Българските букви имат силата на икони ♥ Христо БУКОВСКИ
За писмеността като молитва и по какъв начин звукът строи енергийните структури на духа, назаем от най-новата книга на писателя Христо Буковски „ Чудото на българската книжовност “ (Изд. Сиела), впуснала се по следите на скритото знание и закодираната в писмеността ни свещена мощ и мъдрост.
♥ Българските букви имат силата на икони
Знаменателно е, че писмеността, основана от св. Кирил, мина и в новото хилядолетие с кодовото си име глаголица. „ Глаголя ” е изконно българска дума, мутирала до наше време като „ приказвам ”, та в нейното име е заложено, че знаците приказват! Глаголù значи говорù, а повелителното наклонение вовеки припомня, че по този начин учителите са заставяли своите азбукарчета да запомнят и изричат нашето аз-буки като молитва с точните думи, които алегорично остояват своята позиция с първи букви от писмения си облик: Азъ, Буки, Веди, Глаголи, Добро, Ест, Живите, Дзело, Земля, Иже, Како, Люди, Мислите, Наш, Он, Покой, Ръци, Слово, Твръдо, Ук, Фрът, Хер, Ща, Ци, Черв, Ша, Еръ, Ер, Ери, Юс ан, Юс он, Йен, Йон, Юс, Ят!
С проникновението на адепт, чиято задача е била да придвижи и утвърди в нови знаци за ново време изконните познания на отдадените, Константин Философ отговорно е взел поради, че звукът строи енергийните структури за духа, по тази причина дали думата, която ще я изнесе, ще е устойчива или нестабилна зависи от якостта на градивните детайли и точността на сглобките. „ Фонологичната писменост на Константин може да се преглежда като умишлена реакция на комплицираното противоречие, което съществувало сред четенето, писането, произнасянето на античните текстове и гръцкия език през ІХ в. – акцентира проф. Имре Тот. – Той се стремил да преодолее тази компликация и трудност посредством писмената си система. Това станало с помощта на неговите отлични фонетични знания ”.
Днес ние имаме опцията да записваме с прецизен заветен знак всеки тон от нашата тирада, до момента в който при редица надалеч по-многочислени нации (като англичаните, французите и т. н. – чак до руснаците!) произнасянето на доста от думите им се отличава от звуковото сходство на буквите, с които са записани. Обяснението на унгарския откривател Имре Тот за верността на св. Кирил към изконната знакова традиция е удивително проникновено: „ Идеята, възприемаща буквата като знак, го навежда на мисълта, че както във взаимоотношението сред икона и архетип, по този начин и в основаната от него писмена система буквата еднопосочно би трябвало да сочи визираната от нея реалност – фонемата ”! Така Философа въздига и писаното слово до висотата на светия облик, а за високо ценения от него Дионисий Ареопагит „ иконата е подобен знак, че съзерцавайки я, благодарение на медитиране вярващият може да се издигне до най-високите мистерии ”. Очевидно „ щом иконата е знак, който би трябвало да бъде еднопосочен и категоричен, с цел да извърши функционалността си, то другият знак – буквата – би трябвало да има същата характерност: тя би трябвало да бъде еднопосочна, такава, която тъкмо да сочи изразения от нея архетип ”, добавя проф. Тот!
Сродници по духовна настройка със Светите братя, сетните преписвачи на техните книги даже в действителност са изписвали като икони буквите, които „ повеждали ” свещени текстове. В своето проучване върху глаголическия текст на Боянския палимпсест от XI в. проф. Иван Добрев посочи, че „ в глаголицата траекторията на обособения мах е или права линия, или дъга с доста огромен радиус. Отвесните и полегатите черти са теглени единствено от горната страна надолу. За да се смени посоката на придвижване, върхът на перото се е вдигал от пергамента. Не съществува взаимно секване. Обратно – начупената непрекъсната линия, внезапната промяна на посоката, в която се е движело перото, отвесните махове изпод нагоре и взаимното секване са значима съставна част в кинематичната картина на византийското минускулно писмо ”. В молитвения си захлас над рисуването нашите книжовници очевидно са пробуждали видения от изначалната им античност, щом отнякъде все „ надзърта ” я безоблачен знак, я око и даже цели лица. Нима това одушевяване не припомня за осъзнавана изконна връзка със същността на античните знаци? През 1972 година – по време, когато беше рисковано да се акцентират езотерични съображения! – през издателството на Българска академия на науките проф. Иван Добрев разкри в изписването им „ съществуването на трите или четирите хоризонтални оси (долна, горна и една или две междинни), които е имал пред тип глаголическият писар при начертаването на знаците. Ролята на упоменатите оси в глаголическата книжовност е следната: 1. От тях са започвали всички ориентирани към по-долната ос отвесни драсвания. 2. Върху тях са прекъсвали всички стартирани от по-горната ос отвесни драсвания, т. е. с достигането на по-долната ос перото се е вдигало или с цел да се смени отвесното придвижване с хоризонтално, или с цел да се стартира ново отвесно придвижване от друго място. 3. По тях са се правили всички хоризонтални придвижвания ”. Не ви ли наподобява на богословие за отдадени?!
А какво би следвало, в случай че с тези лица, очички и слънца-цветчета по буквите е била даже изтъквана осъзнатата изконна връзка от небесното измерение през равнището/равнищата на извисения светилищен комплекс до „ битовата територия ” на хората? Нима е изключена опцията с привидно благоговейното украшателство по избрани букви наши отдадени книжовници да са обвързвали новозаветните текстове с отправки към изконни послания/познания, извличани и възприемани като мироглед още откогато античните знаци са „ проговорили ” в скалните светилища? След всичко забелязано и осмислено към „ нечовешките ” знаци, които ни занимаваха от първите страници, доста странни подсказки могат да ни хрумнат когато ги разпознаем в... буквите. Щом индивидът е отвърнал на + като апел за Начало на общуването сред хората и вселенските им наставници, с късите прави надолу в краищата на хоризонталното му рамо Константин Философ основателно „ заземява ” знака ó Христóвия кръст в Азът на въплътеното Слово. Наблюдателните позитивно са забелязали, че в античните скални светилища наложително под някакъв тип има три отвесни среза (понякога като цепки сред четири отвесно изправени плоски канари). Виждаме ги и в горната част на втория глаголически знак, където са превърнати в Буки като слятата им троична сила е „ заземена ” с елегантен отказ даже под линията на реда. В посоката на изконното човешко „ ограмотяване ” Веди припомня пък две откроени очи или два извисени близнака, които остават неразделни заради земна връзка посред им. Защо ведети е изказано като споделено обредно близначество подсказва идващият знак Глаголù – в смисъла на изкажù това, което си получил от божествения си космополитен едноутробен брат – показано с кръгчета горе и другото (нашето) долу с изтичащите от тях линии на силата, събраните наляво като острие в посоката на непосветения. В Добро мистериалната връзка на кръгчетата-близнаци към този момент минава през божествения свят горе, та надали е прекомерно загадъчно за какво идната писмен знак Есть (Ето я връзката с Вселената!) припомня „ сателитната паница ” на кромлехите. Тогава Живùте (Живейте!) не разяснява ли ясно връзката на нашето битие тук с енергийните линии сред слънчевите изгреви и залези по трите им ключове позиции на хоризонта по Коледа, към Благовец, преди Еньовден и седмица след отшумяването на Кръстовден, които изписват самата писмен знак Ж? И т. н...
Откъс от книгата: „ Чудото на българската книжовност. Петото измерение в богомилското християнство ”, Христо Буковски, изд. „ Сиела ”, 2021 година
Източник и фотоси:
