Защо Косева бе извикала тъкмо мене? Разбира се, че ми

Защо Косева бе извикала таман мене? Разбира се, че ми беше неприятно. Името й провокира подозрения, че преди малко сте погълнали прогнил плод. Разрових паметта си, което не ми се случва постоянно - някой би трябвало прекалено много да ме хапал, с цел да дълбая – аргументи да ме хапят дал Господ, в чието битие имам вяра, когато отървавах въжето.

- Ефремова!

О, към този момент съм Ефремова, означих просто за наслаждение. Щом стартира с Ефремова, евентуално ще ме уволни на мига. Стърча пред бюрото и я виждам. Лицето й, както нормално, е общ брой от павета, изпъчили се като щит, с който защищава калния си темперамент. Паветата по принцип възбуждат в мен инстинкта да ги стъпча. Очите й с цвят на мъгла ме се пробваха да ме раздробят, само че от дълго време не се вълнувах от мъгливи пейзажи.

- Ефремова!

Лошо. Щом повтаря името ми, работата е спукана, само че спукването е събитие, което ми въздейства прекомерно нищожно. Израснала съм в семейство, чието всекидневно русло на всекидневието се състоеше от високи тонове, свади и закани за бракоразвод, който в последна сметка се реализира. Нищо не закалява организма и духовните мускули на хлапето както развода на родителите му. И майка ми, и татко ми гневно утвърждаваха тезата, че поради мен са се търпели толкоз години, другояче са щели да трансфорат живота си в цветя, рози и минзухари.

Косева размаха две папки. Познавах ги, естествено. Едната съдържаше профила, който бях направила за господин Анчев. Косева стартира да чете - равно като лед на замръзнала кална локва:

- Профил на Ангел Анчев: - гигантско самочувствие. Неграмотен. Дебели връзки. Калинка по бащина линия. Уродливо отношение към дамите. Заклет ерген. Положителни страни – стеснен. Роден, с цел да бъде воден за носа.

Да, това бях написала за индивида Анчев. Дотук добре. Косева измъкна от досието лист, който не бях виждала в никакъв случай през живота си. Прочете:

„ Сара ме подведе. Разби сърцето ми. Исках да се оженя. Тя отхвърли. Обмислям самоубийство. Накарайте я, госпожо Косева. Искрено Ваш, А. Анчев. “

- Какво ще кажете? - попита Косева.

Кажех ли нещо, щеше да прозвучи плоско, а плоскостите в никакъв случай не са ме привличали.

Вездесъщата разтвори втората директория – и нея познавах, аз бях генерирала този документ. Първан Пашлиев. Профил.
Гласът, цялостен със стомана и зъби, стартира да чете:

- Гигантско самочувствие. Неграмотен. Дебели връзки. Калинка по майчина линия. Уродливо отношение към дамите. Заклет ерген. Положителни страни – удивително стеснен. Роден, с цел да бъде воден за носа – тук вездесъщата Косева си пое въздух и означи – Ефремова, не сте се скъсала от старания да ми визиите разнообразно наличие. Преписали сте единия профил от другия. Очевидно не блестите с автентичност и усърдие.

Уволнението ми ще бъде зрелищно. Всъщност в никакъв случай не се престаравам. Човекът, който се напъва да свети, стърчи над сътрудниците - незабитият до дъно гвоздей незабавно го заковават. Оттук следва водещият ми принцип - когато можеш да минеш метър, не отлагай. Мини. Косева е уверена в качествата ми на неуместно перде. Глупостта постоянно дава напълно същите резултати както извънредно изостреният разум.

Очаквах да ме изхвърли, което обаче се отсрочи във времето. Косева измъкна втори чужд за мене лист и го побутна към мене. Зачетох: – “Тя лиши духа ми. Профуках цяло положение за фойерверки. Изгърмях цяла заря под прозореца й на 15 май, нейния рожден ден. Тя ме пренебрегва. Не мога да вдишвам. Моля, госпожо Косева, застъпете се за мене. Готов съм за финансово възмездяване за Вас. С почитание, Първан Пашлиев “.

- Е, Ефремова? - Мъглата в очите на Кара се сгъсти. – Явно ви се удава да превръщате върлите ергени в незаклети такива.

Вездесъщата беше прословута с манията си да основава мозъчни тръстове. Целта на мозъка й беше да основава букет от черти, разкриващи човешкия темперамент – под съществителното „ темперамент “ Косева схващаше цялост от бездарие и безочливост. Госпожата ни задължаваше да изготвяме действителен портрет на всеки наш клиент - блюдолизец, подкупен, червей, въздух под налягане и впрочем. Този букет продавахме на нелюбезно настроените към въпросното безличие кръгове. След това екип от изтъкнати филолози, включително аз – за какво ли, чудя се - създавахме позитивния профил на индивида – сияйна звезда, ерудиран, почтен - дрън-дрън, ярина, цели 16 общоприети машинописни страници. Позитивния портрет продавахме на заблудени организации, където въпросният субект възнамеряваше да се пласира.

