На вниманието на робуващите на “робството”
За турското “робство ” – Иво Беров
– Не съм историк. Аз съм човек, който чете, съпоставя, мисли, преценя и отново чете. Нещо, които не се среща постоянно всред хората от моето потомство и по никакъв начин всред хората през това потомство.
Използвал съм данни и сведения от следните източници и прочетени книги:
– “История на османската империя ” от Робер Мантран– най-познатото и най-уважаваното в Европа писание за империята.
– “История на Балканите ” от Жорж Кастелан.
– “История на съветската империя ” – към този момент не помня създателя, беше французин.
– Всички книги на Вера Мутафчиева – може би най-видната европейска османистка.
– Средновековни хроники от османския султански двор.
– Всички пътеписи на западни пътешественици, минали през империята. (Е, може инцидентно да съм изпуснал някои)
– Всичко, написано от нашите възрожденци и будители – (това не е малко. Мнозина, да вземем за пример, са чували за Софроний Врачански, единици са чели “житието и страданието ” му)
– Всичко, написано от Захари Стоянов – апропо малко на брой знаят, че той има два тома журналистика.
– Всичко, написано от Ботев (и той има доста непознати за хората писания), а също от Петко Славейков, Никола Обретенов и останалите възрожденци. Нека прибавя и непознатия Иван Богров, той има превъзходни и поучителни неща.
И тук спирам с изброяването, тъй като има заплаха то да стане по-дълго от самото ревю. Но ще подхвана един различен въпрос. Този за справедливостта.
Това, което прогласявам (малко надуто е като израз, само че пък е по-точно от “публикувам ”) фактически е труд, учреден върху голям брой прочетени страници и продължителното им осмисляне.
Той е несъизмеримо по-смислен и по-ценен от махленските плиткоумици написани от полуобразовани, обкичени неизвестно по какъв начин и заради что със звания като “професор ”, и “доцент ” люде.
Плиткоумици от рода на “Ботев е популярен, желаят да унищожат нашата просвета ”, или пък по-лошото “Световният ционизъм отпред с Америка и Израел желаят да съсипят България и да я заселят с юдеи ”.
Работата е там, че сходни кръчмарски прояви, превъплътени във вестникарски трудове са добре платени и необятно популяризирани.
Докато писание като моето ще бъде оценено и оценено само от малцината мислещи хора от мрежата и от една навалица полуграмотници и необразовани злобари (омрази), чиято оценка ще се движи сред “такива нелепости не бяха чел ” и “ти си майцепродавец, корумпиран от Сион (Анкара, Вашингтон) ”
Въпреки това считам, че читателите на това писание биха били задоволително, с цел да обезпечат непретенциозен доход от написаното, в случай че имаше в мрежата някакъв благоприятен похват за разплащане: считам, че както аз бих платил, с цел да чуя “Откакто съм те заобичал ” на Лед Цепелин ” и Петият концерт за пиано на Бетовен, примерно, или пък написаното от избрани хора, по този начин и другите биха платили за написаното от мен, в случай че имаше подобен благоприятен метод.
И все в миналото подобен похват ще се откри, тъй като в действителност не е заслужено просташки плиткоумици по значими въпроси, отпечатани в полужълти и жълти вестници да бъдат добре платени, а премислени публикации – по никакъв начин.
Край на встъплението.
Левски, Ботев, робството и наличието
Съществува едно видимо несъгласие, което в действителност не е никакво несъгласие.
Или в случай че въпреки всичко го има, то по никакъв метод не е там, където множеството българи го виждат.
Ботев написа против турското иго и турците. И ги проклина. И робството и турците.
Турско иго, обаче, не е имало. Нито в дословния, нито в историческия смисъл на думата. Имало е в иносказателния смисъл. Иго.
Но не става въпрос и за наличие, както го назовават някои.
Може би най-точната дума за тия петстотин години, които назоваваме иго, е турско господство. Така най-големият български историк Васил Златарски е нарекъл годините на ромейско ръководство в България – Византийско господство.
Откъде се появява изкуственото несъгласие. И за какво?
Ами от там, откъдето се появяват множеството несъгласия. От нелепост, от недобронамереност, от незнание и всевъзможни сходни. (А също от измама и алчност)
Поначало турското господство в България изобщо не се учи. Сякаш през тези пет века България не е съществувала.
Или е съществувала единствено доколкото е трябвало да се освободи.
И единствено тъй като е щяла да се освободи.
И се е освободила.
От турското иго, което изобщо не е било иго. Само че през тия петстотин години за въстание и избавление българите са мислели относително рядко. Живели са някак и без сходни намерения. С ежедневие неописано в читанки и хроники. Петстотин години.
…
Някак необяснимо и даже извратено е желанието на много хора в България, в действителност на множеството, да упорстват, че петстотин години сме плебеи. Да считат робството за свое национално чудачество. Нещо, с което могат да се гордеят надали не. Нещо, което са длъжни да акцентират. И пред свои, и пред непознати. Като опрощение. Като разтуха. Като пояснение. Като предпочитание да провокират страдание. Като аргумент, че светът им е задължен с нещо.
И да го употребяват като лек против нежелани духовни и душевни, т.е. душевен своеобразия.
На такива не би било толкоз ужасно, нито укоримо да се рече:
“Нямате мотив за горделивост, милички. Нито за недоволство или опрощение. Нито пък можете да обясните с робството сегашните си и бъдещи несгоди и злополуки. Нито пък някой нещо ви дължи, тъй като предците ви са били плебеи.
Робство в България не е имало.
Робство е имало във Франция. Във Френската империя.
В края на 18-ти и началото на 19-ти век Наполеон популяризира из цяла Европа главните начала на новия цивилен контракт със отбраната на човешките права. В същото време воините му се устоят и от търговията с африкански плебеи.
Робство, както се знае, е имало в Америка. В същинския смисъл на думата. Чак до Гражданската война. Робство е имало и в Англия до началото на 19 век чак. Пак в същинския смисъл на думата. In the United Kingdom, trading in slaves was made illegal by an Act of Parliament, “An Act for the Abolition of the Slave Trade ” passed on 25th March 1807. Обединеното кралство афишира за противозаконна търговията с плебеи чак на 25 март 1807- ма година.
Робство в същинския смисъл на думата е имало и в Руската империя.
Дали си дават сметка радетелите и феновете на турското иго в България, че съветските селяни, т.е. деветдесет % от съветското население, не са имали право да се женят без разрешението и утвърждението на помешчика? Дали си дават сметка радетелите и феновете на турското иго в България, че съветските мужици са били напълно законно бити, продавани, изселвани и местени от място на място като добитък. Хиляди хора, цели села са били случайно натирвани от губерния в губерния по волност на господарите-дворяни и помешчици.
Дали знаят радетелите и феновете на турското иго в България, че колкото публикации е написал Ботев против турците – двойно, че и тройно повече е написал против Русия.
Ами от кое място ще знаят. Те Ботев не четат. Само му се прекланят. И декламират стиховете му. Само някои от тях, обаче. Две-три единствено. И не задачите. Само първите редове.
Защото и Ботев употребяват като лек против персонални и публични безпокойства. А също за прикритие за незнанието си и умствения си мързел.
А много руснаци в последно време интензивно изясняват, че изобщо не са били под татарско робство. Били им единствено съдружници. Дори татарите им се подчинявали. Пък и Чингиз хан май бил руснак (има такова съмнение в Ютюба).
Докога продължава съветското иго в Русия? Някой споделят – до 1861-а година, когато Александър II отстранява крепостничеството. Само че съветските крепостни, прекоросани век по-късно на колхозници, не са имали право да напущат селата си без позволение на управляващите чак доникъде на 80-те години на 20-ти век.
Всъщност те не са имали право на нищо чак до 90-те години на 20-ти век. (При турците всеки селяндур е имал право, като си заплати санкцията, да се мести и да живее където си ще – в случай че ще в Цариград, в случай че ще в Солун. И селяните са се местили и са живели там. В Цариград и Солун).
Обстоятелства, които би трябвало да напомнят друго едно иго под което попадат българите. Робство в същинския смисъл на думата. Робство, при което робите не са имали право нито до приказват, нито да мислят, нито да разсъждават, нито да се сдружават, нито да пътуват, нито да имат вяра свободно в Господа-Бога, нито свободно да възпитават децата си даже.
Защо ли за това иго никой не приказва? Защо ли не се чества тържествено освобождението на България от българското комунистическо иго? Може би тъй като си е наше. Българско и родно.
Което по никакъв метод не го прави по-малко гадно, отблъскващо, срамно и унизително. Напротив, прави го още по-гадно, отблъскващо, срамно и унизително.
В книгата на поп Минчо Кънчев “Видрица ” има една прелюбопитна отживялост.
