♥ Върбичките на чичо Тошко Как се изви пустата й

♥ Върбичките на чичо Тошко

Как се изви пустата й река, право в нивите удари. И другите, както и да е, но като подхвана равнищата на чича Тошка, изгриза я — същинска ламя. Започна да подравя брега, да го свлича, да го отнася лека-полека. Гледаше чичо Тошко, въздишаше, сърцето му се късаше от тъга. Най-хубавата, най-плодородната от нивите му ще иде, ще се обърне на пясък! Какво да прави? Да рече да отбива реката, не може. А не може и да стои със скръстени ръце.

И ето, дигна се един ден чичо Тошко, отиде на равнищата и се нагърби да носи камъни. Носеше ги и ги трупаше, цялостен дувар издигна. „ Сега равнищата ми е избавена “ – рече си той и се върна спокоен в селото.

Но не беше за дълго. Свлече се един проливен дъжд от планината, реката зафуча, разлудя се, разбишка камъните, подрови брега и сума място отнесе отново от равнищата му. Отчая се чичо Тошко, махна с ръка и въздъхна:

– Отиде хубава ми земя!

И стартира да се оплаква. На този се оплака, на оня се оплака, всички дигаха плещи, никой нищо не можеше да му каже. Оплака се и на Маринов, новия шеф на прогимназията.

– Изкопай един необятен ров край брега и набучи върбички – посъветва го Маринов. – Набучи ги една до друга, до момента в който реката да изрови до тях, те ще подкарат…

Чичо Тошко се съгласи видимо, само че като остана самичък, поклати недоверчиво глава:

– То камъните не ми помогнаха, та някакви върбички!

Но като нямаше друго избавление, стана той един ден, нарами копач и мотика, отиде на равнищата и стартира да копае. Изкопа трапа, набучи върбови клонки, акацийки, тополки. Набучи всички тези дръвчета едно до друго, по този начин, както му сподели шефът на прогимназията. Че като подкараха ония ми ти пръчки, листнаха се, зашумиха се, цяла горичка станаха. Чичо Тошко разшири трапа, посади още няколко реда. Мина се година, минаха се две, реката разяде брега, отвлече го, стигна до върбичките. И като стигна до тях, се спря. Изпреплели се бяха едни корени, стегнали бяха почвата, с копач мъчно се откъсваше. Налетя вода върху тях, бори се, мъчи се да ги откъсне, да ги отвлече, както отвлече камъните, не можа. Малки бяха върбичките, само че бяха една до друга, държаха се една с друга, пък и крепко бяха се вкопали в земята. Буча реката, мята се, па укротя, прибра се по-навътре. Натрупа единствено кал и всякакви отпадъци. Че като буйнаха младите дръвчета, виждаше се по какъв начин порастват!

– Издържаха – радваше се Маринов. И сочеше с пръст. – Сега ще почнеш да садиш към реката. Досега тя те ядеше, занапред нататък ти ще почнеш да я ядеш…

И накърши чичо Тошко пръчки, посади надолу по брега, стартира да пъди реката към остарялото й корито, стартира да си възстановява изгубеното място.

Съседите видяха от него, започнаха и те. Залеси се целият бряг, разхубави се, буйнаха треви, нацъфтяха цветя. И през горещите летни дни жътварите от всички околни ниви се свличаха да се наобядват и да си починат на хладинка. „ Върбичките на чичо Тошко “ – така ги кръстиха, по този начин ги знаеха в цялото село. Вечер, когато воловарчетата се прибираха за домовете си, ясните им гласчета кънтяха:

– Утре къде ще се чакаме?

– При чичо Тошковите върбички!

През ясните и спокойни дни там наминаваше и дядо Петър Узуна. Хората го обичаха, спираха при него, запитваха го за едно време и той разказваше, като че на книга го четеше. И постоянно ще отвори дума и за върбичките.

– Видите ли ги – сочеше с бастуна си. – И хората са по този начин. Като са сами, слаби са, на никаква проклетия не могат да се опрат. Но като си съберат силите, като си сплетат коренищата, и морето да им пристигна, и него ще върнат…

1979 година

* Портрет на Георги Караславов (1904 - 1980), bg.wikipedia.org