Завземането на Кабул от талибаните поражда голяма загриженост относно прилагането

Завземането на Кабул от талибаните поражда огромна угриженост по отношение на използването на ислямското законодателство. Светът се притеснява, че тази страна още веднъж ще се трансформира в епицентър на интернационалния джихадизъм. Ще може ли с промяна на исляма да бъде надвит ислямисткият тоталитаризъм, пита френското списание Atlantico. Докато медиите разясняват завладяването на афганистанската столица Кабул от талибаните, чиято политическа стратегия се свежда до ултрарадикално използване на шериата, ислямското право и когато светът се притеснява, че тази страна още веднъж ще стане епицентър на интернационален джихадизъм, Александър дел Вале беседва с писателя, мъдрец и ислямолог Разика Аднани, която от години предлага промяна на исляма, единственото решение за победа над ислямисткия тоталитаризъм, който възпламенява освен Афганистан, само че съвсем всички мюсюлмани общества. Нейният дискурс за истината и разсъдъка напомня, че мюсюлманите са първите жертви на ислямизма и че обвиняването в ислямофобия към тези, които подлагат на критика шериата, исляма или ислямизма, е интелектуална машинация и изменничество по отношение на мюсюлманите, които желаят да се отърват от ислямистката теокрация. Александър дел Вале: Новината за успеха на талибаните в Афганистан ни припомня, че тази част на света по време на Студената война беше един от центровете на експлоадирането на интернационалния джихадизъм, който през днешния ден порази всички континенти. Какво място и каква роля отделяте на геополитическите измерения и затова на афганистанския спектакъл във възхода на тоталитарния ислямизъм на международно равнище и затова в неуспеха на реформаторския ислям, който застъпвате? Разика Аднани: Със сигурност има политически и геополитически аргументи за неуспеха на реформаторския ислям и експанзията на ислямизма, несъмнено, като намесата на Съединени американски щати в Афганистан в поддръжка на фундаменталистите във войната им против Съюз на съветските социалистически републики (1979-1989 г.), последвано от възхода на талибаните през 90-те години или даже намесата на обединението, ръководена от Съединени американски щати в Ирак през 2003 година Тези интервенции укрепват религиозния дискурс, подхранват фундаментализма и възраждат концепцията за свещена война в мюсюлманският свят, като по този метод забавят процеса на рационализация и отблъскват и провалят политическите и обществени промени. През 1987 година беше убита Миена Кешвар Камал, афганистанска феминистка и поетеса. Тя способства за смяна на ситуацията на афганистанските дами. Днес сме очевидци на завръщането на талибаните на власт в Афганистан. Изоставена от интернационалната общественост, страната ще се върне години обратно или даже епохи, което ще бъде трагично за афганистанците, само че и за целия мюсюлмански свят. Проблемът на мюсюлманския свят обаче се дължи на обстоятелството, че той носи в себе си аргументите, които му пречат да излезе от своя архаизъм и да се развие. Популярните протести в мюсюлманския свят, в арабския свят и в Северна Африка водят до триумфа на фундаменталистите и ислямистите. Причината е, че учебното заведение и медиите са оставени на фундаменталисти, които имат същата позиция за мисленето и разсъдъка, същата респект към украсеното минало. Разбира се, има някои доста забавни начинания, изключително на самостоятелно равнище, само че тежестта на фундаменталистите и консерваторите остава доста значима. Те принуждават тези общества да се връщат обратно с всяка подхваната стъпка. АДВ: С успеха на талибаните след изтеглянето на Съединени американски щати от Афганистан медиите акцентират, че шериатът още веднъж ще стане източник на власт, като дамите са най-застрашени от тези изостанали закони. Как мислите, че те могат да избегнат тези правила, показани като свещени и божествени? РА: Съвсем на място употребихте термина " показан ": представянето не отразява тъкмо действителността на нещата и