Поп Минчо е поборник, труженик за освобождението на България от “турско иго ” и като подобен е бил заточен в Анадола и нейните страшни зандани. В книгата му това изгнание е разказано с надлежните и неизбежни недоволства от турските зверства, в това число и от жестокостта на тъмничарите, които не разрешавали на една ханъма да му носи заран мляко против възнаграждение.
Какво ли би си споделил горкият притеснен поп, в случай че можеше да прочете “Записки от мъртвия дом ”, да вземем за пример. ( “Записки от мъртвия дом ” е книга. Написал я е Достоевски след преживелиците си в сибирската каторга).
А с какво е плащал поп Минчо Кънчев утринното си мляко? Онова дето проклетите турци забранявали на ханъмата да му носи?
И тук идва изненадата.
Той потегля на изгнание с един кемер жълтици, наобиколен под облеклата към кръста.
След няколко години изгнание се връща в родното си село отново със същия тоя кемер жълтици. Непокътнат. С една жълтица повече даже. Щото съумял да позавърти и търговийка на изгнание.
Ха в този момент кажете и дайте образец за една единствена модерна страна и за един единствен актуален затвор, където пандизчията няма да бъде без дрехи гол, където няма да му бъдат преровени всички дупки и на който няма да бъде конфискувано всичко без изключение.
Един кемер жълтици – цяло благосъстояние. И в този момент и тогава…
…
Историята ни не се учи и тайните й остават неразкрити, като че ли са нещо срамно.
Няма обаче нищо изключително срамно, или необичайно в това, че българите не са оказали особена опозиция на турските нашественици и даже освен това – помагали са им. В борбата на Косово поле са взели участие и българи. Ама не на страната на християните. Хич не се дивете, нито подскачайте от отвращение или изненада – българите са се били против обединеното християнско войнство на сърби, албанци, унгарци, власи и други (малко италианци и поляци). На страната на турците са се били. Начело с болярина Константи от Велбъжд.
А Шишман в действителност е водил войските си – кон до коня, блага моя майно льо, левент до юнака. Само че не против турските завоеватели, а на тяхна страна. Шишман е водил кон до коня, блага моя майно льо, левент до юнака, против враговете на султана – анадолския жанр на Караманите. Защото е бил негов васал. А по какъв начин се е държал Шишман при няколкодневната блокада на Търново, по-добре да не знаете. Както е рекъл Един: “Аз още доста мога да ви опиша, но можете ли го понесе… ”
Всъщност най-упорита, най-продължителна и най-юнашка опозиция против турците са оказали албанците. Това също е едва известно, нормално ги считат за турски съдружници, тъй като са мюсюлмани (такива стават по-късно). Турски съдружници са били българите, не албанците. А по-късно и сърбите са им били съдружници.
…
В това, че българите са помагали на турците (е, има няколко дребни замъци, оказали съпротива) при завладяването на Балканския полуостров няма нищо срамно. Никой не е могъл да планува бъдещето. Нито да направи едно по-смислено и по мъдро пояснение на това, което се случва (геополитически разбор му викат). Българската страна е имала един отдавнашен зложелател – Византийската империя. И се появява племе, което има друга религия, само че другояче си е по-скоро като нас, не като ромеите. Това племе също е зложелател на Византия. Воюва сполучливо против нея. Ми дайте да му помогнем, какво толкоз. Пък след това ще му мислим.
Това “пък след това ще му мислим ” и “леле каква я мислехме, пък каква стана ” не е тогавашна специфичност на българския разум. Сегашна си е.
Освен това има и друго.
Когато един болярин не окаже опозиция на турците и одобри да бъде султански васал, той резервира всичките си права и преимущества на придворен. По-късно е трябвало да избира – да изгуби тия права и преимущества, или да одобри непознатата религия. Ако я одобри – всички порти пред него са отворени. Включително към най-висшите длъжности на империята.
За тогавашните, пък и за сегашните нрави, изборът е явен и категоричен. Особено за сегашните нрави. Които са разследване на тогавашните, схваща се…
А има и друго. Нещо главно.
То се подценява. Подминава се. Не се учи. Не се познава.
Как са живели хората
Селяните които са били 99, 99% от тогавашното население. Народът т.е.. Какво е било всекидневието му. Как са изтърпели игото на тия проклети турци толкоз години не, ами епохи.
Всъщност е нямало какво толкоз да изтърпяват. Доста от тях са прекарвали целия си живот без да видят нито един турчин. Или са го виждали единствено отдалеко.
Работата е там, че в Османската империя другите народности са живели настрана една от друга. В разнообразни села, а при градовете – в разнообразни махали. По българските села, някъде в края на есента са идвали турци – спахията и дружината му от злодеи да си приберат десятъка. Толкоз. Това е бил досегът на народа със злодеите и потисниците.
Спахията не е имал право да остане в едно село повече от три дни, най-вече седмица. Ако остане повече или вземе повече в сравнение с му се поставя, селяните са се оплаквали на кадията. А кадиите – никак не се дивете, тук няма никакви чудеса, нормално са вземали страната са селяните.
Защото българските селяни, също както и турските, са били парадайса на султана. А парадайса, това ще рече не някакви потиснати и унизени плебеи, а чисто и просто данъкоплатци. И кадията, в случай че е бил честен (криво седи право съди остарял кадия – не е инцидентен този израз в националните песни) е защитавал данъкоплатците на султана против произвола на спахията – нищо чудно и поразително няма тук.
Та това е. Идва един път годишно страшния подтисник да си прибере десятъка.
А в този момент какво е? Платихте ли си този месец тока, парното, водата, осигуровките, пътния налог, налога боклук, имотния налог и санкциите?
Можете ли, като по турско, да скриете половината си овце в гората, та беглика да ви излезе двойно и тройно по-малък. Възмущавате ли се от изедниците кръвопийци? Или ходите безропотно, като овце и плебеи в “ийзи пей ” да си платите колкото ви кажат?…
Страшният кръвен налог. Отнемането на млади момчета от фамилиите им за еничарската армия и за султанските служби. Данъкът, който бил една от аргументите за националното неодобрение и въстанията срещу турците.
Народното неодобрение (отделен е въпросът до каква степен е общонародно това недоволство), национализмът и протестите срещу турците се случват основно през втората половина на 19-ти век. “Кръвният ” налог е анулиран през 1637 година – два века по-рано.
С този налог били събирани към три хиляди момчета годишно. От цялата Османска империя. Цялата. От всичките Балкани, от цяла Мала Азия и от Египет. Което демонстрира, че отнетите от турската власт деца тогава не са били повече на брой от тези, които майките изоставят по домовете за сираци в този момент.
Освен това, когато едно семейство отглежда приблизително от пет до седем деца, по-лесно може да се разделиш с едно. И да храни едно гърло по-малко.
Още повече, когато знае, че детето освен ще оцелее, само че ще бъде обезпечено откъм битови улеснения и рахаталъци цялостен живот.
Нещо повече – като знае, че това е единственият метод това дете да се издигне. Да станеш паралия, властник, придворен. Да доближи до най-високия ранг в империята – популярен везир. Нещо като министър ръководител т.е..
Между 1453 и 1623 година от 47 поредни велики везири 37 са били от християнски генезис и съвсем всички са били събрани от “кръвния ” налог -девширме.
И в това отново няма нищо чудно. Да избере султанът за чиновници и сановници хора от старите турски родове значи да си постави таралеж в гащите. Да храни заговорници и душмани. А виж – събраните от християнските села придворни имат единствено една опора и единствено един благодетел-султана.
Вярата…
Първото нещо, което прави Мехмед Втори Завоевателят, откакто завладява Цариград и откакто дава за три дни града на развилнялата се армия (световен адет още от римско време) е да възвърне християнската Църква като институция (учреждение) и да назначи патриарх. (Назначава Генадий. Ех, цялото писание става доста дълго, само че ще си разреша да вмъкна и една странична хумореска. Настояват православните, че патриарсите им са несменяеми, тъй като са помазани, т.е. тъй като носят светия дух, който им се предал бил посредством ръкополагане от патриарх на патриарх още от времената на светите апостоли. Е да, но не. Първият патриарх от турските времена е назначен и “ръкоположен ” от турския мюсюлмански султан Мехмед Втори.)
При турското господство висшите християнски свещeници са имали правата на висшите турски велможи – на пашите, на бейовете, на спахиите и тимариотите. Имали са право да имат земя и да събират налози, да вземем за пример. Без да имат отговорностите на турските велможи. Не са ходили на война, да вземем за пример.
Затова християнската черква като институция (институция) е била помощник и помощник на турските управляващи. Била е част от тогавашната олигархия, на тогавашната управническа върхушка.
Паисий не е бил част от тази олигархия. Той, както тъкмо го разказва Вазов, е бил духовник мрачен, чужд и блед. Софроний Врачански е бил гонен и преследван колкото от турците, толкоз и от християнската църковна върхушка.
