Животът във Вселената е много по-голяма рядкост от гения сред хората ♥ Дмитрий БИЛЕНКИН
За човешкия блян да завладява нови планети и да опитомява непознати светове - в търсене на елементарно благополучие и без отричане от простите земни наслади. Споделено от съветския публицист фантазьор и фрагменти от описа му „ На индивида е присъщо… “, написан през 1974 година
♥ На индивида е присъщо…
Омайващо, прелестно, съвсем забравено небе! Разтвори се и ги одобри след еднообразието на Космоса, където има единствено звезди и мрак, след дългото изгнание – вихрушки, светли облаци, отражения на море, вик на твърдина. От блесналите в илюминаторите лъчи лампите помръкнаха. Да се загасят, по-скоро да се загасят тези жалки заместители на слънцето! Нека същинска, пропита с въздух светлина нахлуе във всяко кътче, да изпъди и последната сянка.
Хората се щураха по всички страни, споглеждайки се с недоверчива, радостна усмивка. Така са излизали от катакомбите. Така излизат и от Космоса.
Обзети като че ли от неспокойствие, затракаха експрес – анализаторите. Има О2, може да се диша, има вятър, който ще облъхне лицата, има вода и зеленина, напълно като на родната планета.
Свердпин хвърли незадълбочен взор нагоре, където застиваше виолетовата отдалеченост на напуснатия Космос. И бързо сведе очи. Не бива да си спомня, не трябва.
Ето я премията за всичко. Един след различен се спускаха долу автоматите – разузнавачи. Предаваните от тях холограми за непознатия свят извършиха целия екран. Бял пясък край море; степ, над която се реят птици; отъпкана от животни пътека… Както на Земята. Почти както на Земята. По-ярко, в сравнение с Земята.
…
– Аз чакам от тази планета всичко и упованието ми носи наслада. Срам ме е да призная, само че даже чакам да се реализира моята дребна заветна фантазия. Да открия тук такова кътче, каквото няма даже и на Земята, само че каквото постоянно ми се присънва. Уединено езеро, цялото на светли и тъмни линии, гальовен пясък под босите крайници, стройни, извисяващи се до небето дървета, топло време, тишина…
– Носталгия – строго видя лекарят. – Присънва ти се нашенско езеро измежду наши ели. На Земята колкото щеш такива места.
– Но на всички места палатки, вили или плацове за реалети.
– Или комари – добави Фьокин.
Звънна сигнал и разногласието бе пропуснат, тъй като следваше информацията. За вируси и животни, за дървета и птици, за цветя и микроби. За живота, който във Вселената е доста по-голяма необичайност от гения измежду хората.
– Маски – разнесе се с облекчение шепот. – Само маски!
Автоматите се презастраховаха. Малко по-други бяха белтъчните вериги тук; състояха се от други аминокиселини, само че разликата бе незначителна и това реши всичко: непознатият живот не можеше да бъде нездравословен за хората. Даже маската бе единствено нерешителност, можеха да се откажат и от нея.
…Започна спускането. С плач и тътнеж галактическият свредел прониза атмосферата. Светкавици раздираха небето. Пукаше нагрятият въздух. И дълго след кацането не стихваха гръмотевиците.
„ Със мощ превземаме планетата – помисли си Свердлин, – мощта на нашите милиони киловата. Като вражеска цитадела. Нищо, всичко ще се успокои. “
Наистина всичко се успокои. Вълните в езерата стихнаха, отлетяха обрулените от урагана листа, още веднъж се разтвориха цветчетата. Корабът стоеше измежду изгорено голо място, стъпил на могъщите си титанови опори. Границата на пожарището ги отделяше от света на непознатите дървета и треви.
Това не можеше да се избегне. Така изискваше инструкцията – да се стерилизира почвата в зоната на кацането. Да се трансформира в пепел. Да не се допусне никакви бурени да оплетат опорите. Излишна нерешителност? Но другояче корабът просто не би могъл да кацне и в деветдесет и девет от случаите този минус бе достолепие, това се потвърждаваше и от инструкцията.
Само разсъдъкът е кадърен да реагира на нахлуването на чуждоземни, само че тук нямаше разсъдък, а природата приема еднообразно безразлично и астероида, и звездолета.
