Косачи
Падна чудна лятна нощ, прохладна и свежа. Безкрайното Тракийско поле потъна в мрака, като че ли изчезна, и се съобщи на дълбока отмора под монотонния напев на жаби и щурци. Мир и ведрина повея от дълбокото звездно небе. Земята отвори буйните си гърди и замря в приятност. Марица безшумно подплиснуваше мътните си води, цялостни с удавници, и с мързеливо успокоение се ширеше сред тъмните крайбрежия, обраснали с върби и ракитак. Влага и студенина лъхаше из тайнствените й глъбини.
От ливадите край нея се обади явен мъжки глас и потъна в тишината:
- Ан-дре-я-я-я, Ан-дре-я-я-я!
- Ида, и-даа! — отзова се различен отдалече. След малко светна огън. Бухнаха игриви пламъци. В тяхната слаба светлина, която се поглъщаше от околния мрак, се мярнаха хора. Това бяха петима селяци от загорските краища, пристигнали с коси на рамо да търсят работа в далечна Тракия, дето тревите зреят по-рано.
Лазо, изсъхнал, слабоват момък, беше приклекнал до огъня и потикваше съчките. Другите, увити в ямурлуци, бяха налягали към огъня, изтощени гледаха играта на пламъка и мълчеха. Най-старият от тях, петдесетгодишен мъж, беше подпрял глава на жилестата си, гола до лакет ръка, мрачно блестяща като желязо, и пушеше замечтано. Срещу него лежеше Благолажът. Той непрекъснато шаваше и се мъчеше да скрие краката си под късия ямурлук. Русите му чорлави мустаци взимаха половината от лицето му. Под огромните му гъсти вежди играеха хитри и умни очи.
- Какво замълча, Благолаж? Карай де — сподели му Лазо, който трупна съчки на огъня и легна.
Благолажът поглади бялото мъниче, което лежеше пред него на купче, шавна още веднаж и почна:
- Едно време, в някое си царство, имало една царска дъщеря… Тя била хубава, хубава, друга като нея нямало! Косата й се влачела подире й като копринена река и лъщяла като злато. Очите и били черни като тая черна нощ и всеки, който поглеждала, умирал от обич по нея.
- Ей! — въздъхна Лазо.
- Мълчи! — обадиха се другите.
- Много лъже — рече Лазо. Благолажът го погледна право в очите.
- Това е приказка, бе хлапе!
- Бабини деветини… измислици! — рече Лазо и някак колебливо и страхливо се озърна в тъмнината, дето на няколко крачки от тях умерено чопкаше из ракитака черният контур на магарето.
- Това е приказка, разбираш ли — рече твърдо Благолажът и настави: — Защо ти е истината? Да взе-ма да ти разправям, да речем, за дрипавите гащи на дядо Тодор или за смачканата калимявка на дядо поп? Или да ти разправям за нас, голи-голтаци, дето сме тръгнали, с коси на рамо и с просеник в торбата, да бием път цяла седмица до Тракия на коситба? Всичко това, приятелю, е истина. Ама за какво ти е тая пуста истина?
- Ами тия чудновати работи, дето ми ги разправяш, за какво ми са? — отговори Лазо.
- Чудновати, само че хубави! Слушаш, слушаш и се забравяш… И току виж, че чудноватото почва да ти се чини истина, потънеш в него и отидеш. Затова има приказки, по тази причина са ги хората измислили. И песните са затова… да те измъкнат от истината, с цел да схванеш, че си човек. И Благолажът продължи:
- Тая царска щерка била, знаете, огън! Три пъти се женила тя за трима царски синове, и тримата още първата вечер умирали в ръцете й, задушени от вълните на косата й… Със самодивските си целувки тя като усойница змия изсмуквала из устата им кърви, алени кърви, и ги пила…
Последните думи Благолажът произнесе остро и със стиснати челюсти, като че ли заби нож. Слушателите дадоха отговор на тоя удар със буйни възклицания. Едно дълготрайно и тежко сумтене несъзнателно издадоха гърдите. Лазо удари с пестник земята и изпъшка:
- Бре, вещицата!
Унесени от приказката, другарите му дадоха знак да мълчи.
- После? — енергично настоя Лазо.
- Какво повече от това? - рече Благолажът умерено.
- Вещица! - въздъхна отново Лазо. - Ей, Благолаж, приел бих такава гибел, споделям ти, приел бих.
- Ти - това? Да видя, па да не допускам - рече един от другарите му и като потикна огъня, почна фино и крекливо да се смее:
- И твоята Пенка има златна коса. Пък ти си още жив.
- Друго е моята Пенка… тя…
- Затова я остави, та се допиля чак тука!… И тебе ти е мъртво сърцето, приятелю! Няма месец откак се земахте, и ти й се насити и я остави - отговори Стамо, който до момента мълчеше и мислеше нещо.
Той имаше необработен взор и неподвижно лице, по което светлината от огъня играеше като по камък. Гласът му беше тежък и неравен.
- То си е моя работа - отговори Лазо глухо и преглътна гласа си.
- И нейна работа ще е, да си откри различен, в случай че не си е намерила до момента - рече отново Стамо.
- Да не вярваш - отговори някак страхливо Лазо, жегнат от смътна хипотеза.