А що се отнася до селските попчета – поп Груйо Бански, поп Минчо Кънчев, Иларион Макариополски (като изключение) и още мнозина други, които въстават дружно с народа си през 1876-та година, те са на толкоз ниско ходило в църковните зависимости и толкоз отдалечени от огромните й началници, че дейностите им по никакъв метод не могат да свидетелстват за някаква църковна поддръжка на българските желания към самостоятелност. (Четете Ботев бе хора, но всичко негово, освен фрагментите в читанките. Абе за какво ли тоя човек назовава някои хора “православни скотове ”).
…
Църквата била съдействала за националното, племенното и езиково оцеляване на българите.
Да, несъмнено. Толкова, колкото и Ахмед Втори завоевателят, който я възражда. Църквата де. Християнската. Колкото и турското законодателство, което позволява съществуването на всички вери от “Книгата ” – т.е. и на християнството, и на юдаизма.
Потурчването
Сега ще ви кажа кой е бил най-страшният потурчител. Оня, който е предиздвикал най-вече християни да сменят вярата си с “поганската ” религия.
Казва се джизие.
Джизието не е турски изверг, чер арап, грабител и палач.
Това е налог.
Хората в Османската империя по никакъв метод не са били равнопоставени. Били са неравнопоставени по религия. Християнството е било разрешено, само че това, че християните са били задължени да строят църквите си по избран метод и че са им били неразрешени избран тип облекла, е правилно.
Освен това са плащали налог джизие за това, че са християни. И това е причина мнозина да сменят вярата си с турска. Имало е и принудително потурчване в Родопите. То става по време на Критската война, когато в империята се разпалва верския фанатизъм. Но това потурчване е изключение. И по никакъв начин не е било по този начин всеобщо, както го разказват по читанките и както демонстрират по филмите.
“Време разделно ”, да вземем за пример, е поръчков филм, изработен въз основа на следното удостоверение от летописа поп Методи Драгинов от село Корова:
“И на Гергювден се потурчиха бан Велю, протопоп Константин, поп Гюрге и поп Димитър ва Костантово, и сите кметове и попове от друзите села. И като бьеше доста гладия, пашата остави още четири оджи да ни турчат и кои се потурчат, да им дадат жито за яденье…Нашите се турчиха до Богородица (августа). Кои се не изтурчиха, едни изклаха, друзи бегаха по гората и тям изгореха кащите ”
Една детайлност: Потурчването стартира след един донос, изработен от “пловдивския митрополит прокълнат Гаврил ”, както го назовава отец Методи. А Гаврил упреква селяните, че “не му давали ”. Ето какво написа отчето:
И пашата сподели: “Вие лажете. Мене обади карабашот ва Филибе (Пловдивски митрополит прокълнат Гаврил –б.а). ” И тье споделиха: “Он нас не заповеда, та че оти му не даваме, та ни клюки. ”
Какво ли не се му дали селяните на митрополита, та да се почне потурчването?…- това във фила “Време разделно ” не е обяснено, несъмнено.
Но това потурчване в Родопите по никакъв метод не може да бъде индикатор и удостоверение за някаква цялостна, целенасочена, непрекъсната и насилствена промяна на вярата. А доказателство, че такава насила не е имало, е самото опазване на вярата.
На султана му трябват и християни. Иначе кой ще заплаща проклетото джизие…
Геноцид
Тоест целеустремено изтребване на една националност, на един човешки тип, на един ген.
Е, това към този момент са напълно празни приказки. Няма такова нещо при турското (османското) господство.
Султанът не избива своите християнски жители. Пази ги. Ясно за какво. Че нали от тях идва всичко. Нали те му създават всичко.
През турското иго се получава таман противоположното на геноцида. Българите се усилват по брой. Дори казано жестоко, само че тъкмо и по научному, те се развъждат доста по-бързо от турците. Причината е отново данъкът джизие. Християните го заплащат за това, че не вървят на война. Джизието е в действителност кръвен налог с противоположен знак.
Времето от 15 до 18 век, а и по-късно, е било време на войни. Из цяла Европа са се водили войни. Без спиране Не се побират в читанките, толкоз са доста. И хората са измирали. От войни, апетит и заболявания – най-много чума.
През всичките тези епохи българите не са ходили на война. Не са умирали от апетит – по нашенско гладни гробища няма. Чумата е косяла най-много градовете, българите са живели по селата.
И са се увеличавали по брой.
Клането в Батак е грубо, само че няма по какъв начин да надмине по брой жертвите от непрекъснатите войни и кланета в християнска Европа. (Четете Захари Стоянов, бе хора, но всичко негово, не се единствено това, което написа в читанките.)
…
Е, да стигнем и до най-важното. Най-същностното. Онова за което никой не се сеща и за което никой не приказва. Пълното и цялостното самоуправление на българските общини по време на турското господство.
В Османската империя работи един адет, един закон, натрапен от още от византийския император Лъв Трети Исавър. Този закон е бил съгласуван със славянския метод на живот и е имал за цел да притегли славяните към Ромейската страна, с цел да не бягат те при българите на Тервел. Според този закон (номос георгикос) селските общини, които обгръщат едно, или няколко села дават отговор общо пред страната за налозите и дейностите си, като техен представител е кметът или чорбаджията. И се самоуправляват. Живеят по своите си закони. По нормалното си право.
В Османската империя цялата земя принадлежи на султана, това е отзвук от чергарското минало на турците. Чергарите нямат потребност от своя земя, земята принадлежи на Господа и на неговия земен представител – хана или султана.
На общините се дава султанска земя, в подмяна на което те са длъжни да си заплащат налозите. А какво ще вършат със земята, по какъв начин ще я обработват, по какъв начин ще я разпределят – това си е тяхна, общинска работа и никой не им се меси.
Животновъдството и земеделието е последното нещо, с което един спахия би се занимавал. И селяните обработват и разпределят земята по този начин, както са го правили от неолита още.
Земята бива частна – купува се, продава се и се предава по завещание (вътре в общината, сред селяните). Земята е и общинска – горите, реките и пашата. Като цяло земевладението е такова, каквото постоянно е било при славяните и каквото е общо взето и в този момент в развития свят.
И както става по целия свят, нещата се трансформират при появяването на едри земевладения – в тази ситуация с Турската империя – при появяването на чифлиците. Когато бейовете и спахиите вземат решение, че султанската (господювата) земя би трябвало да бъде тяхна. В България това става чак през18- 19 век и единствено в някои области като Добруджа.
Важното е друго.
Получава се значи, нещо причудливо. Получава се по този начин, че по време на турското “робство ” общините имат цялостно, изцяло и неоспорвано от никого самоуправление. Те живеят по този начин, както постоянно са живели и както са желали да живеят.
Турците са дали на българските земевладелци това, което те постоянно са желали да имат, което постоянно са имали и което не различен а някои български царе (Симеон) и някой български велможи (тези от края на Второто българско царство) са се опитвали да им лишават. Свободата при общинското самоуправление значително изяснява неналичието на всенародна опозиция против турското настъпление. Обяснява също и неналичието на някакви по-забележителни въстанически пориви през вековете на турско господство.
Въстания подвига по-често турските селяни – чергари от Анадола, нежели българските.
Априлското въстание го прави нововъзникналата българска гражданственост. Селяните са били по- склонни да предават въстаниците, нежели да им оказват помощ. (Четете Захари Стоянов, бе хора, но всичко което е написал, не това, което читанките преразказват).
Защо за тези неща историците ни нищо не пишат и нищо не споделят? Дали тъй като не им е преференциално? Или пък тъй като не ги знаят?
Ще излезе май, че Вера Мутафчиева, Бога да я елементарни, е последната познавачка на тази част от историята ни.
Общинско самоуправление е разрешение и пояснение за доста неща. В много връзки то е било благословия за земеделците. За народа т.е.. Но е било и проклинание. Както и цялото турско наличие, или господство, или иго – както желаете го наричайте. То, робството или наличието, е било проклинание не поради аргументите, разказани в читанките – тежкото състояние на народа, непостижимите налози, еничарството, потурчването, изтреблението на хиляди хора, или пък геноцида против българите – това последното изказване се дължи на въпиющо незнание.
Турското господство е било проклинание за България заради други аргументи
Заради турското господство България пропуща европейското развиване. Цялото. Пропуска съществени, решителни, съдбоносни постижения на европейската и човешка цивилизация. Пропуска Възраждането, пропуща Великите географски открития и отварянето към света, пропуща научните открития – Коперник, Бруно, Нютон, пропуща реформацията, църковните преобразувания), пропуща забележителни достиженията на музиката, живописта, литературата, театъра и философията. Пропуска печата, книгоиздаването и книгоразпространението. Пропуска готиката, барока и класицизма. Пропуска века на разсъдъка и века на просвещението. Пропуска индустриализацията. Пропуска огромните публичните битки и преобразувания, пропуща великите хрумвания за правата на индивида, за гражданските (не селските) свободи и равенството пред закона.