Не разясня по какъв начин изследвах действителните качества на господата Анчев и Пашлиев. От перото ми се изцедиха 5 реда - абсолютния най-малко слюнки и обиди, нужни за един действителен профил. Както стана ясно, текстът на двата документа беше във висока степен еднакъв. Двата индивида си приличаха в действителност, само че вездесъщата възнамеряваше да ми отреже главата. Едва ли се разтреперах от боязън.

- Два месеца след генерирането на срамно късите материали и двата наши клиента Ви предложиха брак, Ефремова – заключи вездесъщата и се опита да ме удави в мъглата на погледа си. Не й се получи. Чувствах се идеално в мъгливи обстановки.

Граждански брак? Моля! Да загинем дружно в обятията един на различен. Да си родим дете. Да останем прегърнати в положително и зло. В продължение на 17 години бях свидетел на сходни благи жестове, до момента в който най-после родителите ми благоволиха да се разведат.

- Ефремова – мощният ураган в гласа на вездесъщата ме опустоши. Друг път. Хайде, хайде. Нищо вездесъщо не може да ме опустоши. – Ефремова, желая да се срещнете с този човек – Иван Иванов.

Мъглата в очите на Косева се сгъсти. Спомних си, че преди ден тя накъса на части под носа на сътрудниците ми профилите на двамата върли ергени. Профил значи да опише слабостите на екземпляра по този начин, щото да стане ясно за какъв брой може да бъде платен и продаден. Разкъсването на генерираните от мен документи внушаваше в колектива мисълта, че съм кръгла нула, като че нулата можеше да бъде квадратна. Иван Иванов? Някоя нова сияйна звезда? Но за какво аз трябваше да си мацам ръчичките с него?

- Искам профил на екземпляра Иванов – изстреля Косева. – Искам действителен портрет, както и карамелизиран подобен, разбрахте ли ме, Ефремова?

Тя набута някаква снимка към мен – от лъскавата хартия пред погледа ми се разля едро лице. Типът Иван Иванов – по съответно вкиснатата му физиономия - нито ме въодушеви, нито, нито ме накахъри. Гледаше жалко, естествено, както всичките човеци, клиенти на нашия мозъчен концерн. И в неговите очи се стелеше мъгла – дали беше пийнал, или просто грубостта му избиваше през очите - кой да ти каже?

- Искам профила подготвен до… – изля един камион лед в изречението си госпожа Косева. - Уредила съм среща с въпросния субект след - очите й кацнаха върху смарт часовника, който показваше по едно и също време кръвното й налягане, сатурацията, хидратацията, дехидратацията, овулацията, наличието на калций в костите, както и нуждата госпожа Косева да пие вода след 8 минути.

Гледах данните за кръвното й налягане върху часовника. Чаках.

- Среща след две минути - съобщи мъглата в очите на Косева.

- След 45 – отвърнах. Мъглата й от дълго време не нарушаваше душевното ми успокоение. – Искам покачване – вгледах се в фотографията на Иван Иванов. – Иван Иванов ми наподобява непоносим вид.

Дали ми се стори или в действителност през купчината павета по лицето на вездесъщата мина сянка?

- Искам профила на 7 януари, Иванов ден.

- Бих желала да получа бонус в този момент. – настоях. - Той има тип на нарушител.

За мое голямо удивление Косева не ме уволни.

Просто изрече: - „ Добре “. Това трябваше да ме накара да се усъмня. Каже ли тенджерата „ добре “, значи е доста зле.

- Имаш бонус от петстотин… – не схванах дали сподели евро или лв., по този начин сюрпризирана бях. – Искам да разучиш какво е отношението на индивида към неговите родители.

Не разучих нищо по въпроса...

Тази година Коледата мина умерено. Времето беше топло. Живеех в гарсониерата на баба си, която рационално се беше отдръпнала на село край Радомир при някакъв дядо в прекомерно напреднала младост. Членовете на фамилията ми във всички негови разклонения и възрастови групи притежаваха изумителна дарба да намират сродни души. След което бързо се развеждаха с тях. Не помня по кое време за пръв път открих пред вратата на гарсониерата кокиче. Нищо удивително под слънцето. Пред вратата на това жилище са оставяли рози, лалета, коледни звезди, както и редица други цветя, чиито имена са ми непознати. Кокичето се оказа красиво. Както и да е. Времето минава бързо, нали?

