За слепотата и пленничеството на собственото тяло, тревогата на духа

За слепотата и пленничеството на личното тяло, паниката на духа и силата на характера, която изпълва със смисъл и достолепие съществуванието ни - макар несъвършенствата. Споделяме мощните думи на Спас Карафезов – Председател на Националното читалище на слепите " Луи Брайл 1928 "  от книгата му " Сърцето вижда ". На 6 юли, индивидът, посветил живота и делото си на търсене на светлина в мрака, навърши 83 години.

За паниката на духа

Ослепяването ми в момент, както стана на 12 септември 1952 година при една интервенция в Александровска болница, беше най-ужасният удар в живота ми. Със съдбовно значение. Това освен промени моята първична настройка, само че ме принуди да се преустроя съществено. Този поврат е съвсем еднакъв на акта на гибелта. Напускайки този свят, човек като че ли прави един кръг към своето начало, като че ли се завръща там, откъдето е пристигнал. Слепотата обаче те оставя до края на живота ти освен в мрачевина и свят без облици, само че в една непрекъсната насила да виждаш със сърцето си невидимия свят. Така изграждаш облиците на всичко, което те заобикаля, в душата си и започваш да живееш още веднъж. И въпреки всичко това е по-доброто, в сравнение с физическия край.

Спомням си, това е било година преди ослепяването ми, по какъв начин през месец май открих нещо, което като че ли преди този момент не съм забелязвал. Бях се излегнал на една поляна измежду нейните високи треви и в този дребен свят видях гъмжило от животинки. Мравките пълзяха по своя път, калинки прелитаха сред тревите, жужаха мухи, пчели. Тази зелена стена от треви се озаряваше от проникнали слънчеви лъчи. Може би това беше чудото живот, на което душата ми се е радвала неподправено и откровено. Колко малко му би трябвало на човек, с цел да се почувства част от природата и вселената. Всеки от нас си слага високи цели. Нали човек не би трябвало да се помирява и в тази гонитба всеки от нас не помни за най-обикновеното, човешкото, което е обвързвано с същинския ни живот. Един от греховете ми са стремежите и упоритостите да реализира освен това в работата, професионалния път, кариерата. Съзнавал съм нуждата да се радваш на това, което имаш, колкото и малко да е. Може би това е душевното равновесие и успокоението. Блажени са ония, които се радват на мига. Поне аз такова самодоволство не съумях да реализира.

Това, което се е загнездило в душата ми, тлее и напира в нея, остро ме изтезава. Нали към този момент загатнах за паниката на духа! За нея желая да пиша. За оная неугасима борба, която се е разпалила в тялото. Не, по-точно то е обвивката, която стяга огъня в душевното налягане. И в случай че понякога защитните клапани на нервната система не се отварят, ще се взривя.

Не бързайте с извода. Почакайте малко. Не ми казвайте обикновено е, всички живеем по този начин. Тичаме за хляба си, вредом конфликти, по пътя ни - нагнетяване до изблик. И какво? Да, само че вие можете да тръгнете по улицата ей по този начин, свободно, и да се реете в пространството, до момента в който се успокоите и забравите за дразнителя. Или по-просто - да прелиствате вестниците, да намерите в библиотеката най-подходящата за настроението ви книга, да трансферирате албумите, да гледате филм... А какво става с оня, който е подвластен от обвивката си? За кой ли път ще я проклина, че не може да се измъкне от нея, да избяга вдън гори тилилейски и да потърси в себе си точката на това равновесие, което така горещо предлагат психолозите, лекарите, писателите, философите...

За страдание човек не се ражда еднакъв със себеподобните си. Нито в биологически, нито в обществен смисъл е еднакъв. Едни са физически и умствено надарени, други - недъгави или грозни. Едни се отглеждат в кордели, а други - в случай че оцелеят върху сламеника. Нюансите са безкрайни като света.

