За пътищата български и посоките пред народа ни, споделено от

За пътищата български и посоките пред народа ни, споделено от книгата на видния наш литературовед, създател на голям брой метафизичен, културологични, социологични, политически, публицистични и народопсихологически текстове и проучвания, чиято значителност за българското литературознание е без аналог. 

Проф. Никола Георгиев (1937 ~ 2019)

Нова книга за българския народ
(фрагмент)

…И така, четири десетилетия наред българите бяха по кое време увещавани, по кое време подбутвани да вървят към Съветския съюз и да влязат в него - второто освен метафорично, само че и в най-точния и прочут смисъл на думата. По ред явни аргументи русифицирането на българския език, диалект, просвета и съветизирането на метода на живот и на светоотношението бяха доста по-успешни и отидоха доста по-далеч от всички дотогавашни старания за европеизиране на България. Когато обаче България отгоре-отгоре стигна до Съветския съюз, разбра се, че Съветски съюз, какъвто са й го представяли, няма, а и да го има, там просто не я щат. Лоша работа. И тя стана още по-лоша, когато към края на 80-те години се разбра, че от вървенето към Съветския съюз и влизането в него няма кой знае какъв брой огромен кяр.

И тогава в българската история се случи нещо, на което даже обръгналият в премятанията и пребоядисванията бай Ганьо би викнал: „ На маймуни ни обърнахте, маскари с маскари! “ Изкомандван бе следващият „ Пълен кръгом “, пръчката с окачения на върха й морков още веднъж бе завъртяна на 180 градуса и българите бяха подканени да тръгнат към Европа и да влязат в нея - следващото за тях само избавление. Че историята не е преподавател, е ясно, ясно е и за какво. Но че едни хора не могат да вземат разум от най-непосредното си настояще, е към този момент в действителност необичайно и неразбираемо.

Да пътуваме към Европа? Да влезем в Европа?

В днешните божем демократични времена би трябвало да зададем демократичния контравъпрос: а желае ли този народ да пътува нататък и да влиза там, няма ли той своя воля и право на собствен избор? Интелигентни хора дават отговор, че това било желязна историческа нужда. На тях надали има смисъл да им се припомня, че желязна историческа нужда беше и маршът към комунизма и към Съветския съюз. Жалко единствено за народа, чиято орис повече от половин век ще се дефинира все от някаква желязна и все от някаква загадъчна историческа нужда.

В днешните божем реалистични времена би трябвало да зададем и идващия контравъпрос: а може ли го този народ, може ли да пътува, да влиза, да се отъждествява с Европа?

В днешните божем рационални и сциентистки времена би трябвало да зададем и трети контравъпрос: а какво в действителност значи през днешния ден за нас „ Европа " “?

Тези значими въпроси връщат към нов живот дребните разкази на Чудомир. Идва може би времето за техния най-нов прочит и осмисляне. Отговори на въпросите, несъмнено, не дават, само че хората, които в този момент търсят отговори, не би било зле да се вчетат още веднъж в тях. От Чудомировия свят, колкото и книжовен да е той, те ще могат да научат нещо както за предишното, по този начин и за бъдещето, т.е. за бъдещия свършек на следващото пътешестване на българина към Европа.

В съпоставяне с предишното най-новото българско пътешестване към Европа е поразително неразбираемо, несигурно и бездуховно в задачите си. Посоката е освен смътна, само че и неточна. Днешният европейски слединдустриален капитализъм е тръгнал по нов път, който за България е доста малко прочут и още по-малко използван, тъй че, нагледно казано, даже да успеем да пристигнем в Европа, отново няма да намерим там никого и отново ще би трябвало да сменяме посоката на пръчката с моркова. На това най-малко сме привикнали.

Като гледа човек ориста на тоя народ, българския, който повече от век насам все би трябвало да е на път и все да върви нанякъде, по кое време на изток, по кое време на запад, иде му да каже: народ-Ахасфер. Добре, само че прокълнатият на постоянно пътешествие евреин върви най-малко неотклонно, след вътрешното си безпокойствие. А ние?

Безнадеждно мъчно е да се планува по какъв начин тъкмо ще свърши следващото българско пътешестване. Може да се допусне обаче, че още най-близките ни потомци ще ни се чудят и смеят на мозъка. И когато се чудят и още повече когато се смеят, може би ще си напомнят нещо за разказите на Чудомир.

Из: „ Нова книга за българския народ “, Никола Георгиев, 1991, Университетско издателство „ Св. Климент Охридски “
Снимка: Проф. Никола Георгиев (1937-2019), dictionarylit-bg.eu