– Да се върнеш към нещо, чедо, първо трябва да

– Да се върнеш към нещо, чадо, първо би трябвало да го напуснеш. Да се отречеш от него. Триста пъти да го отречеш! И отново да ти е малко. Да го изстрадаш, с цел да го изпееш, да го заровиш, с цел да го живееш. Инак не мож го позна. Ни него, ни света, де ти носи. Откак свят светува и, по-отдалеко дори, така е било и така ще е.

– Че за какво да отхвърлям, че да позная?

– Да мож, Елице, да се удавиш в празното. Че да сетиш що е било като си имала. И мала да ти се види повода за отричането пред силата да държиш благополучие в ръце. И да мож да съзнаваш по кое време си богата и без пари. И да помниш разницата сред едното и другото.

– Не сичко, дето отпращаш, мож си върна отсетне. Няма ли да ми тежи пустото?

– Ще тежи, чадо. Чак мож ти се стори гаче те смачква! Ама няма. Ще те научи да търпиш. На мощ ще те научи. И отсетне ще си мощна да държиш и да не пускаш и кръв от сърце ти да капе!

Тъй е, Елице: човек тряба да загуби, че да се научи да печели. Инак е слаб в имането, га сичко наготово му иде. Сълза не е ли отронил, парче сърце не е ли дал, не умее да цени и да държи!

Една истина не си ли я открекъл, не мож я призна. Не си ли си блъснала главата в стената, не мож зна какъв брой и дали е яка. И с истината е така: не я изпиташ на гърба си, не мож речеш “ правилно е “ и “ така е! „. Щото не познаваш.

А човек познава га види и едното, и другото. Инак самичък себе си лъже и си има вяра.

Пък, чадо, каквото изгубиш, не сичко е загуба. Някое дори си е чиста облага. Ако кое е така и кое другояче, кое е значимо и кое не, мож разбра единствено с отказване.

Да признаеш отсетне, тряба първо да си отрекла. Да мож научи по какъв начин да се помолиш за връщане. Не е сякое овакантяване проклинание. Има и такива благословии.

из „ Гласове в тихото “