Дали от моя позиция на афектиран от природата човек, само че си мисля, че да бъдеш заложник на личното си тяло е един от най-жестоките разновидности. Да не можеш да го преместиш в пространството, да чакаш постоянно ръката на близък, да изгаряш от тъга и гняв, че не си кадърен независимо нито една крачка да направиш в непознато място, количката ти да застане безпомощно пред високия тротоар или пред стълбата... това ли е битието?

Според Жан Пол Сартр екзистенциалното ниво те отделя от Аз-а, забравяш за тъгите си, ти си на равнището на ежедневните действия, които не ти оставят време да се замислиш върху същността си. Да, по този начин е, в случай че имаш всичките сетива и личното ти тяло беше най-съвършената машина, с цел да постигаш хилядите ежедневни цели... Нещата са доста по-дълбоки. Всяко затруднение е едно увещание, всяка неспособност за реализиране на най-просто деяние, е една болежка. Тогава по какъв начин да се не помни същинската същина - че ти си просто жертван да страдаш, да се примиряваш с всичко, което те заобикаля! А този конфликт ражда хиляди, хиляди пъти ражда несъгласия в душата. Ти си вътре, доста вътре във безконечния спор сред блян и можене. Ето, допрях се до най-интимното: Кой Си, какво можеш, каква е задачата в живота ти? Как ще постигнеш равновесието, това жадувано успокоение, което ще те направи умен и благополучен, очистен от невъзможните упоритости и вътрешни премеждия? Колко човешко е всичко това! Та нали такива въпроси си задава всеки естествен човек.

Странно, като рефрен, като тъпи и глухи удари на ориста се връща една мисъл: " Ти не си като другите. " Всяко твое мръдване е едно изпитание, физическа болежка, която натрупа слой след слой, прави наслойка, огорчава насладите ти, стяга душата ти и се питаш дали цялото това струпване не те деформира, извиквайки яд и ненавист, злоба, завист и настъпателност, или избираш позицията на мекотелото - да си обезличен, по-нисък от тревата, постоянно отстъпващ, и склонен, с цел да изпросиш нужната ти помощ и да оцелееш. Животът е в действителност едно пригаждане, оцеляване по отношение на себе си, фамилията, околните, обществената среда... В такива форми ли би трябвало да се отлее твоето държание?! А в този момент викай неволята - образование, познания, опит и най-много това желязно стягане вътре в тебе, с цел да издържиш.

Нелсън Мандела четвърт век претърпя измежду стените на пандиза. Устременият му дух към свободата е подгрявал в най-висока степен волята му за битка. Пред нас е образецът на един прелестно сбъднат блян. Но по какъв начин да стане с тези стени, които не са Берлински и в никакъв случай няма вяра да рухнат, с изключение на с последното потропване на буците пръст? Как да разположим духа сред стените на своя физически затвор и с каква религия да гледаме на открито? Да си самовнушаваме оптимизъм? Да бягаме от себе си, да тичаме из лабиринтите на съзнанието си като побъркани, с цел да открием междина, избавителна и светла, глътка пространство, заблуда за мощ и ентусиазъм?! Дюма написа, че страданието като крилете на орел издига високо индивида. Ницше вижда в оздравяването висша приятност след болката, неповторимо богатство на духа. Това би ли могло да ме утеши? Аз пострадвам, че не мога да видя " Джокондата " на Леонардо. Ще заменя ли това страдалчество с " Мона Лиза " на Нат Кинг Кол? И къде е ключът на опиване и вътрешна наркоза, които ще съборят стените и преградите? Не мога да изхвърля тялото си, колкото и да го проклевам. В него съм аз, единственият, неповторимият, с всичките ми терзания, грехове, жажди и болки...

