От Исакча и Орловка по Дунава - цената на войната плащат хората, без значение на техния етнос и гражданство
„ Всичко ще бъде хубаво. Неизвестно по кое време, само че ще бъде “, има вяра Валентина, българка от Одеса и думите ѝ са явен знак, че хората в Украйна имат непреклонен дух.
Когато потеглих за Украйна, имах съмнение към кой от граничните пунктове да се насоча. Първият и по предварителна информация най-удобен за прекосяване, беше този при Галац от румънска страна, където е границата с Молдова и съвсем в съседство Украйна и нейния град Рени. Тази врата към Румъния обаче се оказа, че не е желана от бежанците, защото губят време и с молдовските управляващи. Въпреки това първата ми среща беше с Тарана.
„ В Одеса е домът ми. Оставих всичко. Взех няколко движимости и нещо за ядене по пътя. Всичко друго остана. Но какво да направиш, когато има възможност да те взривят. Виждате ли какво става в Киев, в другите градове? Събарят здания. Има единствено един паркинг и в случай че, не дай Боже!, останем под руините, кой ще ни откри. В 12-етажен блок сме. Ще падне и там ще си умрем.
Знаете, че Украйна не се е готвила за война и по тази причина няма нито бомбоубежища, нямаме добра защита, нямаме специфични средства за Противовъздушна отбрана. Ако Украйна се е готвила за война през всичките тези години, то всичко щеше да е готово за война. А ние, става известно, сме сюрпризирани. Путин! Кой можеше да повярва, въпреки че след интервенцията на Изток, можеше да се допусна, че е допустимо, само че все пак ние продължавахме да имаме вяра, че няма да се случи. Особено със прилежащ Беларус. Смятайте, че Беларус е съизвършител в закононарушение. Както става нормално - нарушител и съизвършител.
Не мога да допускам, че е допустимо да не се върна! Толкова пъти сънувам, че се прибирам, а домът ми е отворен, ограбен, разрушен. Ако се окажем под окупация на Русия, няма да се върна. Не желая да пребивавам под окупация на руснаци! “
Голeмият поток от хора е в Исакча. На отсрещния бряг, с ферибот през Дунава идват хората от южните градове на Украйна през пункт Орливка.
Там и останах. При хората, които в действителност пристигаха на тълпи. Първото нещо, което ясно се вижда, е подкрепителния пункт с доброволците. Дължим бездънен реверанс на тези хора, които със лични средства и старания посрещаха украинците и им предлагаха на две сгъваеми масички най-необходимото първоначално - чай, чорба, сандвичи, бисквити, памперси и пюрета за бебетата, плодове, дезинфектанти, вода, сокове... Друг е въпросът, че на идващия ден тези тараби станаха 10, а доброволците - десетки.
Кметът на Исакча Анастасие Морару до среднощ в петък остана с хората си, а рано сутринта го видяхме още веднъж, с по-дебело яке, само че там. Всеки дошъл от Украйна беше общително поканен да пие чай или да се поддържа, оферираше му се заслон в Исакча или прилежащия по-голям град Тулча, осигуряваше му се превоз до разнообразни точки в Румъния, в това число и до летището в Букурещ. Всичко изцяло гратис. Ето какво сподели кметът на граничното градче Исакча Анастасие Морару.
„ Това е на румънска земя. “
От другата страна на бариерата са украинците, като най-малко половината от тях говореха на остарял български език. Какъв различен да приказват, като това са наши бесарабски българи, които към този момент генерации наред живеят в южната част на Украйна в Одеса, Измайл и покрайнините им. Повечето нямат български паспорти, защото не са им били нужни до момента. Румънските гранични управляващи обаче са облекчили режима на влизане в страната им и за украинците не беше нужна нито виза, нито покана, нито декларация за децата единствено с един родител, нито документи или каквито и да било други документи. Само паспорт, какъвто имат всички. Затруднение имаше за младежи от трети страни като Турция и Тунис. Оказа се, че всички те са студенти във флотски специалности или медицина в Одеса и бързаха да се приберат вкъщи.
„ Когато потегли следващият автобус на ферибота сред Румъния и Украйна, мислех, че ще бъда сама на борда - нали всички пътуват в противоположна посока. Изненадах се, че още веднъж българи бяха с мен - тръгнали към Одеса, при фамилиите си, с цел да не са сами. Мъжете им нямат право да напущат страната, по тази причина нашите Катя, Ана, Диана и Александра бяха в каютата за пасажери. “
Още в първите минути на украинска територия, преди даже фериботът да дебаркира, боец от армията забрани всевъзможни фотоси и диалози по мобилните телефони. Докато не бяха тествани документите на всеки от нас и претекстовете му да влезе в страната, тази възбрана не отпадна. Оттам нататък трябваше да се уверя, че в действителност има 40-километрова опашка от коли, каквито информации течаха по каналите. Не, не беше по този начин и макар наличието на стотици хора, нямаше никакъв безпорядък, напрежение или експанзия. Въпреки военната конюнктура, граничните бойци, служителите на реда и митничарите си съблюдаваха разпоредбите, отнасяха се с схващане към всеки, не допускаха пререждане в колоните и не повишаваха звук на никого. Удивително бе да се види по какъв начин тези хора устояваха на опитите за шмекеруване, за пререждане, за прекосяване без билет на ферибота или без всички печати в документите.
„ Кажете по радиото, че в Украйна има война “, ми сподели един от бойците, до момента в който ми подпечатваше паспорта. Да, споделям, по тази причина съм тук. На борда се качиха деца - от пеленачета до младежи. Беше вълнуващо да се види, по какъв начин по платформата започнаха да играят - гонеха се, закачаха се, скачаха, с цел да опитат да разклатят кораба, посочваха си домашните любимци - кучета, котки, чинчила, морско свинче, разменяха си играчките и непрекъснато отговаряха на майките си, че са добре.