не споделя безусловно истината за тях. Относно шериатското право, което мюсюлманите практикуват, с други думи това, което съществува в техните юридически книги, това не е шериатски закон, който е записан в текстовете на Корана. Мюсюлманите не са взели и пренесли законите на Корана, такива, каквито са, в техните книги. Напротив, те направиха работа по пояснение и добиване на правни закони от текстове на Корана - дело, което е добре известно в историята на исляма. Следователно, в случай че признаем, че юристите са употребявали Корана като главен източник на законодателство, въведеният от него шериат не е тъкмо този, написан в текстовете на Корана. Между двете има цяло човешко дело, което е било осъществено и което отстранява всеки заветен темперамент от съществуващия закон на шериата в юридическите книги. Да си напомним, че мюсюлманският закон е основан през 7, 8 и 9 век, от една страна, а въпреки това, доста правила, които съществуват в юридическите книги, не съществуват в текстовете на Корана и доста рекомендации на Корана не са взети под внимание от мюсюлманските адвокати. Скриването на косата или лицето на дамата не съществува в нито един кораничен стих, какъвто е казусът с воала и бурката, наложени на афганистанските дами, които й отхвърлят правото да употребява очите си, с цел да види света, в който живее. От друга страна, Коранът разрешава потреблението на свинско месо при положение на нужда (стих 173, сура 2, " Кравата " ), до момента в който мюсюлманите не могат да си го помислят даже при положение на огромен апетит, само че това не са единствените образци. Тези думи не значат, че проблемите, сложени от исляма в днешните ни общества, са единствено въпрос на пояснение, както настояват мнозина. Важно е обаче да запомните, че шериатът, който талибаните, както и други мюсюлмани желаят да ползват, не е нито заветен, нито възвишен, както настояват. Много западняци също мислят по този начин, макар че са уверени, че законите на шериата са изостанали. За тях свещените закони на мюсюлманите би трябвало да се съблюдават. Десакрализирането на шериатското право е значима стъпка в промяната на исляма и мюсюлманските общества, както и по пътя към еманципацията на индивида и по -специално на дамите. АДВ: В книгата си " Корабокрушението на цивилизациите " Амин Маалуф датира рухването в пъкъла на арабския и мюсюлманския свят с провалянето през 1967 година против Израел и неуспеха и ексцесиите на арабския шовинизъм РА: Пагубната обстановка, в която се намират мюсюлманските страни и така наречен Арабски свят, не се дължи на военното проваляне на арабските страни (Египет, Йордания и Сирия) през 1967 година против Израел, даже и това да е било добър мотив за фундаменталисти и ислямисти в битката им против модернистичното придвижване. Тя се дължи на едно епистемологично проваляне, на това на креативната и рационалната мисъл, датиращо от 13 век, когато течението, което не признаваше мястото на мисълта в лицето на откровението, затова на човешкото пред божественото, съумя да надделее в религиозната сфера. Обвиненията, отправени против двете интелектуални качества, мисълта и разсъдъка, имаха отрицателни последствия върху другите области на знанието: философия, просвета и медицина, които провокираха упадъка на мюсюлманската цивилизация. Това проваляне на мисълта като дарба за размисъл и размишление е причина и за актуалната обществена, човешка, политическа и научна обстановка в мюсюлманските страни. Малкото опити, направени от някои интелектуалци при започване на 20 -ти век за реабилитация на свободната и рационална мисъл, атакувани и упреквани за да се резервира предишното, показано като притежател на истината, не съумяват. Тази позиция, която уважава откровението и предишното в ущърб на мисълта, сегашното и бъдещето, е тази на първите мюсюлмани, тези на Арабия и изключително тези на Медина, градът, където Пророкът е построил първото мюсюлманско общество. Това беше реакция на мюсюлманите в Ирак, новите мюсюлмани, за които знанието би трябвало освен да