Не мога да се сърдя на живота си ~ Стефан ДАНАИЛОВ
За младостта, любовта и сцената, споделено от обичания наш артист в автобиографичната му книга „ Романът на моя живот ”
На тези години е смешно да мисля за бъдещето. Разтоварвам и класифицирам багажа на предишното, с цел да схвана къде съм в сегашното. И сякаш въпреки всичко бленувам за бъдещето, скришом…
Да си спомняш, несъмнено е наслаждение, само че и проклинание. Безброй облици, думи, случки и страсти нахлуват в мен.
Мери ми липсва… Пусто ми е. Трябваше да мине известно време от гибелта й, с цел да напиша тези редове. Страхувах се, че спомените ще ме подтиснат. Не е елементарно да останеш с тях, те са като призраци.
Отдавна ме канят да напиша книга за моя живот. Дълго отлагах, тъй като смятах, че има задоволително време пред мен.
Обръщам се обратно едвам през днешния ден, на 75 години – с цел да подредя мислите си. Виждам, че не мога да се дразня на живота си. Той ме е радвал и натъжавал, карал ме е да се усмихвам.
Може да звучи като факсимиле, само че мисля, че съм сполучлив човек. Честен открит и радостен.
Благодарен съм и не скътвам насладата си от положителната дума.
Не съм плейбой, въпреки че и по този начин ме назоваха. Аз просто одобрявам и обичам дамите.
Понякога преднамерено нервирам тези, които ме провокират. Правя го майсторски, въпреки всичко съм добър артист.
Никога не съм живял с мисълта, че света е мой.
***
С годините от ден на ден замязвам на татко ми. Станах мирен, а бях избухлив като майка ми. Може би тъй като в последно време все по-често съм самичък. Все по-рядко мога да изпадна в тези будни положения на младостта.
Направиш ли парите собствен господ, той ще те прати по дяволите.
Ако една жена има ум, може да е предизвика всеки три минути. Всеки момент!
Някак естествено Мери пристигна у дома и заживяхме дружно, като семейство. Животът ни не беше лек, само че пък имахме толкоз доста обич!
Мери беше интелигентна и разбрана жена. Кой знае какви нелепости щях да направя, в случай че не бях я срещнал. По това време мнозина се чудеха какво прави с мен – един елементарен келеш. Това не съм го чувал, само че го усещах. Характерът ми е подобен, елементарно се пипвам с нещо и след това го изоставям. Какво щеше да стане с мен, в случай че не я бях срещнал? Дали нямаше да се проваля след първия триумф?
Мъжът е лабилно създание. Ранимо, уязвимо. Той е по-слабият. Да, в него е семката, само че родът, плодът е там, на друго място. Затова дамата е по-силната. Тя е тази, която взема решение. Една жена може да даде доста на един мъж, може и да го срине. И освен в поезията, това е действителността.
Киното ме направи известен и стана може би най-хубавата част от живота ми. Показа ме на публиката още преди да реша, че ще ставам актьор.
Имам доста другари. С някои от тях не се виждаме по две-три години, само че другарството си остава. Допусна ли те до себе си, възприятието е трайно.
Апостол Карамитев ми сподели: „ Само театърът ще те крепи. Там можеш да бъдеш себе си, да търсиш, да се развиваш като артист, да създаваш аудитория. А киното ще те употребява поради младостта, поради външните дадености и след това – айде, стига толкова. Да пристигна идващият! ”
Така се случи, че заради разнообразни условия нямах опция да отгледам свои деца. Но пък се посветих на студентите. С тях постоянно съм бил безогледно почтен. И те го знаят. Моите деца, моята вяра.
Избрано от „ Романът на моя живот. Стефан Данаилов ”, Георги Тошев, Изд. „ Книгомания ” 2017 година
Корица:
Кадър от " Инспектора и нощта ", 1963 година
