълги и безгрижни морски ваканции на Халкидики. Децата на Николай порастват с внуците на Манол. Съдбата дава късмет на един жанр, разграничен и изгубил следите си в продължение на 70 години, да извърви противоположния път към обединяването.
В гаража в Дитико децата се прескачат . Жегата е невъобразима, а Кръстев стартира да вае бъдещите първенци. Води люта борба с родителите, които мъчно осъзнават, че вместо с тях на полето, с цел да обработват земя и да правят земеделска работа, наследниците им би трябвало да бъдат на подготовка. Българинът събира момчетата непосредствено от нивите със личния си автомобил . Голямата му победа обаче са братята Кемеридис – Йоргос и Харис . По това време чичо им Кирякос е една от звездите на международното таекуондо. Естествено, братята вървят и те по стъпките му, а Кирякос, който живее в чужбина, персонално се занимава с подготовката им, когато се завръща в родината. Водата пробива камъка с упортство и самообладание и Кръстев го знае . Проправя пътека до дома на Кемеридис, до момента в който не съумява дефинитивно да влезе под кожата на майката и бащата и те да склонят Йорго и Хари да упражняват по едно и също време и таекуондо, и битка. Изключителните им качества ги трансформират в безспорна сензация при юношите и единствено след няколко месеца на тепиха те към този момент се борят като професори. За противниците им е триумф, в случай че приключват битките си против тях, а не бъдат унизени с туш от братята.
Общината потрива ръце, родителите се трансформират в най-верните почитатели на личните си деца и пътуват с тях като агитка из цяла Гърция. Две години откакто кракът на Николай Кръстев стъпва за първи път в Дитико, в селото отваря порти прелестна зала по битка . Такава, на която да завидят даже столичните грандове „ Панатинайкос” и „ Олимпиакос”. Децата на подготовка към този момент не са 10, не са и 20, от време на време са доста повече. Братя, братовчеди, съседи, съученици, другари.
Всичките желаят да са при Никос, а Никос не връща никого . Наред с тренировките вървят уроци по история на България и по география. Не се трансформира само музикалният декор – от един гъзарски касетофон гърми фамозната ария на Ал Бано и Ромина Пауър – Felicita („ Щастие”).
На 1 май 1996 година две деца в София остават сираци , а една жена на 40 губи любовта на живота си. На 1 май 1996 година „ сираци” остават 12 деца в Дитико , фамилиите им биват почернени без потребност от печал, едно цяло село помръква, светлинката във към момента ухаещата на прясна багра нова зала изгасва.
Завинаги.
На 1 май 1996 година Йоргос Кемеридис е на 13 години. Обича да си носи борческото трико, даже когато не се бори. И ах, в случай че знаете какъв брой не обича да губи. Спортната завист на Майк, както всички го назовават, те кара да настръхнеш. И да се дивиш какъв брой нечовешка мощ е скрита в нежното му, гъвкаво като каучук тяло. Загубата на Никос го жигосва. За цялостен живот. Жигосани остават всички негови съотборници. Тогава деца, през днешния ден от дълго време мъже.
22 години по-късно Йоргос Кемеридис се завръща в София – градът на Никос. Вече не като герой, с битката е завършил от дълго време, с цел да служи като професионален боец в гръцката войска. А като човек, който взе участие любителски в маратони из цяла Европа. Открива тази си пристрастеност преди години. Всъщност, стартира да бяга в името на... своя треньор . Дълбока загадка, която пази до една дълго отлагана среща.
„ В лобито сме. Чакаме те. И тримата сме.”
На 13 октомври 2018 година в София Майк, който от дълго време се е трансформирал в мъж, прегръща още веднъж децата и брачната половинка на неговия паметен Никос. Няма сълзи, просто малко по-здрави и дълги обятия и притискане на челюсти. Не е време за страсти. Маратонът на София е ден по-късно.
Майк Кемеридис пробягва дистанцията, облечен със специфична фланелка, върху която стои ликът на Николай Кръстев . На финала, с изключение на съотборниците му от гръцкия тим, го чакат двама – децата на българския му треньор. Медалът подарява на сина – Радослав . Извинява се, само че желае да резервира тениската за себе си. За да „ усеща Никос покрай сърцето си.”
Телефонът на Кемеридис прегрява. От Атина го търси брат му – Харис, също сменил битката с професионалната армия, на която е и треньор по физическа подготовка. От Дитико – майка му, татко му, цяла дузина някогашни негови съотборници, другари – негови и на Никос, родителите им, които плачат от трогване. Мисията на бягащия Майк е и тяхна. Маратонът, пробяган от Майк, е пробяган въображаемо от всеки един от тях.
Изумителна история.
Повече от две десетилетия един тим момчета към момента заспива и се буди с мисълта за своя непрежалим треньор. Наричат го собствен татко, преподавател, наставник. Убедени са, че Никос е звезда и бди над тях. Всяка стъпка, която вършат, я вършат с мисълта: „ А, какво би споделил той?” Толкова доста любов и грижа – дадени и признати, непокътнати ЗАВИНАГИ.