се предава, само че и да се построява от човешката просветеност, в това число в правната сфера. Абу Ханифа, създател на ханафитската школа, имам на Ирак, е споделил, че юристът би трябвало да се базира, след Корана, на личната си мисъл, откъдето идва и името на неговото учебно заведение: школа на мнението - това, което първите мюсюлмани, арабите и в изключително жителите на Медина, са гледали с неприятно око. За тях това е означавало, че мюсюлманите в новите територии към този момент няма да гледат към Медина и ще се откъснат от нейната власт, а Медина ще загуби религиозната си мощ, откакто към този момент е изгубила политическата, след преместването на столицата първо в Дамаск, а по-късно в Багдад. Първите мюсюлмани са реагирали отпред с Малик Ибн Анас, създател на маликизма, който твърди, че в региона на организацията на обществото мюсюлманите би трябвало да се базират на Корана и по-късно на хадисите. Ако не са намерили отговори на въпросите си в тези два източника, те би трябвало да се базират на спътниците на Пророка, даже на навиците на хората от Медина, града, който правилно отразява традициите на Пророка. За него мисълта би трябвало да се намеси единствено в краен случай, когато всички тези източници се употребяват без триумф. По този метод жителите на Медина са построили теория, която не признава мисълта като източник на познания в региона на правото, уважава предишното в ущърб на сегашното и бъдещето и прави Медина модел на общество за всички мюсюлмани. По този метод маликизмът слага основите на фундаментализма, консерватизма и ислямизма и маркира всички други доктрини като ханбализъм и уахабизъм, като учредени на епистемологичната позиция на мединците. Тази отрицателна позиция във връзка с мисълта и разсъдъка, затова интелигентността, не е подминала региона на науката и философията, което изяснява упадъка на мюсюлманската цивилизация. Маликизмът е най-разпространеното обучение в Магреба. Мюсюлманите не съумяха да се възстановят след упадъка на тяхната цивилизация, тъй като последствията от този отрицателен облик на креативна и рационална мисъл, показан като опасност за исляма, са надълбоко в съзнанието на мюсюлманите. Те се въздържат от мислене и разсъждения, когато става въпрос за исляма. Повтарят подготвени хрумвания за своята вяра, без въобще да ги слагат под въпрос, с цел да ревизират степента им на правота. Проблемът е, че ислямът не е просто вяра, той е и обществена, правна и политическа система. В този смисъл, да се въздържате от размисъл по тематиката за исляма значи да се въздържате от размисъл по тематиката за обществото, правото и политиката, изкуството и науката. Тази епистемологична позиция в действителност е политически стимулирана. Първите мюсюлмани, тези от Арабия, постоянно са желали да бъдат водачи на мюсюлманите. Тяхната цел е била всички мюсюлмани да гледат непрекъснато към Медина и затова към Арабия, което ще им даде политическа и религиозна власт над цялата умма. И точно за същата тази политико-религиозна мощ уахабитите поведоха похода си против модернизацията на мюсюлманските общества при започване на 20-ти век. Ако мюсюлманите се модернизират, те ще се еманципират от ръководството на Арабия. " Мюсюлмански братя " в никакъв случай не биха съумели без финансовата поддръжка на уахабитите, от една страна, и, въпреки това, те показват същата позиция като уахабитите по отношение на креативната и рационална мисъл, предишното и Медина като модел на общество за мюсюлманите. АДВ: Как реагирате на тези, които настояват, че рецензията към основания на шериата ислямизъм е равнозначна на " ислямофобия " и че отворените западни общества са ислямофобски? РА: Ислямизмът желае да наложи шериатския закон, което вреди повече на мюсюлманите и мюсюлманските страни, в сравнение с немюсюлманите и на Запада. Това е повода той да бъде подложен на критика и от мюсюлманите, доста от които са доста привързани към своята вяра. Ако всяка рецензия към ислямизма се смята за ислямофобия, т.