За Рождество и християнството като религия на любовта, с коледните

За Рождество и християнството като вяра на любовта, с коледните есета на писателя Димитър КОРУДЖИЕВ.

(Димитър Коруджиев)

Иде Рождество!

Иде Рождество Христово... Щастлив и смълчан чака християнският свят. Той не желае поуки, директиви, уроци в тия дни. В сърцето му е единствено благодарността за Божието състрадание. Защото Ти, Господи, не остави индивида в жалкото му проваляне, а се погрижи за Спасението ни. То се случи преди две хиляди години и от този момент всеки момент един виновник открива някъде Христа. Иисус се ражда в него и той се ражда в Иисус, с цел да се издигне от дълбините на своя мрак нагоре – той, призованият, заблудената овца, сълзата в окото Божие.

Но дано споменем тези също, за които Рождество не идва, а те ни споделят: „ Нима в двадесет и първи век още се приказва за Бога? ”. Да се лиши животът на безчет генерации християни от смисъл!? Да се хвърли черна пепел върху терзанията на хиляди гениални мозъци и светлината в толкоз благородни сърца? Безверието не ни предлага нищо, единствено концепцията за един свят, който се разпада. Ала светът се е разпадал постоянно за нихилиста – в този момент и преди хиляди години. Сатана му го внушава. Иска от нас да сме безотговорни. Щом няма вяра и всичко се срутва окончателно, остава да твърдим, че доближава краят. Каква суетност, каква болна приятност... Защо тогава нихилистът се оплаква, за какво се наскърбява непрекъснато? Защо отдава такова значение на себе си, щом нищо към този момент няма смисъл? И по този начин ли е в действителност? Погледни това усмихнато дете, този дъртак, който носи безмълвно тежестите на живота, този селяндур, който стои пред плода на своя труд, тази жена, която се моли в храма...

Това ли е нищото, отиващият си неправилен свят? Защо разрешаваме на черните хора да завладяват взора ни, слуха ни, нашето сърце? Бог бе подготвен да избави Содом, в случай че се намерят в него 10 праведници. Край нас живеят доста тихи праведници, а очите ни не ги съзират.

Щом всичко се разпада, за какво да вършим нещо положително? Отминете този вик. Не е допустимо да нямаме тук предопределение. Християнинът работи не за себе си, а за Христа, хляба на живота, Агнеца Божий! Ще чуе ли Той нашата обща, хвалебна, благодарствена, радостна ария? Ще влеем ли и ние наслада в извора на насладата? Вършете положително и ще Му се отплатите. Иде Рождество! Радостен или нещастен, или елементарен е за вас тоя ден? Ето го пробният камък за индивида.

Колкото и да е необикновено, насладата би могла да стане положение на душата, а животът ни да се трансформира в Рождество.

Спасителят и ние

Явяването на Спасителя е време на вяра. Но както всичко друго, идещо от Бога, това време трае постоянно. Спасителят е идвал постоянно в часа, когато се е раждала персоналната ни религия. Така живеем две хилядолетия – във време на вяра, само че и във време, което е разделно. Не бива да го крием. Истинският християнин гледа и на неповярвалия в Христа като на Божие творение. Готов е да му даде една от двете си ризи, да е за него положителният самарянин, да му елементарни лъжата и обидата. Но в това време християнинът долавя с трагична изясненост, че сред тях минава граница. От едната й страна са неразбирането на греховността, страхът и отчаянието, от другата – поривът към праведност и постоянството в вярата. От едната страна е неприемането на страданието, от другата – превръщането на човешките ни тествания в най-достоен път към Бога. От едната страна са голите на практика желания, от другата – нещо по-голямо, по-възвишено от тях: жаждата за берекет. От едната страна е сляпата горделивост, от другата – молитвата. Това са два разнообразни метода на човешко битие. Помисли, споделя християнинът, не са ли греховете ти причина за твоето страдалчество? И по какъв начин ще си ги спомниш в един живот без болежка? Страданието, болката – те са твоят късмет. Те са твоята камбана! Родиш ли се отначало в тестване, пречистиш ли се, обърни се за помощ към Небето. И тогава с теб ще стане знамение и в душата ти ще има светлина.

