Дето има мързел, нещастието иде ненадейно ♥ Елин ПЕЛИН
За наивните врабчета, построили си гнездо в лозето на лентяй – една поучителна история за дребни и огромни от огромния занаятчия на описа Елин Пелин (1877~1949).
Елин Пелин (1877~1949), © Институт за литература
Мързеливец (1908 г.)
Две врабчета си създали гнездо измежду лозето на един ленив човек, до корена на една лозица.
Дошло време да се копае лозето. Мързеливецът нарамил мотиката и отишъл да копае. Като влезнал в лозето, той седнал да си почине под черешата. Съгледали го врабчетата от гнездото, изскочили изплашени и почнали да се оплакват едно на друго:
– Ех, Врабчо – казала врабката на мъжа си, – отиде ни гнездото! В лозе гнездо прави ли се? Ето индивидът с мотиката пристигна да копае и ще ни разтури гнездото.
– Каквото бог каже, Врабко, това де бъде.
В това време стопанинът станал да прегледа лозето си и да опита земята. Копне тук – сухо и твърдо, копне там – сухо и твърдо. Пръстта била изпечена от дългата суша.
Върнал се стопанинът отново под черешата, седнал, въздъхнал и си споделил:
– Ей, лозе, лозе, не си имало благополучие да те копая, но дано падне един дъжд, ще видиш тогава!… Сега чакай малко да си хапна и да му тегля един сън. – Извадил лентяят самун и сол из торбата си, наял се хубаво, напълнил лулата, извадил огнилото, цвъкнал огън, запушил сладко и полека-лека задремал още по-сладко.
Привечер, като станал, врабците се уплашили и си споделили: „ Ето го копача, умря си хубаво и стана… Сега към този момент гнездото ни отиде! “
А копачът станал, потъркал си очите – да се разсъни, хапнал си отново, запалил лулата отначало, метнал мотиката на рамо, тръгнал си и споделил:
– Сбогом, лозе!…
Видели го врабците, че си отива, и радостно зачуруликали.
Минало що минало време, ето го, стопанинът на лозето отново се посочил.
– Ако не съм го копал, най-малко да го обрежа – казал си той.
И отново седнал под черешата да си почине, а врабците изтръпнали от боязън, като го видели:
– Леле, Врабчо, в този момент към този момент ни отиде гнездото!
– Каквото бог каже, Врабко, това ще бъде. Стопанинът на лозето може да е милосърден човек и да ни пожали.
А стопанинът извадил самун и сол, похапнал си, запушил отново лулата и си споделил:
– Що ми би трябвало да кастря лозето; то и по този начин ще роди… Пък в случай че ми се смеят хората, не желая и да знам.
И той лежащ, та си поспал, и станал, та си отишъл. А врабците, като видели, че си отива отново, радостно зачуруликали.
И през лятото измътили дребни и почнали да ги хранят.
От това, че лозето останало необработено, в него поникнала гъста трева и плевел до колене. Дошъл стопанинът отново да го обиколи и да види по какъв начин е родило. Седнал той отново под черешата и се чудел: – Бре, каква трева, какъв плевел!… Трябва час по-скоро да се оплеви!
Като чула това врабката, уплашила се доста. Почнала да мисли по какъв начин да спасят дребните си…
– Не грижи се, остаряла Врабко — споделил врабецът, – тоя ленив човек и тоя път нищо няма да работи. Само се кани.
Стопанинът на лозето станал и почнал да плеви. Отскубнал един филиз трева, отскубнал различен, па си споделил:
– Не го копах, не го рязах, че в този момент ще го плевя! Що ми трябва… Догодина, в случай че е здраве, ще го обработя, както му е редът!
И той отново се върнал под черешата, извадил самун и сол, наял се хубаво, запалил си лулата и запушил сладко-сладко. Като пушил, хванала го сънливост и задремал. Лулата му изпаднала от ръцете, изтърсил се огън от нея и запалил тревата. Цялото лозе пламнало и гнездото на дребните врабчета изгоряло.
Само двете врабчета се избавили, кацнали опърлени на едно близко дърво и заплакали.
– Ех – казал врабецът, – що ни трябваше гнездо в лозето на ленив човек! Дето има мързел, нещастието иде внезапно.
Из: „ Съчинения в шест тома “, Елин Пелин (Том пети), изд. „ Български публицист “, София, 1978 година
Снимка: Елин Пелин (1877~1949), Институт за литература; dictionarylit-bg.eu