е. голословен боязън от исляма, стимулиран единствено от ненавист, в този случай ще има мюсюлмани, които са ислямофоби, което е логичен неуместно. Ислямизмът, който е политически план, желае да наложи шериатския закон, до момента в който той е цялост от обществени правила с набожен темперамент, датиращи от 7, 8 и 9 век. Никое общество от 21 -ви век не може да бъде управлявано от правила, които са организирали обществата от първите епохи на исляма, без да му навредят обществено, човешки и психически. Тези думи са рационална рецензия на ислямизма, несъмнено, само че те не са ислямофобия. Погрешно е да се счита, че ислямистите употребяват обвиняването за ислямофобия единствено против немюсюлмани, както настояват учените от Запада, които учат тази идея. Те разпознават нейните характерности като враждебно държание, следено на Запад измежду немюсюлманското население по отношение на исляма и мюсюлманите като малцинства. В този случай ислямофобията би била аршин за държание, характерно за Запада. Докато ислямистите упрекват мюсюлманите, че се опасяват и от исляма, откакто не споделят тяхното виждане за политиката и техния план за обществото и света. Въпреки че терминът ислямофобия не се употребява необятно или рядко в мюсюлманския свят и по -скоро изразът " боязън от исляма " е фаворизиран, смисълът остава същият. Според тези, които го употребяват, това е голословен боязън, тъй като той има за единствена причина " ненавист към исляма ". В реалност ислямофобия е терминът, който ислямистите са възприели, защото е фиктивен от французите, с цел да предотврати всякаква рецензия към исляма и мюсюлманите. Те го употребяват, с цел да затворят вратите на мисленето. Следователно ислямофобията се прибавя към концепциите, които мюсюлманите са въвели през първите епохи на исляма, като " всички нововъведения са неточност " и " религията е въпрос на сърцето, а не на разсъдъка ", които имат същата цел: да предотвратят изразяването на мисълта. И в случай че на Запад терминът се употребява повече, това е по този начин, тъй като рецензията към исляма и ислямизма се показва по -лесно на Запад, където се зачита свободата на изложение, и във Франция, където богохулството е право. Тези права не съществуват поради битката с исляма. Те са били там преди ислямът да се утвърди във Франция и по други аргументи, свързани с философската, политическата, обществената и моралната история на Запада. Повечето дефиниции показват ислямофобията като неприязън към исляма, която се придвижва и върху мюсюлманите. За Худа Асал ислямофобията е част от социологията на расизма. Следователно би било расизъм към религията, до момента в който терминът расизъм е дискриминация и неприязън към човешка група, а не към хрумвания, а убежденията са хрумвания. Вярата в съществуването на расизъм против исляма изисква слагането под въпрос на бъдещето на свободата на съвестта, изразяването и мнението, което е лишило на човечеството доста време, с цел да бъде реализирано. Ислямизмът желае да наложи шериат, тъй като не може да съществува без шериат, който е законов корпус, другояче казано - правна и политическа система. Това, че западните страни са отворени, не значи, че те би трябвало да одобряват друга правна и политическа система на тяхна територия. Никоя страна не би го приела.   АДВ: Какво е вашето предложение за промяна на исляма? РА: Мисля, че през днешния ден всяка битка против ислямизма и фундаментализма в мюсюлманския свят или на Запад е просто самоделна, в случай че не е съпроводена от същинска промяна на исляма. Ето за какво не преставам да настоявам, че работата би трябвало да се извърши в границите на исляма и че смяната идва от мюсюлманските общества. Когато обаче приказваме за промяната на исляма, е належащо да се посочи, че това е промяна, която би трябвало да бъде насочена към бъдещето и която би трябвало да има за цел построяването на нов ислям и нов метод да бъдеш мохамеданин. За да стане това мисълта би трябвало да бъде освободена от хватката на епистемологията. Това е промяна, която би трябвало да касае текстовете на