„ Така желая аз! ” и „ Така желае Бог! ”. Ето двете изречения, сред които минава тази граница. Да живееш постоянно за личното си доволство и само съгласно желанията си, па били те от време на време и благородни; или да постъпваш съгласно Божиите повели... Каква огромна разлика! Колко е стеснен хоризонтът дори на гениалния, какъв брой малко вижда неговият взор! Само Бог, който е над хората, обглежда всяко кътче на света, прониква и в най-скритите им мисли. Той е преброил и космите по нашите глави. Имай Му доверие и ще схванеш какво е цялостна сигурност. Изпълнявай Неговите поръчения и ще забравиш що е изоставеност. Божиите поръчения не са съответни, ти се раждаш в независимост, Бог участва в самия дух на човешкия живот.

Той не не помни обаче и невярващите. Ако го стори, те не ще живеят повече на този свят. Не знаем промисъла Му за тях. Посред размирния и суетлив тътнеж на света Божията истина и Божията благосклонност постоянно приказват някому с неудържимо топъл глас. И чудото е всякога еднообразно дивно, щом устните произнесат за първи път: „ Да бъде благословено Името Ти! ”.

Когато се огледаме

Когато се огледаме, ние неумишлено търсим Христос. Във всеки милостив взор, във всяка откровена усмивка, която ни споделя безмълвно: „ Не се предавай, не унивай! ”. Христос работи от две хиляди години на земята, с цел да я направи чисто място. За да може бедността ни да не се трансформира в ненавист, дребното ни благоденствие в равнодушие към другия, суетата ни в непоносимост, слабата ни религия в двуличие, егоизмът ни в безнаказаност. Христос свързва небето и земята, самият Той е мостът сред тях: сред съвършенството и греховността, сред ангелската естетика и душевния безпорядък. Какво щеше да се случи инак с човечеството? Накъде щяхме да вървим? „ Боже мой! ” – думи, които извират ежедневно от сърцето ни: в минутите след осъществен грях, в часовете на тъга и беззащитност. Кой различен ще ни разбере като Иисус? Кой различен има власт да ни елементарни? От кого да чакаме избавление?

Ние се движим по тази земя сред огледала. Ликът ни се отразява във водата, въздуха, в небесната синева. Отразява се в очите на всеки човек, на всяко живо създание, колкото и то да ни наподобява нищожно. Улицата е един безконечен низ огледала, от които не можем да се скрием. И всякога се питаме: „ Не се ли срамуваш? Заслужи ли най-великия Божи подарък? Заслужи ли жертвата на Спасителя? ”

Това е най-важният въпрос, най-тежкият проблем: по какъв начин да покажем пред света нашето лице. Как да погледнем този свят в очите. Как да се погледнем в своите очи. Ние, неверните и слаби хора. Как да скрием белезите от нечистите си пристрастености, несъразмерните упоритости, всепоглъщащото самолюбие... Но те не се прикриват. Защото най-истинското огледало е окото Божие, което прониква в дълбоките секрети на сърцето. Бог познава човешкия позор. За оня, който се срами, към момента има някаква вяра. Целият му живот се състои в търсене на избавителните знаци. Ние желаеме вътрешно да се родим отначало, да разберем какво е облекчение, какво е филтриране. Нямаше по какъв начин да го създадем, в случай че не се бе родил Иисус. За него ни приказват утринният звън на камбаните, далечните мемоари от детството – времето отпреди прегрешението. Той е огромният подарък, който Бог ни даде. Фантастично е, че животът на един човек, притиснат от безброя грижи, от шума на този свят, може да бъде огрян от толкоз огромна светлина.