Ето какво написах в профила на Иван Иванов – САМОТЕН. Срещах го 13 пъти. Човекът избягваше да приказва, може би тъй като заекваше. Носеше ми едно и също цвете – кокиче. Понякога свежо, по-често увехнало. След първия си диалог с него бях добавила в профила – „ компактно стеснен “. Изтрих въпросното фразеология още преди да се прибера в гарсониерата на баба ми. Съдейки по фотографията му, в предварителните си бележки бях отбелязала – „ Големи връзки. Калинка “ – изтрих го след третото кокиче, което ми подари. Бях вметнала по табиет – „ Нагъл, грозно отношение към дамите “ – което изтрих след втората минута на опознавателната ни първа среща. Беше ми купил капучино. В скъпо кафене, само че разля капучиното върху масата и си окапа дънките. Погледът му бе обгърнат в нещо сходно на мъгла. Но не беше мъгла. Беше морска пяна, която свети върху гривите на вълните. Нещо като меко зарево заран над морето – това светеше в погледа му. Моментално заличих думата „ безочлив “. Бях нахвърляла в профила му - „ Ограничен върл ерген “, само че това изобщо не беше правилно.

След деветото кафе ми сподели:

– Ху… ху… ху... хубава с-с-с... си.

Не звучеше автентично. И други са се пробвали при мене с сходна примамка - имитация, подмятана под път и над път от нахален артист, върл ерген. Но Иван Иванов ми го сподели с едно ужасно, едно невъобразимо хубаво заекване. Отново си разля капучиното – само че не в скъпото кафене. Избрах най-евтиното заведение. И аз не зная за какво не желаех да източвам финансов запас от този заекващ човек.

- Обръсни се – посъветвах го един път. – Не ти отива брада.

При слетяващото кокиче по този начин се беше ощавил, като че някой Фигаро се беше учил по какъв начин да бръсне брада върху физиономията му. Изброих осем порязвания. Докоснах най-малката рана – на брадичката. Лицето на Иван Иванов почервеня – считам този глагол за долнокачествен, а писателите, които го употребяват - за нападателни лъжци. Но открих, че е истина. Човешко лице в действителност може да се оцвети като туба алена багра.

- Т... т-т... ти… - Иван Иванов не можа да изрече нито тон повече. Не желаех да виждам по какъв начин се изтезава. Целунах го. Господи, какъвто съгласно законите на физиката съществува, само че в някоя друга вселена. Господи, какъв брой лишена от професионализъм постъпка направих. Колко глупава. И какъв брой ми беше хубаво.

Косева прочете профила.

- Няма да получите нито стотинка за думата „ уединен “ – изрече не толкоз равно както нормално тя. В гласа й бяха поникнали двайсет и три зъба. Виж ти. - Дайте да прегледам какво сте сътворила в карамелизирания профил на нашия клиент.

Подадох досието на Косева. В карамелизирания профил бях напечатала една единствена дума – „ САМОТЕН “. Вече знаех - самотата е часът, преди да срещнеш някого.

Дали ми се стори или в действителност по паветата върху лицето на Косева мина стихия от сенки? Това нямаше никакво значение за мене. Иван Иванов страдаше от най-прекрасната самотност на света.

- Не съм срещала момче като тебе – бях споделила на Иван Иванов. – Честно!

- Т-т-т... толкоз с-с... съм - с… ъ… с-с-с-с… - стартира да изтезава думата той. Дали искаше да каже „ уединен “ или „ смотан “? Имах единствено един метод да приключа мъчението му.

Целувах го – неуместно, с цялостна липса на професионализъм.

- Ефремова! – заскърца гранитът в лицето на моята шефка. Но надали имах намерение да й обърна внимание. В кабинета й блестяха две кафеварки. Вездесъщата пиеше кафе вместо вода и се надявах скоро да получи сърцетуптене. Но такива като нея нямаха сърца, ето за какво престанах да се надявам.

В кабинета с двете кафеварки влетя висок вид, с обръсната до кост брада. По лицето му имаше много следи от нарязвания. Господи, в случай че не съществуваш, ще те измисля, тъй като този малоумен вид беше страховит. Моля те, като ме няма наоколо ти да го пазиш, Господи!

Този малоумен човек с нескопосно обръснато лице се втурна към мен. Аз съм дете, израсло в здравословна среда на вик и разпри, приучено да седи на столчето си каквото и да се случи. Но аз също се втурнах към индивида. По дяволите, които по законите на физиката не съществуват, такова нарязано като пържола лице няма на никое място по света. Лице тъкмо за мене!

Целунах го. Бавно и топло, с цел да не раздразня някоя раничка, оставена от самобръсначката.

- С-с-с-с... ара – стартира горкият човек, моят Иван Иванов. -М… мам-м-о – т-т-това е моето момиче! – извика индивидът. Хайде в този момент, чак до кряскане не съумя да го докара – просто изфъфли Иван Иванов. Беше седми януари, Иванов ден!

Едва тогава загрях какво беше смисъла на изстреляното с толкова заекване изречение.

Госпожа Косева ме гледаше с всичките павета по лицето си. Госпожа Косева ме гледаше и даже не можеше да заеква.

Аз не гледах нея. Аз гледах Иван Иванов.

Моят Иван Иванов!