Корана, само че също по този начин и теориите и концепциите, които ги заобикалят, тъй като те дефинират държанието на мюсюлманите по отношение на тези текстове. Как тъкмо да се действа? Първо, би трябвало да се анулират проблематичните стихове - тези, които подбуждат към принуждение, основават неравенства за дамите и немюсюлманите и пречат на мюсюлманите да се интегрират в съвременността. Мюсюлманите, които приканват за промяна през днешния ден, си напомнят повторната интерпретация като решение,което да удостовери, че текстовете са положителни и че просто са били разбрани неправилно. Но единствено тълкуването не може да докара до промяната, от която се нуждае ислямът. Напротив, това единствено основава безкрайна обстановка на пояснение против пояснение. Отмяната на коранични стихове е известна в исляма. Това не значи отдръпване на стиховете от Корана, а оповестяване на техните рекомендации за неприложими, тъй като са остарели. След това е належащо да се изложат стиховете, които имат повсеместен обсег, откакто са ги освободили от тълкуването на старейшините. Това са тези, които признават свободата на съвестта, като стих 256 от сура 2 " Кравата ": " Няма насила във вярата " и стих 70 от сура 17 " Нощното странствуване ": " И почетохме ние синовете на Адам ", който цени човешкото. Това са стихове, които могат да бъдат опора за прекосяване към повече хуманизъм и тъждество сред всички човешки същества, в това число сред дамите и мъжете. Целта на тази промяна не е да разреши на шериатския закон да продължи да ръководи обществото, а вярващите да могат да живеят своята вяра, без да влизат в спор с разпоредбите, произлизащи от разсъдъка. Ето за какво тази промяна би трябвало преди всичко да трансформира исляма в вяра, а не в политика. Най -бързият и ефикасен метод да извършите това е да отделите политиката от религията. Във Франция последното е належащо за довеждане докрай и одобряване на неутралитета на страната. АДВ: Трябва ли още веднъж да отворим вратите на иджтихада и муатазилизма? РА: Мутазилитите са последователи на рационалистична теологична школа, която е била доста дейна сред 8 -ми и 10 -ти век. За разлика от своите съперници буквалистите, салафистите, суфиите и даже имамитските шиити, муатазилитите заеха позиция в интерес на мисълта и разсъдъка. Муатазилитите построиха обучение, което беше извънредно по качеството на мисленето си и свободата, която показваше. Мисля, че ориста на мюсюлманите би била напълно друга, в случай че муатазилитите не бяха изгубили епистемологичната борба със своя съперник. Муатазилизмът принадлежи към първите епохи на исляма и е значимо да се постави завършек на оценяването на предишното, даже когато става въпрос за муатазилизъм. Трябва да сложим завършек на сакрализацията на предишното и концепцията за " връщане към предишното " като решение. Необходимо е също по този начин да се схване хуманистичната философия, която уважава човешкото създание като мъдрец и основава морала на ценене на човешкото достолепие. По политико-религиозни аргументи религиозният дискурс е построил морал, в който човешкото няма място. Време е това да се промени. По отношение на иджтихад, което значи интелектуални старания, това е термин, с който би трябвало да се борави доста деликатно. Реформистите си го присвоиха, без това да докара до същинска промяна на исляма, с други думи такава, която го освобождава от хватката на старейшините. По -голямата част от реформистите, които споделиха, че желаят да предложат нещо ново в исляма, непрекъснато си припомняха границите на иджитихада. С други думи, изискванията, които мисълта и разсъдъкът трябваше да съблюдават и областите, които трябваше да стоят настрани от този иджтихад. С тези условия те дефинираха стиховете, които смятат за експлицитни, а разпоредбите неизменими. Именно те обаче се нуждаеха от промяна. Ето за какво е належащо да бъдем по -прецизни във връзка с въпроса за промяната, по какъв начин би трябвало да бъде осъществена и по какъв начин да продължи, т.е. кой способ да следва.