Странникът

„ Какво е по-бедно от пещерата, какво е по-смирено от пелените, в които милостиня благосъстоянието на Твоето Божество? ” Тези литургически думи ни споделят за какво пристигналият на света в Рожденственската нощ прекатурна мисленето на човечеството и стремежите на част от хората. Неговото царство нямаше да бъде като другите царства, които се завоюват и се уголемяват с меч. Неговата популярност нямаше да бъде славата на блясъка, страха, грубата мощ. Той щеше да съгради дом на народите, в който би се намерила храна за всяка душа. За нейната нужда да уважава, да благодари, да бъде утешавана, копнежът й да бъде чиста и спокойна, жаждата й да обича. Иисус ни демонстрира този общ дом на простотата.

Нищо не ни е по-скъпо от свещената мизерия, в която се роди Божият наследник. Той ще остане вечно един спокоен пътешественик, който стои пред нашите порти. Един мирен и премръзнал пътешественик, чакащ някой да отвори, да го предложения вътре, да го стопли, да му даде късче самун. И тогава ще почувстваме – с Него влизат цялата небесна берекет и цялото приятелство на света! Ще разберем, че Той е мръзнал заради липса на човешка обич, гладувал е и е жадувал точно за нея, Той, който е самата обич!

Какво друго ни остава, с изключение на да се смирим пред едно толкоз огромно Смирение? Освен да му се поклоним? Ние, горделивите индивиди.

И ето, тези стени, сред които Той е обитавал, повече не ги чака опустошение. Те няма да са част от преходното, което изчезва. Тук няма да ни стигнат бурите, които гърмят и отминават, нито празното умуване, нито празните пристрастености. Защото Христос е правилен за правилните. Предан за преданите. Защото Той ще бъде с нас довека.

Нека да отворим вратите си, с цел да влезе Царят, облечен като дрипльо. Царят, чийто жезъл е елементарният дървен кръст, върху който ще Го разпънат. Този момент не може да се опише от човешка ръка. Очите ни ще срещнат Неговите очи, с цел да усетим най-великото, най-скъпия небесен подарък – чисто духовното самодоволство. Ще чуем ангелската музика, изпълнила Светата нощ, музиката на океаните, на ветровете и потоците, на птиците и дребните мушици, на невидимото и на забележимото, музиката, която споделя: „ Благословен, Който иде в Името Господне! ”. Ще почувстваме тихата наслада на света. Тиха нощ, свята нощ... Ще ни се стори, че снегът покрива всичко – калта в дворовете, ненужното из улиците, натрупалата се неприязън в душите – покрива ги вечно.

Пуснете странника на своята софра, не започвайте без Него. Пуснете Го да седне сред вас. И ще видите по какъв начин неразбираемото излиза наяве, по какъв начин паниките се трансформират в вяра, а греховната загадка – в блян към благочестие. Защото в тази нощ ставаме деца на Светлината.

Благодарим ти, Господи

Какво ще завари тук Христос, в случай че слезе отначало сред нас? Сега, в този час? Не се ли пита така дори невярващият в Него? Човешкото сърце не би могло да понесе мисълта за една вселенска празнина, която ни обезпечава безотговорност.

Не е ли индивидът и едно дете, търсещо своя съдник, любящ и непоколебим, какъвто е само Бащата? Създателят? Кой от нас би предпочел цялостната бездомност, положението на безкритична независимост, стъпила в нищото? Това в действителност е парадоксът на нашето сърце: неналичието на упрек го убива, справедливото упътване го подмладява. Това е другият облик на Иисус.

