... защото квадратчетата никога не съвпадат. Колкото и да се

... тъй като квадратчетата в никакъв случай не съответстват. Колкото и да се опитваме да съвместим размера и цветовете им. Без значение, по какъв начин ни се желае вършиме ъгли в " кутийките " им да ни подсигуряват сигурност.  Защо в тях се лутаме, изгубени? Кажи ми. 
    Мой непосредствен прочут, едвам няколко години по-възрастен от мен, изгуби борбата с рака, за който единствено допреди месец даже не подозираше. Вгледан в квадратчетата на делника си, загубен в карираните задания. Съгласен с " условието " им, хубавото да се отсрочи още малко. Догодина. Или идната след това. Когато квадратчетата най-накрая съвпаднат. А в това време влага още и още и още от себе си в шеметна научна кариера.  В последния собствен ден, в болничната стая, той тъжно, с недоумяваща изненада възкликнал: " Та аз даже не видях Гърция. Нали имах време?! ". Нямаме. 
Сигурно в неведом ден, в някоя болнична стая, напускайки света и аз безпомощно ще въздъхна за пропуснатото. Точно като теб. В прилежащата болнична стая. Ще поклатим глава, в случай че имаме сили за това, не вярвайки какъв брой неуместно е било да потвърждаваме, да обясняваме, да чакаме, да купуваме. Да отлагаме... Но измежду пропуските ми няма да има ненаправени пътешествия! Смяна на континенти и климати, на изписани страници - с бели. Влюбванията. Моите. В персони, в кули на дворци, в приливи, във веничките, спускащи се към нечия длан, в залез, в герои на книга. Нека отсъства кариерата. Аплаузите дано спестени останат. Признанието - тяхното, твоето. Нима биха ми липсвали сред преливанията, подлогата и системите на една болнична стая? Кажи ми. 
Ето, Лас Палмас. Столицата на островите на безконечната пролет. Да, и през февруари, и през август, и през декември температурите са съвсем без разлика - единствено на крачка от едно триумфиращо лято, с всички изгорени мостове към всяка зима. Имам си пролет след лятото ми. Колко елементарно бих си помислил, че имам даже време. Но оня ден човек, който сякаш бе имал всичкото време, с няма изненада в големите си сини очи, издиша последната своя секунда. С доста предишни аплаузи и нито трошица тюркоаз от залива на дребен гръцки остров. И... какво от това, че квадратчетата на дните му дори съвсем съвпадаха, че бяха по този начин харесвани, така правоъгълни, ръкопляскани още и още? 
Моите - НЕ. Сблъскват несъгласията си, не хармонират, против обезцветеното с багрите си самоуверено се втурват. Квадратчетата ми няма по какъв начин да са с прави ъгли. Понякога дори са кръгли. Понякога от тях проникват цветя - страхливо ги сервирам на личността, замъка, залива, залеза, в които съм влюбен. Смело бленувам, по какъв начин плахостта се разсънва, в смелост преродена ненадейно. Точно през днешния ден. 
И имам! Своята пролет незабавно след лято. Нали ние самите решаваме, по кое време и за какво да е есен и въобще дали?! Нали сме сезоните, всичките! Нали сме единствено в този момент? Вечни и еднодневни. Кажи ми. Джак Керуак бе написал, че губим един след различен обичните си, приятелите, а най-после и личния си живот, тъй като до дъно не имаме вяра в Нищото.     Обратното на нищото е Сега.       Този остров.         Тази изчезнала точка в края на изречението