За крайните прояви на разпокъсания, разцентрован и духовно осакатен Аз,

За крайните прояви на разпокъсания, разцентрован и духовно сакат Аз, споделено в книгата „ Духовна просветеност “ (Изд. „ Кибеа “) на физика и мъдрец Дана Зохар в съавторство със брачна половинка й Иън Маршал – психиатър и психотерапевт.

The Japanese Mask (Intrigue) Alfred Stevens

Зло и обезсърчение

Злото е архетипна сила, излязла отвън надзор. Тук крайният архетип е Дяволът. Най-любимият от всички Божии ангели, отхвърлил парадайса (центъра) заради гордостта си. Дяволът ръководи царството на всичко това, което назоваваме зло. Дяволът е отрицателна, отчуждена архетипна сила. Но дали той е злобен вътре в себе си? Може ли някой да бъде в действителност злобен или просто някои хора попадат в примката на злото? Дали някои хора се раждат зли, стават зли, или просто злото е най-силната форма на обсебеност?

В края на 90-те години посетих един затвор със непоколебим режим, с цел да напиша публикация за провеждащия се там опит за групова терапия на мъже, направили тежки полови закононарушения. Когато за първи път влязох в стаята за срещи, приютила четиридесет и шест нарушителя, прочувствената ми реакция беше бурна, след което стартира да ми се гади и да ме боли главата. Групата включваше серийни изнасилвачи и убийци на деца. Разпознах един прославен сериен палач от фотосите му във вестниците. На пръв взор всичките ми най-лоши догатки за мъжете, направили сходни закононарушения, изглеждаха оправдани. Беше явно, че множеството бяха с доста невисок КД (коефициент на духовност), с разкривени черти на лицето, имаше и неколцина с уродливи черепи. Присъстваха единствено двама пазачи и индивидът, който щеше да ми оказва помощ при разговора; аз бях единствената жена. От осезаемото чувство за зло и застрашителната атмосфера в стаята ми се прииска да побягна. И макар, това точно тези безчовечни чудовища ми демонстрираха какво в действителност значи да бъдеш човек.

Целта на лечебната група е хората да се научат да беседват между тях, да опознаят себе си и другите. Преоткрита от психотерапията през 40-те години на XX век, концепцията идва от антична Атина и Сократ, който употребява способ на непрекъснати въпроси и разисквания, целящи да развият предубежденията и стандартите на съперниците. Според него, тази техника би могла да ни накара „ да открием латентна мъдрост даже и в най-невежия и да забележим положителното у всеки човек ”.

Затворниците бяха гневни и възбудени, а речникът им се ограничаваше единствено до цинизми. И все пак, в хода на тричасовия сеанс мнозина из-ляха душата си. Говореха за цялостната си изолираност. „ Всички считат, че сме единствено сган. Ние сме сган, само че не и единствено сган. ” Други приказваха за възприятието си за виновност и за разколебаното си самоуважение, при-нудени да се изправят пред страданието на жертвите си. Трети изглеждаха комплицирани, неразбиращи в какво ги упрекват или за какво са в пандиза. Колективната болежка в стаята беше необикновено интензив-на. Мнозина са били измъчвани и/или изоставени като деца и описаха за това. Гневът им представляваше вик да бъдат приети за човешки същества и, получили правото да приказват, разкриваха някакво изконно човешко качество, нещо неустоимо привлекателно.

Един от пазачите разяснява, че преди не желал да има нищо общо с тези хора. „ Но в този момент, откакто присъствах на този сеанс, ще се веселя да поговоря с всеки от тях. ” Моите лични усеща бяха даже още по-силни. Много от пандизчиите насочваха мненията си към мен. Повечето от закононарушенията им бяха против дами или деца и оче-видно имаха мощно предпочитание да ме накарат, абстрахирайки се от закононарушенията им, да видя за какви се считат. Преживяването беше едно от най-драматичните в живота ми и от него ми остана едно непрекъснато чувство: няма зли хора, само че всеки от нас може да извърши зло. Това е евентуално заложено в индивида – последна демонстрация на разпокъсания, разцентрован, духовно сакат аз.

Жизненоважната, сплотяваща мощ на центъра участва във всяко живо създание и изключително в хората, заради природата на нашето схващане. Много хора не са наясно за връзката ни с центъра, не знаят, че цялата действителност на Вселената извира от самите нас. Мнозина са отчуждени от него. Но той постоянно е там, даже и когато е неосъществим.

Всеки от нас съставлява какафония от под-азове, наподобяващи членовете на нехармонично семейство. Имаме преобладаващ „ аз ”, с който се идентифицираме, само че недоловимото наличие на останалите ни преследва, а от време на време и смазва. Злото е действителност, мощ, която може да работи вътре в нас и да ни завладее. Има зли действия с ужасяващо зли последствия. Но самото зло е форма на обсебеност, липса на отклик към дълбоката действителност вътре в нас. Няма зли хора, по-скоро има хора, захласнати от злото.