Сред тези почтени МЪЖЕ през днешния ден има сполучливи предприемачи, кинезитерапевти, командоси, пожарникари, треньори, ресторантьори, земеделци. В залата в Дитико от дълго време никой не се бори . Превърнали са я в самобитен музей. Поръчали са голям афиш на своя треньор, всяка купа и орден са там, подредени прилежно по рафтовете, като че ли всеки миг вратата ще се отвори и на прага ще застане Никос. Ключовете от залата се съхраняват в... семейство Кемеридис.
Защо ви описвам всичко това?
Защото през днешния ден още веднъж е 1 май.
В залата в Дитико отново ще звучи Felicita.
Обичам Майк Кемеридис като собствен брат, въпреки че доста обичах да виждам гневната му физиономия всякога, когато го побеждавах на баскетбол.
Николай Кръстев е мой татко .
И имам вяра, че любовта в никакъв случай не умира.
P.S. Както се досещате, знам наизуст Felicita и през днешния ден през целия ден ще си напявам: “Щастие е да ме държиш за ръка, когато отпътувам далеко. Щастие е твоят почтен взор измежду тълпата от хора. Щастие е да останем близки, както като деца.”
bTV приканва: останете си у дома!
„ Здравейте, на следващия ден рано сутринта тръгваме към София. Просто желаех да ви кажа още нещо преди да се срещнем. Ще тичам поради баща ви . Всичките тези маратони, в които вземам участие, поради него е. Контузен съм, само че това няма значение. Резултати от дълго време не преследвам. Моята цел е единствено да финиширам, носейки Никос в сърцето.”
Съобщението е изпратено.
1 май 1996 година В непосредственост до Солун става зверска злополука. Шофьорът на единия автомобил умира на място . Шофьорът на другия – бяга от местопроизшествието. Няма очевидци.
24 години след нещастието той към момента не е открит от гръцките управляващи. Свидетели също няма. Жертвата е българин. Николай Кръстев – дълготраен национал по битка свободен жанр, 2-кратен европейски клубен първенец с ЦСКА, великолепен треньор, през ръцете на който през 80-те години на предишния век минават едни от най-големите гении в този спорт у нас. Ден преди да остане вечно на 48, Кръстев е определен за треньор №1 на Гърция . Огромна чест, заслужена откакто неговите възпитаниците от клуб „ Дитико Пелас” стават отборни първенци на южната ни съседка за юноши младша възраст, печелейки изумителните 6 златни медала от 8 вероятни.
И осемте момчета от този състав мигновено са извикани в националния отбор, Кръстев получава покана да стане селекционер. Историята на българина и неговите „ златни пиленца” не слиза от челните заглавия на локалната преса. Дитико – селце с 500 души население в Егейска Македония, ситуирано на 50 км от Солун, не слиза от новините. Когато Николай Кръстев се озовава там през 1990-а, той получава от кметството ключовете от... зарязан гараж . Зала – няма, има един изтърбушен тепих, който му докарват от прилежащото село Агиос Петрос.
Кръстев обаче лети от благополучие . Чувства се като вкъщи си. Буквално. В Агиос Петрос открива жив, въпреки и прикрепен на легло и изцяло кьорав дядо Манол – първи братовчед на татко му Кръстьо. Манол и Кръстьо са деца, когато в средата на 20-те години семейството се разделя. Половината потегля към България, а другата остава в Македония. Кръвта обаче вода не става . Дядо Манол плаче от наслада, прегръща сина на Кръстьо и споделя по какъв начин преди време го е спуквал от пердах, „ с цел да му пристигна акълът.” Трите дъщери на Манол обикват Николай като брат, фамилиите се събират на дълги и безгрижни морски ваканции на Халкидики. Децата на Николай порастват с внуците на Манол. Съдбата дава късмет на един жанр, разграничен и изгубил следите си в продължение на 70 години, да извърви противоположния път към обединяването.
В гаража в Дитико децата се прескачат . Жегата е невъобразима, а Кръстев стартира да вае бъдещите първенци. Води люта борба с родителите, които мъчно осъзнават, че вместо с тях на полето, с цел да обработват земя и да правят земеделска работа, наследниците им би трябвало да бъдат на подготовка. Българинът събира момчетата непосредствено от нивите със личния си автомобил . Голямата му победа обаче са братята Кемеридис – Йоргос и Харис . По това време чичо им Кирякос е една от звездите на международното таекуондо. Естествено, братята вървят и те по стъпките му, а Кирякос, който живее в чужбина, персонално се занимава с подготовката им, когато се завръща в родината. Водата пробива камъка с упортство и самообладание и Кръстев го знае . Проправя пътека до дома на Кемеридис, до момента в който не съумява дефинитивно да влезе под кожата на майката и бащата и те да склонят Йорго и Хари да упражняват по едно и също време и таекуондо, и битка. Изключителните им качества ги трансформират в безспорна сензация при юношите и единствено след няколко месеца на тепиха те към този момент се борят като професори. За противниците им е триумф, в случай че приключват битките си против тях, а не бъдат унизени с туш от братята.