Настъпи дълготрайно безмълвие. Последните пламъци на догорелите към този момент основни трепкаха над огъня бързо и безсилно, току да угаснат. Далеч нейде се подвигна тъничък вик като печален вопъл на някоя изумена от патрон душа, подвигна се високо и злокобно и като че ли ударен о небесния купол, падна в тайнствените води на Марица, удави се и умря. Косачите се спогледаха страхливо. Очите им се питаха. Благолажът подвигна тайнствено пръст, ослуша се дълго и рече:
- Кукумявка е.
В ракитака неспокойно задрънка тъпото клопотарче на подплашеното магаре. Мънъчето скочи и прилая против мрака. Тайнствената нощна тишина стана някак злокобна. Лазо въздъхна надълбоко.
- Въздишай, момче - има за какво!… Млада младоженка си оставил! - обади се закачливо и хитро Благолажът и заприказва отново с езика на приказките си:
- Буйна е младежката кръв, момчета! Недейте се чуди, че излизат погрешни млади невести, оставени от юнаците си!… Знаете ли какво бе споделил калугерът Мисаил, по кое време бе хвърлил брадата и калимявката? - „ Това, дето ми е на главата, мога да смъква, само че това, дето ми е в сърцето, не мога да извадя. “ Проклето сърце, такава му е пустата изработка.
- За Пенка това е елементарно, тя има остарели любовници - обади се Стамо и се изтегна.
- Пък и бива си я - сподели лукаво различен.
Лазо отново погледна в тъмнината страхливо. Каменните Стамови думи го удариха в сърцето. Огънят угасна. Стана мрачно. Дружината замълча. Една звезда се совна и преряза небето с огнена линия.
- Някой бедняк съобщи дух - проговори Лазо.
- Я някоя млада младоженка се съобщи другиму - рече неподвижно Благолажът и попита:
- Лазо, ти чул ли си песента за погрешната младоженка Стояница? Тя не е чудновата като приказката. Искаш ли да я изпея?
- Все едно. Като сте такива магарета! - рече Лазо.
Веднага в тъмнината се поде гъст, сладостен и неустойчив глас и заизвива тъжна прочувствена ария. Думите, като пъстри и миризливи цветя, се изплитаха на венец, занизаха се една след друга и с безкрайна болежка се спущаха в поток от звукове и разправяха историята на погрешната Стоянова младоженка.
Млад Стоян боец отишъл и поръчал на своята през вчерашния ден доведена хубава булка, в случай че го обича, да не върви на Гургульово кладенче за вода. Едвам Стоян се затулил, и Стояница си оженила за млад Гургул, с който са се любили. Пременила се, втъкнала китка на ухо и с менци бели на рамо отишла на проклетото кладенче. Там я пресрещна млад Гургул, младо му сърце играло, черни му очи святкали… Благолажът прекъснали като се понадигна, рече:
- Харесва ли ти се тая ария, Лазо?
Лазо не отговори.
- Спи — рече Благолажът и се подпря на лакът.
- Я спи, я плаче — обади се Стамо.
- Да съм като него в този момент бих си отишъл, вярвайте бога - рече присмехулно Благолажът.
Лазо лежеше и мислеше. Подигравките на другарите му се забиваха като остри игли в сърцето и спираха дъхът му от страдания. Тия шеговити подкачки за момент му се сториха вероятни. Пенка в действителност го обича, само че невидени очи скоро се забравят… Вчера ме зема и ме остави да скита, ще си каже тя, и ето… Тъжната история, която песента разправяше, отнесе мозъка му в тяхното село. Там също има кладенче. То е прикрито в шумака под село. Там неговата Пенка всяка заран и всяка вечер ходи… Мъчителна въздишка се изтръгна из Лазовите гърди.
Нощта напредна и унесе в дълбоки сънища всичко в близост. Тъпото клопотарче на магарето към този момент не биеше. Бялото мънъче, свито на кълбо, умерено бе заспало край догорелия огън, над който едва-едва избухваха и гаснеха немощни пламъчета. Марица безшумно подплиснуваше тъмните си води сред сънливите крайбрежия и разправяше невнятни приказки на нощта. Косачите един след различен заспаха. Огъня почна да загасва.
Само Лазо не заспа. Закачките размътиха младата му душа и въображението му зарисува картини, една след друга по-мъчителни. Мисълта му го отнесе при Пенка в село. Той я вижда тънка, пъргава и бяла като сняг. Тя стои на къщния предел и дълго и тъжно гледа прашния път, който се вие из полето за към далечни страни. По тоя път отпътува Лазо и я остави. Остави я за пуста печалба… Усилни годините станаха, какво да се прави! Утре рано тя ще стане и пъргава, като сърна, ще иде на кладенчето за вода… Там тя, може би, ще намери… ех, известно е кого! Той доста я задяваше на хорото. Той е луда глава и умее… Па и Пенка… жена — мож ли да й вярваш!
Ето. Тъмни, шумнати шубраци затулят кладенчето. В тяхната зеленина се белее Пенкиното хубаво лице, а по него минава с ласка мъжка ръка… Чужда ръка… Лазо се стресна и стана. „ Какво върша аз тук? “ - намерения той и отметна ямурлука.
Нощта мълчеше. Само щурците безшумно и едногласно църкаха: Пенка, Пенка, Пенка…
Елин Пелин
Картини: Павел Францалийски, художник
Рисунка: Симеон Бояджиев
