На 10 ноември 1989 година своите изиграха Тодор Живков
10 ноември 1989 година стартира като един елементарен ден за социалистическа България. В 20 часа обаче, той става исторически. Тогава шефът на отдел „ Информация “ на Българска национална телевизия Александър Късметски оповестява, че генералния секретар на Българска комунистическа партия и ръководител на Държавния съвет на Народна република България Тодор Живков е свален от всичките си постове.
Новината става причина и най-заклетите трезвеници да се напият. Най-приближените до Първия, тези който са му се кланяли като на Господ, също тържествуват. Най-после е пристигнало тяхното време. Петър Младенов е на върха на партията. А скоро Андрей Луканов ще стане министър председател.
Днес, тридесет години по-късно, 10 ноември 1989 е дата, която занимава повече историците. И до момента в който младите не се интересуват от тази ден, още има и такава, които го проклинат и биха се радвали, в случай че той изобщо не беше се случил. Тогава участниците в събитието се окичиха с лаврови венци, които след това се оказаха трънени.
Легендата за техния подвиг бързо бе развенчана. Нищо такова е нямало, просто битка за власт.
Ако в действителност би трябвало да приказваме за историческа дата, то това е 9 ноември 1989 година. Тогава пада Берлинската стена, а на съвещание на Политбюро на Централен комитет на Българска комунистическа партия Тодор Живков спокойно и безшумно взема решение да се откаже от лидерското си място в Партията, тридесет и пет години, откакто се е добрал до него.
Всъщност това надали е откровеното му предпочитание. Заслугата за това негово решение е на един човек, който той безпределно ненавижда - руския първи болшевик Михаил Горбачов.
Дни преди този момент московският човек в София, дипломат Виктор Шарапов, на два пъти се среща с Живков и в прав текст му споделя, че е време да си потегля. За велможата това е непредвиден удар. Опитва се да се опълчи. Да отсрочи. Твърди, че няма квалифициран човек, който да го размени.
Накрая, притиснат, с отвращение се съгласява, като упорства да остане най-малко на поста ръководител на Държавния съвет. Посланикът отвръща на молбата му с безмълвие. То резервира вярата, че към момента позициите му във властта няма да бъдат напълно изгубени.
Какво се случва на 9 ноември 1989 година.
„ От Витоша се спусна прелестен студ. 6,30 ч. Обичайната игра на футбол в огромната зала на Герена с непрекъснатия състав: Иван Вуцов, Добромир Жечев, Иван Колев, Воин Войнов... “ Така тогавашният министър на културата Георги Йорданов във разказва утрото на този ден в записките си.
17 часа съвещание на Политбюро. Тодор Живков, който в никакъв случай не закъснява, повърхностно притваря вратата зад тила си, оглежда насядалите в елипсовидната зала. Не пита за отсъстващи.
Всъщност най-важното, което той споделя, може да се събере в едно изречение: „ Моля Политбюро да се занимае и на следващия ден на пленума да предложи моето освобождение като общоприет секретар на Централен комитет на партията”.
Тонът е безапелационен, като се акцентират и претекстове: възрастта и потребността делата в страната да се поемат от младеж. Смята че най-подходящ е Георги Атанасов, тогава министър председател на България. Веднага след Първия става Атанасов и си прави отказ, като предлага за поста външният министър Петър Младенов.
Следва две минути с напрежение безмълвие. Живков упорства за отмора. Министърът на защитата военачалник Добри Джуров е срещу. Думата взема Димитър Стоянов, министър на вътрешните работи. Той очевидно е най-неосведомен от всички за това, което следва.
Казва, че е обезпокоен и сюрпризиран и не вижда за какво би трябвало да се прави тази смяна: „ Живков ни е необходим” –заключава. Но прочувствените му думи увисват във въздуха без никакъв резултат.
Луканов е във екстаз: „ Другарят Живков правилно е решил момента, ” споделя. „ Това е назрял за нашето общество и нашата партия въпрос”.
В този звук припяват и останалите. Времето тече постепенно. Един след различен членовете на Политбюро вземат думата, с цел да подчертаят тъгата си от раздялата с Вожда и поддръжката към Петър Младенов. Накрая самият Младенов споделя: Аз мисля, че би трябвало да благодарим на други Живков за всичко, което той е направил. Ние не се прощаваме, ние сме приятели, ние ще бъдем дружно до момента в който можем.