Ето за това бива да се съжалява и да се проклина (в иносказателния или в дословния смисъл) турското наличие, турското господство, или турското иго, не поради нелепостите в читанките. (В читанките тия пропуски не се загатват, там се споделя че европейското възобновление не е почнало с незначителните открития на Колумб, а с величествените фрески на Боянската черква ).
Не бива да се не помни, че дружно с българите, всичко това пропущат и турците. И турците, и гърците, и румънците, и сърбите, и албанците, и босненците, и херцеговците, и черногорците.
Ботев и няколкото десетки възрожденци, будители и просветители него е трябвало да наваксват всичко.
През своя живот, за десетина години единствено, Ботев е трябвало да навакса пропуснатото от българите през всичките тeзи четири-пет века. И пропуснатото през реформацията (православните скотове), и пропуснатото през века на разсъдъка (и ти, Боже, на разума), и пропуснатото в поезията и литературата, наваксвал е изоставането в публичните връзки независимост, тъждество и човешките права (плачете за Париж), наваксвал е пропуснатата ренесансова визия за силата на личността и човешкия дух, наваксвал е изоставането в книгоиздаването и печатарството, писал е вестници, превеждал е от френски и е съставял задания даже.
За десетина години единствено Ботев се е опитал и в доста връзки е съумял да извлече, да събере, да показа, да изрази, да предложи и да популяризира непознати за България и Балканите постижения на европейската и международната цивилизация.
Отделен е въпросът, че от целия му възрожденски дух и непомерна активност българите почитат единствено въстаническо-хайдушките му скитнИ и неизбежните (а също смислени и величави за времето си) националистически пориви.
Затова от всичко, което е написал не трябва да се трансформира нито дума или запетая.
Нито пък бива да се притулват същностни страни на творчеството, както се прави в този момент. Да се прикриват писанията му против съветския (казашки) ботуш, да вземем за пример.
Ами писал е против миризливия казашки ботуш ”, както дефинира нагледно тогавашното съветско общество, тъй като това общество е било робско и мракобесно. (В доста връзки то и в този момент си е такова).
Ами писал е че, турците са проклети, тъй като в действителност са били такива.(В доста връзки те към този момент не са такива).
Ами писал е, че българите се идиоти, тъй като в действителност са били такива. (В доста връзки и в този момент са такива).
Представете си единствено на какво невежо, захлупено, назадничаво, затъпяло природонаселение е трябвало Ботев да натрапва 500 века европейско и международно развиване.
Все едно Айнщайн да направи във фейсбук страница за Общата доктрина на относителността, посещавана най-вече, в случай че не и единствено от малоумни злобари (Омрази, както им викат на Северозапад), които по никакъв метод не могат да бъдат уверени, че земята е кръгла откакто нощем, бидейки с главата надолу, не изпопадат в бездната на пространство-времевите кривини. (А бе за какво ли това положение на недоумение ми е познато?)…
През всичките тези епохи на турско господство българите си живеят в своите общини – надалеч от публичните стихии, стълкновения и постижения. Живеят като чушки в буркан безметежното си живуркане – сгушено, битово, земно, без пориви, възходи или падения, без войни и постижения.
Без опцията да въздействат върху публичния и държавния живот на света в който живеят.
Нещо повече. Без вярата, че биха могли да въздействат.
Нещо повече. Без визията, че биха могли да въздействат.
Тази визия се посъбужда едвам през втората половина на 19 век /църковните борби/, след четири века и половина сън. Сън бездънен, както се пее и в бунтовническите песни.
Това положения, тези адети, навици и традиции предопределят вечно публичното и гражданското държание на българите. Робската душeвност не е празно разбиране.
Ние тук ще си живеем с хитрости и далавери (ще крием добитъка в гората, с цел да пестим от данъка), кметът ще си прокара джаде до къщата, щото ни показва пред управляващите, а пък когато пристигна пашата, ще му целунем ръка, нима ни направи някой себап – къде чешма (построена от НДСВ), къде спортна зала, къде магистрала….
Не преди триста, или четиристотин години, а преди три месеца селяните от Сапарева баня (нарочно пиша селяните), паднаха на колене пред портрета на Бойко Борисов, нима им уреди нещо си там. Наистина изпопадаха на колене – случката я даваха по тв приемника, има я и в Мрежата.
Дойдат ли пък нашите на власт, пристигнало му е значи времето да уредим нашата община, нашата махала, нашата рода и изобщо нашите си хора. За страната има кой да мисли. Пашата, бея, великия везир и султана. Или продължителят на тяхното дело – Бойко Борисов. Нали това им е работата – да мислят вместо нас.
И по този начин е във всичките страни на Балканския полуостров били под османско господство. Включително и в Турция.
Казват, че Левски бил закононарушител.
Естествено, че е бил закононарушител. Сега ще ви кажа още трима закононарушители.
Султан Селим Трети, решил да направи някои преобразувания и да размени еничерския корпус (той към този момент не се попълня с кръвен данък) с постоянна войска по западен пример. Удушен.
Султан Абдул Азис (по негово време избухва Априлското въстание), оповестил финансовия провал на империята и затова решил да направи преобразувания по западен пример. Убит.
И третият – най-големият. Кемал Ататюрк.
Всъщност най-големият закононарушител и душманин на османската империя, най-големият рушител и губител на нейните адети и на нейното завещание е не Васил Левски, а бащата на всички турци Кемал Ататюрк.
В преобразувателското си ровене и в желанието си да изстърже османското завещание от родината си той стига до там, че не разрешава отколешната турско-арабска книжовност и я размени с латиница. Дотам, че изгаря огромна част от архивите на империята. Като смешка на ориста част от тези архиви са избавени от български офицери и скрито прекарани в България с камион – това е относително известна преживелица.
Хайде да си въобразим невъобразимото – султан Селим Трети, Васил Левски, султан Абдул Азис, Христо Ботев и Кемал Ататюрк като съратници.
А в действителност за какво пък да е чак толкоз невъобразимо.
Четиримата фактически са имали някои общи разбирания. Имали са и едно общо виждане (идеал).
Страните им да се отърват от назадничавите, овехтели и пагубни за народите им османски табиети, да догонят Европа и да бъдат част от развития свят.
Разбира се, на Турция й е най-трудно да се отърси, от това завещание. Тя към момента не се е отърсила.
Но и България не се е отърсила. Не напълно.
Взаимната ненавист, раздухвана по образеца на националните пориви от втората половина на 19 век е част от това завещание.
Едни хора предложиха да се построи голям, но доста голям монумент на Левски и да се забучи някъде при турската граница, та Левски да гледа строго към турчолята, да ги плаши като едно време джингибито както ги е плашил, а пък ние, българите, да се гордеем национално.
Турците пък, в случай че решат и те да се покажат ербап, могат и те на границата, баш против паметника на Левски да повдигнат един свои си голям, но още по-огромен монумент, примерно на Сюлейман от “при Шипка ” или на адаша му Сюлейман Великолепни.
Пък ние да не им се дадем и да издигнем нов, още по-огромен монумент на Левски.
Пък те, в случай че щат да се покажат още по-ербап, да повдигнат един още по-нов, още по-огромен паметника на Сюлейман.
И по този начин нататък, докато…
Изследователите към този момент схванаха за какво са изчезнали племената от Великденските острови. Изчезнали са поради големите каменни истукани. За да изправят тези истукани покрай брега на морето, на локалните хора са им били нужни доста дървени трупи (подлагали са трупите изпод, та да търкалят истуканите). И по тази причина са изсекли всички дървета. Като разследване изворите пресъхват и островът опустява.
А защо са им били тези истукани, не е напълно несъмнено.
Може би с цел да ги види откъм морето някое провидение, или някой баш левент, та да пристигна и да им оправи а бакиите.
А може би истуканите са били издигнати, с цел да се види, че племето на дългоухите е било по-велико от племето на късоухите. (Или противоположното, няма значение, само че такива две племена е имало на острова).
Но каквито и подозрения да има по въпроса монумент на какво са тия истукани, няма подозрения за това монумент на какво са станали.
На човешката нелепост, несъмнено.
Ама ще кажете, че това е било доста от дълго време, било е доста надалеч, някъде по средата на Тихия океан и в този момент такива дивотии не стават.
Ами не ходете чак в средата на Тихия океан, идете в прилежащо Скопие и ще видите дали не стават такива дивотии.