Общината потрива ръце, родителите се трансформират в най-верните почитатели на личните си деца и пътуват с тях като агитка из цяла Гърция. Две години откакто кракът на Николай Кръстев стъпва за първи път в Дитико, в селото отваря порти прелестна зала по битка . Такава, на която да завидят даже столичните грандове „ Панатинайкос” и „ Олимпиакос”. Децата на подготовка към този момент не са 10, не са и 20, от време на време са доста повече. Братя, братовчеди, съседи, съученици, другари.
Всичките желаят да са при Никос, а Никос не връща никого . Наред с тренировките вървят уроци по история на България и по география. Не се трансформира само музикалният декор – от един гъзарски касетофон гърми фамозната ария на Ал Бано и Ромина Пауър – Felicita („ Щастие”).
На 1 май 1996 година две деца в София остават сираци , а една жена на 40 губи любовта на живота си. На 1 май 1996 година „ сираци” остават 12 деца в Дитико , фамилиите им биват почернени без потребност от печал, едно цяло село помръква, светлинката във към момента ухаещата на прясна багра нова зала изгасва.
Завинаги.
На 1 май 1996 година Йоргос Кемеридис е на 13 години. Обича да си носи борческото трико, даже когато не се бори. И ах, в случай че знаете какъв брой не обича да губи. Спортната завист на Майк, както всички го назовават, те кара да настръхнеш. И да се дивиш какъв брой нечовешка мощ е скрита в нежното му, гъвкаво като каучук тяло. Загубата на Никос го жигосва. За цялостен живот. Жигосани остават всички негови съотборници. Тогава деца, през днешния ден от дълго време мъже.
22 години по-късно Йоргос Кемеридис се завръща в София – градът на Никос. Вече не като герой, с битката е завършил от дълго време, с цел да служи като професионален боец в гръцката войска. А като човек, който взе участие любителски в маратони из цяла Европа. Открива тази си пристрастеност преди години. Всъщност, стартира да бяга в името на... своя треньор . Дълбока загадка, която пази до една дълго отлагана среща.
„ В лобито сме. Чакаме те. И тримата сме.”
На 13 октомври 2018 година в София Майк, който от дълго време се е трансформирал в мъж, прегръща още веднъж децата и брачната половинка на неговия паметен Никос. Няма сълзи, просто малко по-здрави и дълги обятия и притискане на челюсти. Не е време за страсти. Маратонът на София е ден по-късно.
Майк Кемеридис пробягва дистанцията, облечен със специфична фланелка, върху която стои ликът на Николай Кръстев . На финала, с изключение на съотборниците му от гръцкия тим, го чакат двама – децата на българския му треньор. Медалът подарява на сина – Радослав . Извинява се, само че желае да резервира тениската за себе си. За да „ усеща Никос покрай сърцето си.”
Телефонът на Кемеридис прегрява. От Атина го търси брат му – Харис, също сменил битката с професионалната армия, на която е и треньор по физическа подготовка. От Дитико – майка му, татко му, цяла дузина някогашни негови съотборници, другари – негови и на Никос, родителите им, които плачат от трогване. Мисията на бягащия Майк е и тяхна. Маратонът, пробяган от Майк, е пробяган въображаемо от всеки един от тях.
Изумителна история.
Повече от две десетилетия един тим момчета към момента заспива и се буди с мисълта за своя непрежалим треньор. Наричат го собствен татко, преподавател, наставник. Убедени са, че Никос е звезда и бди над тях. Всяка стъпка, която вършат, я вършат с мисълта: „ А, какво би споделил той?” Толкова доста любов и грижа – дадени и признати, непокътнати ЗАВИНАГИ.
Сред тези почтени МЪЖЕ през днешния ден има сполучливи предприемачи, кинезитерапевти, командоси, пожарникари, треньори, ресторантьори, земеделци. В залата в Дитико от дълго време никой не се бори . Превърнали са я в самобитен музей. Поръчали са голям афиш на своя треньор, всяка купа и орден са там, подредени прилежно по рафтовете, като че ли всеки миг вратата ще се отвори и на прага ще застане Никос. Ключовете от залата се съхраняват в... семейство Кемеридис.
Защо ви описвам всичко това?
Защото през днешния ден още веднъж е 1 май.
В залата в Дитико отново ще звучи Felicita.
Обичам Майк Кемеридис като собствен брат, въпреки че доста обичах да виждам гневната му физиономия всякога, когато го побеждавах на баскетбол.
Николай Кръстев е мой татко .
И имам вяра, че любовта в никакъв случай не умира.
P.S. Както се досещате, знам наизуст Felicita и през днешния ден през целия ден ще си напявам: “Щастие е да ме държиш за ръка, когато отпътувам далеко. Щастие е твоят почтен взор измежду тълпата от хора. Щастие е да останем близки, както като деца.”
bTV приканва: останете си у дома!
Източник: btvnovinite.bg
КОМЕНТАРИ