Той предлага на Тодор Живков да се дават за прилагане: служебна вила номер 32 в Бояна строена особено за него, единия от двата бронираните мерцедеса, помощник, защита и две лица за здравно и битово обслужване.
Освен това прибавя: пенсията му да бъде равна на заплатата на ръководител на Държавния съвет 2700 лв., при междинната за страната - към 200. Всичко се приема без несъгласие.
В 19 часа и 10 минути съвещанието завършва.
10 ноември 1989 година. Бояна. Дом N 1. Пленума на Централния комитет на БКП” До обедната отмора в 12,15 часа всичко е както си е било от много време. Тодор Живков изнася отчет за по-нататъшното развиване на страната в сегашната комплицирана политическа конюнктура. Говори свободно. Мисълта му я ясна. На моменти даже се майтапи.
15 часа. След почивката Георги Атанасов афишира, че Тодор Живков е подал молба за освобождение от постовете общоприет секретар на Българска комунистическа партия и ръководител на Държавния съвет на Народна република България. В този миг Първият от Правец схваща, че е изигран.
Той е имал уверението и вярата, че ще го освободят от едното място, само че ще остане на другото. Но такова нещо няма.
Предложението за промяна на Живков е сложено за разискване на пленума. Изказващите го поддържат като се изключи учен Николай Ирибаджаков, който предлага то да се вземе след двадесет дни. Залата зашумява.
Всички желаят спектакъла да свърши бързо. Изказванията са прекъснати. Георги Атанасов предлага: „ Който е склонен с решението на Политбюро, апелирам да гласува”. Приема се. Някой подвигат ръка желаят да кажат нещо, Живков-също, само че Атанасов не ги вижда.
На другия ден името на Тодор Живков не попада нито в едно от заглавията на вестниците. Няма я и фотографията му, който до тогава непроменяемо е участвала във всеки брой. На първите страници към този момент е Петър Младенов.
Скоро своите ще вкарат любимеца си в пандиза, улицата ще изхвърли Петър Младенов от всичките му постове, Андрей Луканов ще бъде погубен пред дома си, а доста българи ще не престават да чакат своя десети ноември и до през днешния ден.
Исак Гозес
Новината става причина и най-заклетите трезвеници да се напият. Най-приближените до Първия, тези който са му се кланяли като на Господ, също тържествуват. Най-после е пристигнало тяхното време. Петър Младенов е на върха на партията. А скоро Андрей Луканов ще стане министър председател.
Днес, тридесет години по-късно, 10 ноември 1989 е дата, която занимава повече историците. И до момента в който младите не се интересуват от тази ден, още има и такава, които го проклинат и биха се радвали, в случай че той изобщо не беше се случил. Тогава участниците в събитието се окичиха с лаврови венци, които след това се оказаха трънени.
Легендата за техния подвиг бързо бе развенчана. Нищо такова е нямало, просто битка за власт.
Ако в действителност би трябвало да приказваме за историческа дата, то това е 9 ноември 1989 година. Тогава пада Берлинската стена, а на съвещание на Политбюро на Централен комитет на Българска комунистическа партия Тодор Живков спокойно и безшумно взема решение да се откаже от лидерското си място в Партията, тридесет и пет години, откакто се е добрал до него.
Всъщност това надали е откровеното му предпочитание. Заслугата за това негово решение е на един човек, който той безпределно ненавижда - руския първи болшевик Михаил Горбачов.
Дни преди този момент московският човек в София, дипломат Виктор Шарапов, на два пъти се среща с Живков и в прав текст му споделя, че е време да си потегля. За велможата това е непредвиден удар. Опитва се да се опълчи. Да отсрочи. Твърди, че няма квалифициран човек, който да го размени.
Накрая, притиснат, с отвращение се съгласява, като упорства да остане най-малко на поста ръководител на Държавния съвет. Посланикът отвръща на молбата му с безмълвие. То резервира вярата, че към момента позициите му във властта няма да бъдат напълно изгубени.
Какво се случва на 9 ноември 1989 година.