То не си оправило водопроводите, кръстовищата и превоза, то не си е изнесло боклука, ами строи каменни истукани на кой ли не, в това число на
– Не съм историк. Аз съм човек, който чете, съпоставя, мисли, преценя и отново чете. Нещо, които не се среща постоянно всред хората от моето потомство и по никакъв начин всред хората през това потомство.
Използвал съм данни и сведения от следните източници и прочетени книги:
– “История на османската империя ” от Робер Мантран– най-познатото и най-уважаваното в Европа писание за империята.
– “История на Балканите ” от Жорж Кастелан.
– “История на съветската империя ” – към този момент не помня създателя, беше французин.
– Всички книги на Вера Мутафчиева – може би най-видната европейска османистка.
– Средновековни хроники от османския султански двор.
– Всички пътеписи на западни пътешественици, минали през империята. (Е, може инцидентно да съм изпуснал някои)
– Всичко, написано от нашите възрожденци и будители – (това не е малко. Мнозина, да вземем за пример, са чували за Софроний Врачански, единици са чели “житието и страданието ” му)
– Всичко, написано от Захари Стоянов – апропо малко на брой знаят, че той има два тома журналистика.
– Всичко, написано от Ботев (и той има доста непознати за хората писания), а също от Петко Славейков, Никола Обретенов и останалите възрожденци. Нека прибавя и непознатия Иван Богров, той има превъзходни и поучителни неща.
И тук спирам с изброяването, тъй като има заплаха то да стане по-дълго от самото ревю. Но ще подхвана един различен въпрос. Този за справедливостта.
Това, което прогласявам (малко надуто е като израз, само че пък е по-точно от “публикувам ”) фактически е труд, учреден върху голям брой прочетени страници и продължителното им осмисляне.
Той е несъизмеримо по-смислен и по-ценен от махленските плиткоумици написани от полуобразовани, обкичени неизвестно по какъв начин и заради что със звания като “професор ”, и “доцент ” люде.
Плиткоумици от рода на “Ботев е популярен, желаят да унищожат нашата просвета ”, или пък по-лошото “Световният ционизъм отпред с Америка и Израел желаят да съсипят България и да я заселят с юдеи ”.
Работата е там, че сходни кръчмарски прояви, превъплътени във вестникарски трудове са добре платени и необятно популяризирани.
Докато писание като моето ще бъде оценено и оценено само от малцината мислещи хора от мрежата и от една навалица полуграмотници и необразовани злобари (омрази), чиято оценка ще се движи сред “такива нелепости не бяха чел ” и “ти си майцепродавец, корумпиран от Сион (Анкара, Вашингтон) ”
Въпреки това считам, че читателите на това писание биха били задоволително, с цел да обезпечат непретенциозен доход от написаното, в случай че имаше в мрежата някакъв благоприятен похват за разплащане: считам, че както аз бих платил, с цел да чуя “Откакто съм те заобичал ” на Лед Цепелин ” и Петият концерт за пиано на Бетовен, примерно, или пък написаното от избрани хора, по този начин и другите биха платили за написаното от мен, в случай че имаше подобен благоприятен метод.
И все в миналото подобен похват ще се откри, тъй като в действителност не е заслужено просташки плиткоумици по значими въпроси, отпечатани в полужълти и жълти вестници да бъдат добре платени, а премислени публикации – по никакъв начин.
Край на встъплението.
Левски, Ботев, робството и наличието
Съществува едно видимо несъгласие, което в действителност не е никакво несъгласие.
Или в случай че въпреки всичко го има, то по никакъв метод не е там, където множеството българи го виждат.
Ботев написа против турското иго и турците. И ги проклина. И робството и турците.
Турско иго, обаче, не е имало. Нито в дословния, нито в историческия смисъл на думата. Имало е в иносказателния смисъл. Иго.
Но не става въпрос и за наличие, както го назовават някои.
Може би най-точната дума за тия петстотин години, които назоваваме иго, е турско господство. Така най-големият български историк Васил Златарски е нарекъл годините на ромейско ръководство в България – Византийско господство.
Откъде се появява изкуственото несъгласие. И за какво?
Ами от там, откъдето се появяват множеството несъгласия. От нелепост, от недобронамереност, от незнание и всевъзможни сходни. (А също от измама и алчност)
Поначало турското господство в България изобщо не се учи. Сякаш през тези пет века България не е съществувала.
Или е съществувала единствено доколкото е трябвало да се освободи.
И единствено тъй като е щяла да се освободи.
И се е освободила.
От турското иго, което изобщо не е било иго. Само че през тия петстотин години за въстание и избавление българите са мислели относително рядко. Живели са някак и без сходни намерения. С ежедневие неописано в читанки и хроники. Петстотин години.
…
Някак необяснимо и даже извратено е желанието на много хора в България, в действителност на множеството, да упорстват, че петстотин години сме плебеи. Да считат робството за свое национално чудачество. Нещо, с което могат да се гордеят надали не. Нещо, което са длъжни да акцентират. И пред свои, и пред непознати. Като опрощение. Като разтуха. Като пояснение. Като предпочитание да провокират страдание. Като аргумент, че светът им е задължен с нещо.
И да го употребяват като лек против нежелани духовни и душевни, т.е. душевен своеобразия.
На такива не би било толкоз ужасно, нито укоримо да се рече:
“Нямате мотив за горделивост, милички. Нито за недоволство или опрощение. Нито пък можете да обясните с робството сегашните си и бъдещи несгоди и злополуки. Нито пък някой нещо ви дължи, тъй като предците ви са били плебеи.
Робство в България не е имало.
Робство е имало във Франция. Във Френската империя.
В края на 18-ти и началото на 19-ти век Наполеон популяризира из цяла Европа главните начала на новия цивилен контракт със отбраната на човешките права. В същото време воините му се устоят и от търговията с африкански плебеи.
Робство, както се знае, е имало в Америка. В същинския смисъл на думата. Чак до Гражданската война. Робство е имало и в Англия до началото на 19 век чак. Пак в същинския смисъл на думата. In the United Kingdom, trading in slaves was made illegal by an Act of Parliament, “An Act for the Abolition of the Slave Trade ” passed on 25th March 1807. Обединеното кралство афишира за противозаконна търговията с плебеи чак на 25 март 1807- ма година.
Робство в същинския смисъл на думата е имало и в Руската империя.
Дали си дават сметка радетелите и феновете на турското иго в България, че съветските селяни, т.е. деветдесет % от съветското население, не са имали право да се женят без разрешението и утвърждението на помешчика? Дали си дават сметка радетелите и феновете на турското иго в България, че съветските мужици са били напълно законно бити, продавани, изселвани и местени от място на място като добитък. Хиляди хора, цели села са били случайно натирвани от губерния в губерния по волност на господарите-дворяни и помешчици.
Дали знаят радетелите и феновете на турското иго в България, че колкото публикации е написал Ботев против турците – двойно, че и тройно повече е написал против Русия.
Ами от кое място ще знаят. Те Ботев не четат. Само му се прекланят. И декламират стиховете му. Само някои от тях, обаче. Две-три единствено. И не задачите. Само първите редове.
Защото и Ботев употребяват като лек против персонални и публични безпокойства. А също за прикритие за незнанието си и умствения си мързел.
А много руснаци в последно време интензивно изясняват, че изобщо не са били под татарско робство. Били им единствено съдружници. Дори татарите им се подчинявали. Пък и Чингиз хан май бил руснак (има такова съмнение в Ютюба).
Докога продължава съветското иго в Русия? Някой споделят – до 1861-а година, когато Александър II отстранява крепостничеството. Само че съветските крепостни, прекоросани век по-късно на колхозници, не са имали право да напущат селата си без позволение на управляващите чак доникъде на 80-те години на 20-ти век.
Всъщност те не са имали право на нищо чак до 90-те години на 20-ти век. (При турците всеки селяндур е имал право, като си заплати санкцията, да се мести и да живее където си ще – в случай че ще в Цариград, в случай че ще в Солун. И селяните са се местили и са живели там. В Цариград и Солун).
Обстоятелства, които би трябвало да напомнят друго едно иго под което попадат българите. Робство в същинския смисъл на думата. Робство, при което робите не са имали право нито до приказват, нито да мислят, нито да разсъждават, нито да се сдружават, нито да пътуват, нито да имат вяра свободно в Господа-Бога, нито свободно да възпитават децата си даже.
Защо ли за това иго никой не приказва? Защо ли не се чества тържествено освобождението на България от българското комунистическо иго? Може би тъй като си е наше. Българско и родно.
Което по никакъв метод не го прави по-малко гадно, отблъскващо, срамно и унизително. Напротив, прави го още по-гадно, отблъскващо, срамно и унизително.
В книгата на поп Минчо Кънчев “Видрица ” има една прелюбопитна отживялост.