На иврит думата за Дявол е Шитан, което безусловно значи „ без отклик ”, „ оня, който не може да откликне ”. В библейската митология гордостта на Дявола била толкоз огромна, че той не можел да откликне на Бога – не можел да обича Бога – и по тази причина не можел да живее като част от Божието царство. Изумителното, както при обсебеността като цяло, по този начин и при злото в частност, е неспособността на захласнатия да откликне на по-широката действителност и на хората към себе си. Садистът с болна душeвност е безразличен към молбите или страданието на жертвата си; той не се разпознава с жертвата като себеподобно създание. Нацистите назоваха евреите „ прасета ”, а убитите създатели „ изроди ”. Отговорните за всеобщите убийства във Виетнам американски бойци назоваха жертвите си „ жълтурковци ”. Злото става допустимо, единствено когато се прави против „ другия ”, против тези, които не будят у нас отклик.

Латинският корен на британската дума „ response ” (отклик) е същият като на думата „ спонтанност ”. Във всекидневната приложимост не се прави разлика сред това да бъдеш импровизиран и това да бъдеш емоционален и да действаш по волност. Но първичното значение не е такова. Ако приемем спонтанността за отклик по отношение на центъра – в нас, другите и съществуването като цяло, – тогава да бъдеш импровизиран значи да бъдеш доброжелателен и да изпитваш възприятие на единство. Спонтанното човешко създание е обвързвано с другите по този начин, както са свързани вълните в морето. Свързано е със самото море, както вълната – с водата, чиято форма съставлява. Еврейският мистик от XX век равин Ейбрахам Хешел дефинира спонтанността като „ миговете на близост в общуването на аза с действителността ”.

Духовната осакатеност е всъщност липса на спонтанност и затова – слаб отклик по отношение на центъра. Нашето Его засяда в клопката на игрички, превземки и искания. Ние имаме прекомерно огромно самомнение, прекалено много се интересуваме от формата и външността, прекомерно малко сме отворени за надълбоко значимото. Ние „ засядаме върху едно листче на лотоса ”. Когато архетипните ни сили се откъснат от центъра, неналичието на спонтанност ни прави уязвими за силите на обсебеността и злото. А когато загубим спонтанността си дотам, че към този момент не откликваме даже и на впримчената или изкривена психологична сила, изпадаме в обезсърчение.

Именно отчаянието датският мъдрец Сьорен Киркегор назовава „ заболяването на гибелта ”. Отчаянието е крайният отвод от живота, нещо като непрекъснат акт на квази-самоубийство. Отчаяният човек се е предал, той не може да открие смисъл, нито нещо или някой, на който да си коства да откликне. Дните му са поредност от сива еднообразност, а нощите му доста постоянно са изпълнени с тъп смут. Смъртта, неналичието на живот, неналичието на отклик към нещо живо, го преследват. Той се бои, изпада в суматоха и все пак, като човек, изравен замаяно на ръба на пропастта, се усеща запленен от нея, притеглен да скочи. Самото самоубийство е краен акт на крайното обезсърчение, крайното оттегляне пред безсмислието. Това е цялостната загуба на спонтанност.

В актуалното общество самоубийствата или опитите за самоубийство са нещо като зараза, изключително измежду младите. Една публикация в лондонския „ Сънди таймс ” от края на 90-те години на XX век сочи, че към 22 % от младите дами сред 16 и 25-годишна възраст и 16 % от младите мъже в същата възрастова група вършат опит за самоубийство. Процентът при мъжете е по-нисък заради простата причина, че те съумяват доста по-често от дамите. Някои от тези младежи вършат опити да се самоубият, тъй като не намират смисъл да живеят. Други – тъй като са изгубили всякаква вероятност: приключването на една интимна връзка или неуспехът на изпитите им се коства като края на света. И двете са симптом на невисок КД – некадърност да прозреш оттатък сегашния момент или да поставиш нещата в по-широк подтекст на смисъл и стойност.

Отчаянието, което ни тласка към самоубийство, е най-дълбоката форма на духовна осакатеност. Това е отказване на самия дух. Но всички нива и форми на духовна осакатеност ни носят болежка и постоянно ни карат да предизвикваме болежка на другите. Всички те приказват, че ненапълно сме изгубили спонтанността, която ни прави хора, и че като резултат сме изгубили способността си да откликваме на живота и на хората към нас. В последна сметка тази загуба на спонтанност и сърдечност поврежда способността ни да поемем отговорността за живота и дейностите си.

От: „ Духовна просветеност “, Дана Зохар, Иън Маршал, изд. „ Кибеа “, 2003 година
Картина: The Japanese Mask (Intrigue) Alfred Stevens; chinaoilpaintinggallery