Понякога вятърът довяваше до кораба с изключение на миризмата на изгоряло, и мириса на особени цветя и треви, само че към този момент го усещаха единствено уредите, които безстрастно разпределяха мириса на съставни елементи: безопасен, безопасен, безвреден…
Все отново мирисът им пречеше да спят, тъй като хората знаеха, че го има.
Милиарди парченца нова информация: най-сетне бе анулирана и последната възбрана. Утринна роса бе паднала даже и на пожарището, и изгревът на слънцето завари хората на път. В гората пееха птици. Ръцете инстинктивно изключиха мотора на всъдехода; притихнали, хората седяха и слушаха. Над дърветата се подаде бялото слънце. То изпращаше в зенита лъч, който трептеше като забита в небето кристална стрела.
Започваше дългият експедиционен ден. Всъдеходът пълзеше по сините коренища, разтваряше шумящите треви, заобикаляше мочурищата на блатата, подплашваше шестокраки животинчета с кафяви замислени очи. Изкачваше стръмни скатове, разравяйки почвата, и нова, несмущавана от нищо простор сменяше предходната.
После хората излязоха от всъдехода, стъпвайки несигурно по пружиниращата завивка от червеникав мъх. Бяха облечени в леки костюми и единствено маските ги отделяха от всичко, което ги заобикаляше. Можеха да се наведат и да погалят с длан невиждани от никого цветя; можеха да вдигнат глава и да оставят процеждащият се сред листата лъч да гали челата им; можеха да легнат по гръб; можеха да вървят освен по права линия… Дреболия, само че какъв брой доста означаваше тя за тях след милиардите крачки по вършиме коридори на звездолета. Непривично им се струваше даже това, че токовете на обувките им затъваха в почвата. Поразително чувство след равния корабен под! Забравили бяха най-простото: че въздухът може да мие тялото с лекия си нежен лъх, че хладината на сянката граничи с пека на слънцето; даже че съществуват ями… Някой падна, тъй като краката бяха отвикнали от неравната почва. Падналият пръв се разсмя, след него и другите. Как може да се изгубят такива привички и да се наслаждаваш на нещо, което преди не си забелязвал, нито ценил!
Бяха леко опиянени, чувствата също могат да опияняват – формулите предупреждаваха, че ще бъде по този начин. По дяволите формулите! Планетата е гостоприемна, налична от полюса до полюса, те са млади и животът е прелестен!
Има време, ще съумеят всичко да свършат. Изследванията могат да почакат, хипотезите ще почакат. Това е тяхната планета!
… Забавно е всичко това. Най-после го реализираха. Много страдания им струваше, само че го реализираха. Тук в действителност не е неприятно. Може да се каже, че сме щастливи. Но нали и на Земята се стремяхме да реализираме същото благополучие. Само че по-бързо. И без такива компликации. Без дългогодишно отричане от простите земни наслади. Без риск, в края на краищата. Да ловиш риба при изгрев слънце и ей такава разходка по непознатата планета в действителност са равноценни от позиция на удоволствието. Тогава какво сме постигнали?
… Победа, унили песимисте, победа! Работата не е в количеството, а в качеството. В невъзможното, което направихме допустимо. Пораснахме с една глава. Това е! Заякнахме, станахме по-уверени. По-добре почнахме да разбираме себе си. Повече знаем и повече можем. Върхът за алпиниста не е самоцел, даже и той да мисли по този начин. Завземат се не физически небеса, а духовни. Без това няма напредък, а там, където няма напредък, стартира придвижване обратно и над нас се затваря капакът на ковчега. Тази птица в небето, и тя схваща, че животът е придвижване. Как се премята, по какъв начин чертае кръгове над нас… Перата й са същинско знамение: лазур и злато! Страхува се от нас, само че ние я привличаме. Всичко незнайно притегля, тъй като заплахата е там, където е незнайното, и с цел да живее, тя би трябвало да знае. А тя очевидно желае да живее.
…Чуждият живот ни отблъсква. Беззащитни са единствено мъртвите светове… А на входа на всяка галактическа градина, пред водопадите и горите свети незримо един и същи надпис: „ За външни лица вход строго неразрешен! “
– Впрочем на индивида е свойствено да опитомява… Не е толкоз значително кон или атмосфера. И това е прелестно.
1974 година
Със съкращения от: „ На индивида е присъщо… “, Дмитрий Биленкин, „ Живият пясък “ (Научно-фантастични разкази), изд. „ Георги Бакалов “, Варна 1983
Снимка: Дмитрий Александрович Биленкин (1933 - 1987),