Поп Минчо е поборник, труженик за освобождението на България от “турско иго ” и като подобен е бил заточен в Анадола и нейните страшни зандани. В книгата му това изгнание е разказано с надлежните и неизбежни недоволства от турските зверства, в това число и от жестокостта на тъмничарите, които не разрешавали на една ханъма да му носи заран мляко против възнаграждение.
Какво ли би си споделил горкият притеснен поп, в случай че можеше да прочете “Записки от мъртвия дом ”, да вземем за пример. ( “Записки от мъртвия дом ” е книга. Написал я е Достоевски след преживелиците си в сибирската каторга).
А с какво е плащал поп Минчо Кънчев утринното си мляко? Онова дето проклетите турци забранявали на ханъмата да му носи?
И тук идва изненадата.
Той потегля на изгнание с един кемер жълтици, наобиколен под облеклата към кръста.
След няколко години изгнание се връща в родното си село отново със същия тоя кемер жълтици. Непокътнат. С една жълтица повече даже. Щото съумял да позавърти и търговийка на изгнание.
Ха в този момент кажете и дайте образец за една единствена модерна страна и за един единствен актуален затвор, където пандизчията няма да бъде без дрехи гол, където няма да му бъдат преровени всички дупки и на който няма да бъде конфискувано всичко без изключение.
Един кемер жълтици – цяло благосъстояние. И в този момент и тогава…
…
Историята ни не се учи и тайните й остават неразкрити, като че ли са нещо срамно.
Няма обаче нищо изключително срамно, или необичайно в това, че българите не са оказали особена опозиция на турските нашественици и даже освен това – помагали са им. В борбата на Косово поле са взели участие и българи. Ама не на страната на християните. Хич не се дивете, нито подскачайте от отвращение или изненада – българите са се били против обединеното християнско войнство на сърби, албанци, унгарци, власи и други (малко италианци и поляци). На страната на турците са се били. Начело с болярина Константи от Велбъжд.
А Шишман в действителност е водил войските си – кон до коня, блага моя майно льо, левент до юнака. Само че не против турските завоеватели, а на тяхна страна. Шишман е водил кон до коня, блага моя майно льо, левент до юнака, против враговете на султана – анадолския жанр на Караманите. Защото е бил негов васал. А по какъв начин се е държал Шишман при няколкодневната блокада на Търново, по-добре да не знаете. Както е рекъл Един: “Аз още доста мога да ви опиша, но можете ли го понесе… ”
Всъщност най-упорита, най-продължителна и най-юнашка опозиция против турците са оказали албанците. Това също е едва известно, нормално ги считат за турски съдружници, тъй като са мюсюлмани (такива стават по-късно). Турски съдружници са били българите, не албанците. А по-късно и сърбите са им били съдружници.
…
В това, че българите са помагали на турците (е, има няколко дребни замъци, оказали съпротива) при завладяването на Балканския полуостров няма нищо срамно. Никой не е могъл да планува бъдещето. Нито да направи едно по-смислено и по мъдро пояснение на това, което се случва (геополитически разбор му викат). Българската страна е имала един отдавнашен зложелател – Византийската империя. И се появява племе, което има друга религия, само че другояче си е по-скоро като нас, не като ромеите. Това племе също е зложелател на Византия. Воюва сполучливо против нея. Ми дайте да му помогнем, какво толкоз. Пък след това ще му мислим.
Това “пък след това ще му мислим ” и “леле каква я мислехме, пък каква стана ” не е тогавашна специфичност на българския разум. Сегашна си е.
Освен това има и друго.
Когато един болярин не окаже опозиция на турците и одобри да бъде султански васал, той резервира всичките си права и преимущества на придворен. По-късно е трябвало да избира – да изгуби тия права и преимущества, или да одобри непознатата религия. Ако я одобри – всички порти пред него са отворени. Включително към най-висшите длъжности на империята.
За тогавашните, пък и за сегашните нрави, изборът е явен и категоричен. Особено за сегашните нрави. Които са разследване на тогавашните, схваща се…
А има и друго. Нещо главно.
То се подценява. Подминава се. Не се учи. Не се познава.
Как са живели хората
Селяните които са били 99, 99% от тогавашното население. Народът т.е.. Какво е било всекидневието му. Как са изтърпели игото на тия проклети турци толкоз години не, ами епохи.
Всъщност е нямало какво толкоз да изтърпяват. Доста от тях са прекарвали целия си живот без да видят нито един турчин. Или са го виждали единствено отдалеко.
Работата е там, че в Османската империя другите народности са живели настрана една от друга. В разнообразни села, а при градовете – в разнообразни махали. По българските села, някъде в края на есента са идвали турци – спахията и дружината му от злодеи да си приберат десятъка. Толкоз. Това е бил досегът на народа със злодеите и потисниците.
Спахията не е имал право да остане в едно село повече от три дни, най-вече седмица. Ако остане повече или вземе повече в сравнение с му се поставя, селяните са се оплаквали на кадията. А кадиите – никак не се дивете, тук няма никакви чудеса, нормално са вземали страната са селяните.
Защото българските селяни, също както и турските, са били парадайса на султана. А парадайса, това ще рече не някакви потиснати и унизени плебеи, а чисто и просто данъкоплатци. И кадията, в случай че е бил честен (криво седи право съди остарял кадия – не е инцидентен този израз в националните песни) е защитавал данъкоплатците на султана против произвола на спахията – нищо чудно и поразително няма тук.
Та това е. Идва един път годишно страшния подтисник да си прибере десятъка.
А в този момент какво е? Платихте ли си този месец тока, парното, водата, осигуровките, пътния налог, налога боклук, имотния налог и санкциите?
Можете ли, като по турско, да скриете половината си овце в гората, та беглика да ви излезе двойно и тройно по-малък. Възмущавате ли се от изедниците кръвопийци? Или ходите безропотно, като овце и плебеи в “ийзи пей ” да си платите колкото ви кажат?…
Страшният кръвен налог. Отнемането на млади момчета от фамилиите им за еничарската армия и за султанските служби. Данъкът, който бил една от аргументите за националното неодобрение и въстанията срещу турците.
Народното неодобрение (отделен е въпросът до каква степен е общонародно това недоволство), национализмът и протестите срещу турците се случват основно през втората половина на 19-ти век. “Кръвният ” налог е анулиран през 1637 година – два века по-рано.
С този налог били събирани към три хиляди момчета годишно. От цялата Османска империя. Цялата. От всичките Балкани, от цяла Мала Азия и от Египет. Което демонстрира, че отнетите от турската власт деца тогава не са били повече на брой от тези, които майките изоставят по домовете за сираци в този момент.
Освен това, когато едно семейство отглежда приблизително от пет до седем деца, по-лесно може да се разделиш с едно. И да храни едно гърло по-малко.
Още повече, когато знае, че детето освен ще оцелее, само че ще бъде обезпечено откъм битови улеснения и рахаталъци цялостен живот.
Нещо повече – като знае, че това е единственият метод това дете да се издигне. Да станеш паралия, властник, придворен. Да доближи до най-високия ранг в империята – популярен везир. Нещо като министър ръководител т.е..
Между 1453 и 1623 година от 47 поредни велики везири 37 са били от християнски генезис и съвсем всички са били събрани от “кръвния ” налог -девширме.
И в това отново няма нищо чудно. Да избере султанът за чиновници и сановници хора от старите турски родове значи да си постави таралеж в гащите. Да храни заговорници и душмани. А виж – събраните от християнските села придворни имат единствено една опора и единствено един благодетел-султана.
Вярата…
Първото нещо, което прави Мехмед Втори Завоевателят, откакто завладява Цариград и откакто дава за три дни града на развилнялата се армия (световен адет още от римско време) е да възвърне християнската Църква като институция (учреждение) и да назначи патриарх. (Назначава Генадий. Ех, цялото писание става доста дълго, само че ще си разреша да вмъкна и една странична хумореска. Настояват православните, че патриарсите им са несменяеми, тъй като са помазани, т.е. тъй като носят светия дух, който им се предал бил посредством ръкополагане от патриарх на патриарх още от времената на светите апостоли. Е да, но не. Първият патриарх от турските времена е назначен и “ръкоположен ” от турския мюсюлмански султан Мехмед Втори.)
При турското господство висшите християнски свещeници са имали правата на висшите турски велможи – на пашите, на бейовете, на спахиите и тимариотите. Имали са право да имат земя и да събират налози, да вземем за пример. Без да имат отговорностите на турските велможи. Не са ходили на война, да вземем за пример.
Затова християнската черква като институция (институция) е била помощник и помощник на турските управляващи. Била е част от тогавашната олигархия, на тогавашната управническа върхушка.
Паисий не е бил част от тази олигархия. Той, както тъкмо го разказва Вазов, е бил духовник мрачен, чужд и блед. Софроний Врачански е бил гонен и преследван колкото от турците, толкоз и от християнската църковна върхушка.