Думите на Еклесиаст са се забили в мен като табела: " Който натрупа познания - натрупа тъга. " За кой ли път се запитвам за какво не останах профан. Невежа, който да не познава сътворението, даже и капчица от необятното. Какво от това, че познавам последствията, страшните последствия от окованото ми тяло и дух! Не е ли по-честито от мен това сляпо каракачанче, което срещнах в Стара планина да се придвижва с гегата си сред камъните на поляната под Мазалатите? То подсвиркваше на овцете си и се вписваше напълно в хубостта на природата. Питам се дали са му липсвали едрите нощни звезди или сапфирените сияния на върховете. Хлопатарите, кучешкият лай, топлото мляко - не са ли хубавичко земя, на която стои и не го ли вършат те духом мощна, удовлетворена от живота натура?!...

Някога един мой другар на количка, към този момент мъртвец, ми споделяше: " Не мога, убива ме погледът на другите по улицата. " Глупаво го утешавах: " Ами ти не ги гледай! " А той можеше ли да се прави, че не вижда? Как да напипаме тази формула, посредством която да се вършим, че не сме ние?

Спасението е във вършенето на нещо. Нали чеп клин избива. Ангажираното внимание е към този момент едно главозамайване. Милиони препоръки има по какъв начин да не обръщаме и въртим всичко към себе си, което поражда егото в другите му " изми ". Изумително умна музикантка ме порази със своята мъдрост: " На своето ослепяване аз виждам като на една задача в живота си. " Чудесно изобретение, с цел да бъде реализирано бленуваното равновесие! Това просветление е най-близо до човешкото достолепие. Защото недъгът може да бъде и средството, което да провокира милосърдието или да се експлоатира користно, както това е със застаналите през днешния ден пред Шератон хроми.

Здрав дух, крепко тяло! А в болно? Силният дух ще лекува ли тялото? Те са дружно свързани и животът е в цялото. В тяхното единение. Затова постоянно се впивам в духа и се мъча като прииждащ поток да възбудя адреналина в кръвта. Подскачам и се пипвам за въображението. Минавам с милиардите слънца през " черната дупка " и в случай че не потъна напълно в нея, се придвижвам на Мусала. Там е свежо, усеща се просторът и отново съм покрай космоса, моя космос, за който написа Уолт Уитман. Заменям свободата на тялото със свободата на духа и отново се гмуркам в него, тъй като той е безконечен като космоса. Жив съм, светът е в мен и аз съм в него, до безкрая...

Сега към този момент стартирам да наподобявам на другите и разбирам за какво Хайдн и Моцарт преди епохи са знаели, че ще чувам техните хармонични звуци, писани за мен. Когато чувам божествения глас на Гена Димитрова и цялото ми създание е погълнато от него, не помня за недъга и страданието, за несъвършената си обвивка. Казвам си, добре че я имам, колкото и ексцентрична да е тя. На този свят има и красиви мигове, за които си заслужава да се живее. Тези мигове не са малко. Те извират от любовта и обичта, от литературата, изкуството, от приятни занимания, от непрекъснато удовлетворяващия труд... Те са безусловно толкоз, колкото е и страданието. Важното е да се научиш да ги слагаш на везните.

Вече не се запитвам кое повече ми е навредило в моя дълъг живот - слепотата, която обгръща 42 години, или характерът ми. Безусловно - последното. Нали античните гърци споделят, че той е ориста. Щастливият темперамент има и щастлива орис. Надписът на Аполоновия храм в Делфи " Човече, опознай себе си! " е едно от най-великите правила, посредством което ще намериш своето място в света и в живота. Когато знаеш на какво си кадърен, невъзможното няма да превръщаш в драма, няма да измъчваш себе си и другите и незабелязано ще се вградиш в човешките взаимоотношения, което ще извърши със смисъл и достолепие съществуванието ти, единственото, неповторимото, и ще те направи човек с огромна писмен знак.

1995 година
От книгата „ Сърцето вижда ”

Снимка: old.duma.bg
Картина: Breakfast of a Blind Man, 1903, Pablo Picasso - The Metropolitan Museum of Art