„ От Витоша се спусна прелестен студ. 6,30 ч. Обичайната игра на футбол в огромната зала на Герена с непрекъснатия състав: Иван Вуцов, Добромир Жечев, Иван Колев, Воин Войнов... “ Така тогавашният министър на културата Георги Йорданов във разказва утрото на този ден в записките си.
17 часа съвещание на Политбюро. Тодор Живков, който в никакъв случай не закъснява, повърхностно притваря вратата зад тила си, оглежда насядалите в елипсовидната зала. Не пита за отсъстващи.
Всъщност най-важното, което той споделя, може да се събере в едно изречение: „ Моля Политбюро да се занимае и на следващия ден на пленума да предложи моето освобождение като общоприет секретар на Централен комитет на партията”.
Тонът е безапелационен, като се акцентират и претекстове: възрастта и потребността делата в страната да се поемат от младеж. Смята че най-подходящ е Георги Атанасов, тогава министър председател на България. Веднага след Първия става Атанасов и си прави отказ, като предлага за поста външният министър Петър Младенов.
Следва две минути с напрежение безмълвие. Живков упорства за отмора. Министърът на защитата военачалник Добри Джуров е срещу. Думата взема Димитър Стоянов, министър на вътрешните работи. Той очевидно е най-неосведомен от всички за това, което следва.
Казва, че е обезпокоен и сюрпризиран и не вижда за какво би трябвало да се прави тази смяна: „ Живков ни е необходим” –заключава. Но прочувствените му думи увисват във въздуха без никакъв резултат.
Луканов е във екстаз: „ Другарят Живков правилно е решил момента, ” споделя. „ Това е назрял за нашето общество и нашата партия въпрос”.
В този звук припяват и останалите. Времето тече постепенно. Един след различен членовете на Политбюро вземат думата, с цел да подчертаят тъгата си от раздялата с Вожда и поддръжката към Петър Младенов. Накрая самият Младенов споделя: Аз мисля, че би трябвало да благодарим на други Живков за всичко, което той е направил. Ние не се прощаваме, ние сме приятели, ние ще бъдем дружно до момента в който можем.
Той предлага на Тодор Живков да се дават за прилагане: служебна вила номер 32 в Бояна строена особено за него, единия от двата бронираните мерцедеса, помощник, защита и две лица за здравно и битово обслужване.
Освен това прибавя: пенсията му да бъде равна на заплатата на ръководител на Държавния съвет 2700 лв., при междинната за страната - към 200. Всичко се приема без несъгласие.
В 19 часа и 10 минути съвещанието завършва.
10 ноември 1989 година. Бояна. Дом N 1. Пленума на Централния комитет на БКП” До обедната отмора в 12,15 часа всичко е както си е било от много време. Тодор Живков изнася отчет за по-нататъшното развиване на страната в сегашната комплицирана политическа конюнктура. Говори свободно. Мисълта му я ясна. На моменти даже се майтапи.
15 часа. След почивката Георги Атанасов афишира, че Тодор Живков е подал молба за освобождение от постовете общоприет секретар на Българска комунистическа партия и ръководител на Държавния съвет на Народна република България. В този миг Първият от Правец схваща, че е изигран.
Той е имал уверението и вярата, че ще го освободят от едното място, само че ще остане на другото. Но такова нещо няма.
Предложението за промяна на Живков е сложено за разискване на пленума. Изказващите го поддържат като се изключи учен Николай Ирибаджаков, който предлага то да се вземе след двадесет дни. Залата зашумява.
Всички желаят спектакъла да свърши бързо. Изказванията са прекъснати. Георги Атанасов предлага: „ Който е склонен с решението на Политбюро, апелирам да гласува”. Приема се. Някой подвигат ръка желаят да кажат нещо, Живков-също, само че Атанасов не ги вижда.
На другия ден името на Тодор Живков не попада нито в едно от заглавията на вестниците. Няма я и фотографията му, който до тогава непроменяемо е участвала във всеки брой. На първите страници към този момент е Петър Младенов.
Скоро своите ще вкарат любимеца си в пандиза, улицата ще изхвърли Петър Младенов от всичките му постове, Андрей Луканов ще бъде погубен пред дома си, а доста българи ще не престават да чакат своя десети ноември и до през днешния ден.
Исак Гозес
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