А що се отнася до селските попчета – поп Груйо Бански, поп Минчо Кънчев, Иларион Макариополски (като изключение) и още мнозина други, които въстават дружно с народа си през 1876-та година, те са на толкоз ниско ходило в църковните зависимости и толкоз отдалечени от огромните й началници, че дейностите им по никакъв метод не могат да свидетелстват за някаква църковна поддръжка на българските желания към самостоятелност. (Четете Ботев бе хора, но всичко негово, освен фрагментите в читанките. Абе за какво ли тоя човек назовава някои хора “православни скотове ”).
…
Църквата била съдействала за националното, племенното и езиково оцеляване на българите.
Да, несъмнено. Толкова, колкото и Ахмед Втори завоевателят, който я възражда. Църквата де. Християнската. Колкото и турското законодателство, което позволява съществуването на всички вери от “Книгата ” – т.е. и на християнството, и на юдаизма.
Потурчването
Сега ще ви кажа кой е бил най-страшният потурчител. Оня, който е предиздвикал най-вече християни да сменят вярата си с “поганската ” религия.
Казва се джизие.
Джизието не е турски изверг, чер арап, грабител и палач.
Това е налог.
Хората в Османската империя по никакъв метод не са били равнопоставени. Били са неравнопоставени по религия. Християнството е било разрешено, само че това, че християните са били задължени да строят църквите си по избран метод и че са им били неразрешени избран тип облекла, е правилно.
Освен това са плащали налог джизие за това, че са християни. И това е причина мнозина да сменят вярата си с турска. Имало е и принудително потурчване в Родопите. То става по време на Критската война, когато в империята се разпалва верския фанатизъм. Но това потурчване е изключение. И по никакъв начин не е било по този начин всеобщо, както го разказват по читанките и както демонстрират по филмите.
“Време разделно ”, да вземем за пример, е поръчков филм, изработен въз основа на следното удостоверение от летописа поп Методи Драгинов от село Корова:
“И на Гергювден се потурчиха бан Велю, протопоп Константин, поп Гюрге и поп Димитър ва Костантово, и сите кметове и попове от друзите села. И като бьеше доста гладия, пашата остави още четири оджи да ни турчат и кои се потурчат, да им дадат жито за яденье…Нашите се турчиха до Богородица (августа). Кои се не изтурчиха, едни изклаха, друзи бегаха по гората и тям изгореха кащите ”
Една детайлност: Потурчването стартира след един донос, изработен от “пловдивския митрополит прокълнат Гаврил ”, както го назовава отец Методи. А Гаврил упреква селяните, че “не му давали ”. Ето какво написа отчето:
И пашата сподели: “Вие лажете. Мене обади карабашот ва Филибе (Пловдивски митрополит прокълнат Гаврил –б.а). ” И тье споделиха: “Он нас не заповеда, та че оти му не даваме, та ни клюки. ”
Какво ли не се му дали селяните на митрополита, та да се почне потурчването?…- това във фила “Време разделно ” не е обяснено, несъмнено.
Но това потурчване в Родопите по никакъв метод не може да бъде индикатор и удостоверение за някаква цялостна, целенасочена, непрекъсната и насилствена промяна на вярата. А доказателство, че такава насила не е имало, е самото опазване на вярата.
На султана му трябват и християни. Иначе кой ще заплаща проклетото джизие…
Геноцид
Тоест целеустремено изтребване на една националност, на един човешки тип, на един ген.
Е, това към този момент са напълно празни приказки. Няма такова нещо при турското (османското) господство.
Султанът не избива своите християнски жители. Пази ги. Ясно за какво. Че нали от тях идва всичко. Нали те му създават всичко.
През турското иго се получава таман противоположното на геноцида. Българите се усилват по брой. Дори казано жестоко, само че тъкмо и по научному, те се развъждат доста по-бързо от турците. Причината е отново данъкът джизие. Християните го заплащат за това, че не вървят на война. Джизието е в действителност кръвен налог с противоположен знак.
Времето от 15 до 18 век, а и по-късно, е било време на войни. Из цяла Европа са се водили войни. Без спиране Не се побират в читанките, толкоз са доста. И хората са измирали. От войни, апетит и заболявания – най-много чума.
През всичките тези епохи българите не са ходили на война. Не са умирали от апетит – по нашенско гладни гробища няма. Чумата е косяла най-много градовете, българите са живели по селата.
И са се увеличавали по брой.
Клането в Батак е грубо, само че няма по какъв начин да надмине по брой жертвите от непрекъснатите войни и кланета в християнска Европа. (Четете Захари Стоянов, бе хора, но всичко негово, не се единствено това, което написа в читанките.)
…
Е, да стигнем и до най-важното. Най-същностното. Онова за което никой не се сеща и за което никой не приказва. Пълното и цялостното самоуправление на българските общини по време на турското господство.
В Османската империя работи един адет, един закон, натрапен от още от византийския император Лъв Трети Исавър. Този закон е бил съгласуван със славянския метод на живот и е имал за цел да притегли славяните към Ромейската страна, с цел да не бягат те при българите на Тервел. Според този закон (номос георгикос) селските общини, които обгръщат едно, или няколко села дават отговор общо пред страната за налозите и дейностите си, като техен представител е кметът или чорбаджията. И се самоуправляват. Живеят по своите си закони. По нормалното си право.
В Османската империя цялата земя принадлежи на султана, това е отзвук от чергарското минало на турците. Чергарите нямат потребност от своя земя, земята принадлежи на Господа и на неговия земен представител – хана или султана.
На общините се дава султанска земя, в подмяна на което те са длъжни да си заплащат налозите. А какво ще вършат със земята, по какъв начин ще я обработват, по какъв начин ще я разпределят – това си е тяхна, общинска работа и никой не им се меси.
Животновъдството и земеделието е последното нещо, с което един спахия би се занимавал. И селяните обработват и разпределят земята по този начин, както са го правили от неолита още.
Земята бива частна – купува се, продава се и се предава по завещание (вътре в общината, сред селяните). Земята е и общинска – горите, реките и пашата. Като цяло земевладението е такова, каквото постоянно е било при славяните и каквото е общо взето и в този момент в развития свят.
И както става по целия свят, нещата се трансформират при появяването на едри земевладения – в тази ситуация с Турската империя – при появяването на чифлиците. Когато бейовете и спахиите вземат решение, че султанската (господювата) земя би трябвало да бъде тяхна. В България това става чак през18- 19 век и единствено в някои области като Добруджа.
Важното е друго.
Получава се значи, нещо причудливо. Получава се по този начин, че по време на турското “робство ” общините имат цялостно, изцяло и неоспорвано от никого самоуправление. Те живеят по този начин, както постоянно са живели и както са желали да живеят.
Турците са дали на българските земевладелци това, което те постоянно са желали да имат, което постоянно са имали и което не различен а някои български царе (Симеон) и някой български велможи (тези от края на Второто българско царство) са се опитвали да им лишават. Свободата при общинското самоуправление значително изяснява неналичието на всенародна опозиция против турското настъпление. Обяснява също и неналичието на някакви по-забележителни въстанически пориви през вековете на турско господство.
Въстания подвига по-често турските селяни – чергари от Анадола, нежели българските.
Априлското въстание го прави нововъзникналата българска гражданственост. Селяните са били по- склонни да предават въстаниците, нежели да им оказват помощ. (Четете Захари Стоянов, бе хора, но всичко което е написал, не това, което читанките преразказват).
Защо за тези неща историците ни нищо не пишат и нищо не споделят? Дали тъй като не им е преференциално? Или пък тъй като не ги знаят?
Ще излезе май, че Вера Мутафчиева, Бога да я елементарни, е последната познавачка на тази част от историята ни.
Общинско самоуправление е разрешение и пояснение за доста неща. В много връзки то е било благословия за земеделците. За народа т.е.. Но е било и проклинание. Както и цялото турско наличие, или господство, или иго – както желаете го наричайте. То, робството или наличието, е било проклинание не поради аргументите, разказани в читанките – тежкото състояние на народа, непостижимите налози, еничарството, потурчването, изтреблението на хиляди хора, или пък геноцида против българите – това последното изказване се дължи на въпиющо незнание.
Турското господство е било проклинание за България заради други аргументи
Заради турското господство България пропуща европейското развиване. Цялото. Пропуска съществени, решителни, съдбоносни постижения на европейската и човешка цивилизация. Пропуска Възраждането, пропуща Великите географски открития и отварянето към света, пропуща научните открития – Коперник, Бруно, Нютон, пропуща реформацията, църковните преобразувания), пропуща забележителни достиженията на музиката, живописта, литературата, театъра и философията. Пропуска печата, книгоиздаването и книгоразпространението. Пропуска готиката, барока и класицизма. Пропуска века на разсъдъка и века на просвещението. Пропуска индустриализацията. Пропуска огромните публичните битки и преобразувания, пропуща великите хрумвания за правата на индивида, за гражданските (не селските) свободи и равенството пред закона.