„ Не ме докосвай, Мария! ” – сподели Той на грешницата, която ще се преобърне в светица. Най-категоричните думи, изричани в миналото на земята. Няма по какъв начин да се докоснем до Иисус, в случай че не носим пречиста душа. Няма по какъв начин да допрем крайчеца на дрехата Му. Ние си представяме по какъв начин идва, по какъв начин потегля посред ни. Представяме си чувството за божественост, онази мощна притегателност на Господа, пред която инстинктивно коленичим. Но ще бъдем въпреки всичко на разстояние, по-близо или по-далеч, плахи до един, а дистанцията е наказание. Не е нужно Бащата да приказва. Мълчаливата горест в неговия взор, тихото Му обвиняване покъртват. Не ще посмееш да Го приближиш.

Видението на самотния Божи Син, слязъл отначало сред неверните, е най-силната от човешките показа. Тогава зазвучават рояк въпроси: Защо е страдал Той? Защо бе разпнат на Голгота? Защо от двайсет века безчет отшелници се молят за общото избавление? Защо се жертваха християнските светци и мъченици?

Проблемът за прегрешението или за чистотата на обособения човек добива посредством Иисус съдбовни измерения. Всеки отхвърля или оправдава най-важните събития от духовната галактика. Но този товар не е за нас и Христос го знае. И споделя да прощаваме на близък не седем пъти, а „ седемдесет пъти по седем ”. Сам Той ни е дал прошка хилядократно. Христос е единственото създание, което прости в мига, когато упреква. В същия момент. Единственият, пред който сърцето ни лежи с тъмните си секрети, трептящо от вяра.

Започва третото хилядолетие. Последните две са белязани от неговата персона, от Богочовека. Пътят ни към Бога е вечно отворен. Злото и гибелта вечно са победени. Трябва единствено да потвърдим тези неща с делата си, с думите и мислите си. Със личния си живот. Всяка избавена душа е огромна победа за Иисус. А всяка победа на Иисус е крачка към одобряването на Божието царство. За какви неща ни е обещано да се молим! Благодарим Ти, Господи, че изпълваш живота ни със смисъл!

Божията независимост

Какво докоснахме, когато се яви Иисус? Онова, което не познавахме – Божията независимост. Човешката природа, скована в немощта си, в своята тленност, в своя боязън бе обречена на иго пред скритите сили на ориста, лъжливата власт на няколко себеподобни и хипнотичното в гибелта. Не знаехме нищичко за себе си. Имаше, несъмнено, група отдадени, които използваха могъщата природа, с цел да владеят другите човешки същества. Но споделил ли бе някой на елементарния човек, че любовта, която носи в своето сърце, и опциите му да поддържа връзка с Небето са без граници?

Божията независимост прави просветител от рибаря, мъдрец от скитника, воин от плахото момче, светец от блудника или насилника. Отпадат всички предубеждения, всички вътрешни ограничавания, неналичието на религия в себе си. Не от земното самочувствие, не тъй като си огромен в света, а тъй като не отстъпваш към този момент пред прегрешението. Бог те е освободил от дявола. Ти си под безкрайността на благородството Му, на Божието и ангелско очакване. Най-великият ти споделя: „ Можеш, на всичко си кадърен, щом е за положително и в Мое Име ”. Той те е въвел в чудото. Говори за Бога с религия и ще го правиш на езици, които не си знаел. Хвали Го и ще създадеш музика, слязла от Небето. Почувствай Го собствен
Баща и ще помагаш на самотните и страдащи души. Ала обхване ли те горделивост, ще загубиш добитото.

Новото небе и новата земя, които ни бяха обещани, са царството на Божията независимост. Царството, където хитростите са забравени, царството на искреността и дружелюбието. На човешкото достолепие и Божия престиж. Сиянието и величието на Божеството – хора, живели преди две хиляди години, ги видяха. Но всички ние желаеме да влезем през вратата, отворена в миналото за тях.

* Публикувано в сп. „ Християнство и просвета “, бр.4 (22 декември, 2007 г.)
Снимка: Димитър Коруджиев; dictionarylit-bg.eu
* The Portinari Altarpiece or Portinari Triptych (c. 1475) by Hugo van der Goes, en.wikipedia.org