Ето за това бива да се съжалява и да се проклина (в иносказателния или в дословния смисъл) турското наличие, турското господство, или турското иго, не поради нелепостите в читанките. (В читанките тия пропуски не се загатват, там се споделя че европейското възобновление не е почнало с незначителните открития на Колумб, а с величествените фрески на Боянската черква ).
Не бива да се не помни, че дружно с българите, всичко това пропущат и турците. И турците, и гърците, и румънците, и сърбите, и албанците, и босненците, и херцеговците, и черногорците.
Ботев и няколкото десетки възрожденци, будители и просветители него е трябвало да наваксват всичко.
През своя живот, за десетина години единствено, Ботев е трябвало да навакса пропуснатото от българите през всичките тeзи четири-пет века. И пропуснатото през реформацията (православните скотове), и пропуснатото през века на разсъдъка (и ти, Боже, на разума), и пропуснатото в поезията и литературата, наваксвал е изоставането в публичните връзки независимост, тъждество и човешките права (плачете за Париж), наваксвал е пропуснатата ренесансова визия за силата на личността и човешкия дух, наваксвал е изоставането в книгоиздаването и печатарството, писал е вестници, превеждал е от френски и е съставял задания даже.
За десетина години единствено Ботев се е опитал и в доста връзки е съумял да извлече, да събере, да показа, да изрази, да предложи и да популяризира непознати за България и Балканите постижения на европейската и международната цивилизация.
Отделен е въпросът, че от целия му възрожденски дух и непомерна активност българите почитат единствено въстаническо-хайдушките му скитнИ и неизбежните (а също смислени и величави за времето си) националистически пориви.
Затова от всичко, което е написал не трябва да се трансформира нито дума или запетая.
Нито пък бива да се притулват същностни страни на творчеството, както се прави в този момент. Да се прикриват писанията му против съветския (казашки) ботуш, да вземем за пример.
Ами писал е против миризливия казашки ботуш ”, както дефинира нагледно тогавашното съветско общество, тъй като това общество е било робско и мракобесно. (В доста връзки то и в този момент си е такова).
Ами писал е че, турците са проклети, тъй като в действителност са били такива.(В доста връзки те към този момент не са такива).
Ами писал е, че българите се идиоти, тъй като в действителност са били такива. (В доста връзки и в този момент са такива).
Представете си единствено на какво невежо, захлупено, назадничаво, затъпяло природонаселение е трябвало Ботев да натрапва 500 века европейско и международно развиване.
Все едно Айнщайн да направи във фейсбук страница за Общата доктрина на относителността, посещавана най-вече, в случай че не и единствено от малоумни злобари (Омрази, както им викат на Северозапад), които по никакъв метод не могат да бъдат уверени, че земята е кръгла откакто нощем, бидейки с главата надолу, не изпопадат в бездната на пространство-времевите кривини. (А бе за какво ли това положение на недоумение ми е познато?)…
През всичките тези епохи на турско господство българите си живеят в своите общини – надалеч от публичните стихии, стълкновения и постижения. Живеят като чушки в буркан безметежното си живуркане – сгушено, битово, земно, без пориви, възходи или падения, без войни и постижения.
Без опцията да въздействат върху публичния и държавния живот на света в който живеят.
Нещо повече. Без вярата, че биха могли да въздействат.
Нещо повече. Без визията, че биха могли да въздействат.
Тази визия се посъбужда едвам през втората половина на 19 век /църковните борби/, след четири века и половина сън. Сън бездънен, както се пее и в бунтовническите песни.
Това положения, тези адети, навици и традиции предопределят вечно публичното и гражданското държание на българите. Робската душeвност не е празно разбиране.
Ние тук ще си живеем с хитрости и далавери (ще крием добитъка в гората, с цел да пестим от данъка), кметът ще си прокара джаде до къщата, щото ни показва пред управляващите, а пък когато пристигна пашата, ще му целунем ръка, нима ни направи някой себап – къде чешма (построена от НДСВ), къде спортна зала, къде магистрала….
Не преди триста, или четиристотин години, а преди три месеца селяните от Сапарева баня (нарочно пиша селяните), паднаха на колене пред портрета на Бойко Борисов, нима им уреди нещо си там. Наистина изпопадаха на колене – случката я даваха по тв приемника, има я и в Мрежата.
Дойдат ли пък нашите на власт, пристигнало му е значи времето да уредим нашата община, нашата махала, нашата рода и изобщо нашите си хора. За страната има кой да мисли. Пашата, бея, великия везир и султана. Или продължителят на тяхното дело – Бойко Борисов. Нали това им е работата – да мислят вместо нас.
И по този начин е във всичките страни на Балканския полуостров били под османско господство. Включително и в Турция.
Казват, че Левски бил закононарушител.
Естествено, че е бил закононарушител. Сега ще ви кажа още трима закононарушители.
Султан Селим Трети, решил да направи някои преобразувания и да размени еничерския корпус (той към този момент не се попълня с кръвен данък) с постоянна войска по западен пример. Удушен.
Султан Абдул Азис (по негово време избухва Априлското въстание), оповестил финансовия провал на империята и затова решил да направи преобразувания по западен пример. Убит.
И третият – най-големият. Кемал Ататюрк.
Всъщност най-големият закононарушител и душманин на османската империя, най-големият рушител и губител на нейните адети и на нейното завещание е не Васил Левски, а бащата на всички турци Кемал Ататюрк.
В преобразувателското си ровене и в желанието си да изстърже османското завещание от родината си той стига до там, че не разрешава отколешната турско-арабска книжовност и я размени с латиница. Дотам, че изгаря огромна част от архивите на империята. Като смешка на ориста част от тези архиви са избавени от български офицери и скрито прекарани в България с камион – това е относително известна преживелица.
Хайде да си въобразим невъобразимото – султан Селим Трети, Васил Левски, султан Абдул Азис, Христо Ботев и Кемал Ататюрк като съратници.
А в действителност за какво пък да е чак толкоз невъобразимо.
Четиримата фактически са имали някои общи разбирания. Имали са и едно общо виждане (идеал).
Страните им да се отърват от назадничавите, овехтели и пагубни за народите им османски табиети, да догонят Европа и да бъдат част от развития свят.
Разбира се, на Турция й е най-трудно да се отърси, от това завещание. Тя към момента не се е отърсила.
Но и България не се е отърсила. Не напълно.
Взаимната ненавист, раздухвана по образеца на националните пориви от втората половина на 19 век е част от това завещание.
Едни хора предложиха да се построи голям, но доста голям монумент на Левски и да се забучи някъде при турската граница, та Левски да гледа строго към турчолята, да ги плаши като едно време джингибито както ги е плашил, а пък ние, българите, да се гордеем национално.
Турците пък, в случай че решат и те да се покажат ербап, могат и те на границата, баш против паметника на Левски да повдигнат един свои си голям, но още по-огромен монумент, примерно на Сюлейман от “при Шипка ” или на адаша му Сюлейман Великолепни.
Пък ние да не им се дадем и да издигнем нов, още по-огромен монумент на Левски.
Пък те, в случай че щат да се покажат още по-ербап, да повдигнат един още по-нов, още по-огромен паметника на Сюлейман.
И по този начин нататък, докато…
Изследователите към този момент схванаха за какво са изчезнали племената от Великденските острови. Изчезнали са поради големите каменни истукани. За да изправят тези истукани покрай брега на морето, на локалните хора са им били нужни доста дървени трупи (подлагали са трупите изпод, та да търкалят истуканите). И по тази причина са изсекли всички дървета. Като разследване изворите пресъхват и островът опустява.
А защо са им били тези истукани, не е напълно несъмнено.
Може би с цел да ги види откъм морето някое провидение, или някой баш левент, та да пристигна и да им оправи а бакиите.
А може би истуканите са били издигнати, с цел да се види, че племето на дългоухите е било по-велико от племето на късоухите. (Или противоположното, няма значение, само че такива две племена е имало на острова).
Но каквито и подозрения да има по въпроса монумент на какво са тия истукани, няма подозрения за това монумент на какво са станали.
На човешката нелепост, несъмнено.
Ама ще кажете, че това е било доста от дълго време, било е доста надалеч, някъде по средата на Тихия океан и в този момент такива дивотии не стават.
Ами не ходете чак в средата на Тихия океан, идете в прилежащо Скопие и ще видите дали не стават такива дивотии.
То не си оправило водопроводите, кръстовищата и превоза, то не си е изнесло боклука, ами строи каменни истукани на кой ли не, в това число на
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