Докато плавахме по Дунава още веднъж си дадох сметка какъв брой близки сме с тези хора. Заради реката, която постоянно е била другото име на свободата, реката, която ни свързва, която е нашата улица и ни прави в действителност съседи.
Ние не знаем, а евентуално няма и да разберем на кого му трябваше това. Цената ще платят хората, без значение на етноса и поданството им.
Ще завърша още веднъж с думите на Валентина, изказани на остарял български език:
„ Всичкото ша бъди хубоу. Неизвесно га, само че ша бъди. “
Когато потеглих за Украйна, имах съмнение към кой от граничните пунктове да се насоча. Първият и по предварителна информация най-удобен за прекосяване, беше този при Галац от румънска страна, където е границата с Молдова и съвсем в съседство Украйна и нейния град Рени. Тази врата към Румъния обаче се оказа, че не е желана от бежанците, защото губят време и с молдовските управляващи. Въпреки това първата ми среща беше с Тарана.
„ В Одеса е домът ми. Оставих всичко. Взех няколко движимости и нещо за ядене по пътя. Всичко друго остана. Но какво да направиш, когато има възможност да те взривят. Виждате ли какво става в Киев, в другите градове? Събарят здания. Има единствено един паркинг и в случай че, не дай Боже!, останем под руините, кой ще ни откри. В 12-етажен блок сме. Ще падне и там ще си умрем.
Знаете, че Украйна не се е готвила за война и по тази причина няма нито бомбоубежища, нямаме добра защита, нямаме специфични средства за Противовъздушна отбрана. Ако Украйна се е готвила за война през всичките тези години, то всичко щеше да е готово за война. А ние, става известно, сме сюрпризирани. Путин! Кой можеше да повярва, въпреки че след интервенцията на Изток, можеше да се допусна, че е допустимо, само че все пак ние продължавахме да имаме вяра, че няма да се случи. Особено със прилежащ Беларус. Смятайте, че Беларус е съизвършител в закононарушение. Както става нормално - нарушител и съизвършител.
Не мога да допускам, че е допустимо да не се върна! Толкова пъти сънувам, че се прибирам, а домът ми е отворен, ограбен, разрушен. Ако се окажем под окупация на Русия, няма да се върна. Не желая да пребивавам под окупация на руснаци! “
Голeмият поток от хора е в Исакча. На отсрещния бряг, с ферибот през Дунава идват хората от южните градове на Украйна през пункт Орливка.
Там и останах. При хората, които в действителност пристигаха на тълпи. Първото нещо, което ясно се вижда, е подкрепителния пункт с доброволците. Дължим бездънен реверанс на тези хора, които със лични средства и старания посрещаха украинците и им предлагаха на две сгъваеми масички най-необходимото първоначално - чай, чорба, сандвичи, бисквити, памперси и пюрета за бебетата, плодове, дезинфектанти, вода, сокове... Друг е въпросът, че на идващия ден тези тараби станаха 10, а доброволците - десетки.
Кметът на Исакча Анастасие Морару до среднощ в петък остана с хората си, а рано сутринта го видяхме още веднъж, с по-дебело яке, само че там. Всеки дошъл от Украйна беше общително поканен да пие чай или да се поддържа, оферираше му се заслон в Исакча или прилежащия по-голям град Тулча, осигуряваше му се превоз до разнообразни точки в Румъния, в това число и до летището в Букурещ. Всичко изцяло гратис. Ето какво сподели кметът на граничното градче Исакча Анастасие Морару.
„ Това е на румънска земя. “
От другата страна на бариерата са украинците, като най-малко половината от тях говореха на остарял български език. Какъв различен да приказват, като това са наши бесарабски българи, които към този момент генерации наред живеят в южната част на Украйна в Одеса, Измайл и покрайнините им. Повечето нямат български паспорти, защото не са им били нужни до момента. Румънските гранични управляващи обаче са облекчили режима на влизане в страната им и за украинците не беше нужна нито виза, нито покана, нито декларация за децата единствено с един родител, нито документи или каквито и да било други документи. Само паспорт, какъвто имат всички. Затруднение имаше за младежи от трети страни като Турция и Тунис. Оказа се, че всички те са студенти във флотски специалности или медицина в Одеса и бързаха да се приберат вкъщи.
„ Когато потегли следващият автобус на ферибота сред Румъния и Украйна, мислех, че ще бъда сама на борда - нали всички пътуват в противоположна посока. Изненадах се, че още веднъж българи бяха с мен - тръгнали към Одеса, при фамилиите си, с цел да не са сами. Мъжете им нямат право да напущат страната, по тази причина нашите Катя, Ана, Диана и Александра бяха в каютата за пасажери. “
Още в първите минути на украинска територия, преди даже фериботът да дебаркира, боец от армията забрани всевъзможни фотоси и диалози по мобилните телефони. Докато не бяха тествани документите на всеки от нас и претекстовете му да влезе в страната, тази възбрана не отпадна. Оттам нататък трябваше да се уверя, че в действителност има 40-километрова опашка от коли, каквито информации течаха по каналите. Не, не беше по този начин и макар наличието на стотици хора, нямаше никакъв безпорядък, напрежение или експанзия. Въпреки военната конюнктура, граничните бойци, служителите на реда и митничарите си съблюдаваха разпоредбите, отнасяха се с схващане към всеки, не допускаха пререждане в колоните и не повишаваха звук на никого. Удивително бе да се види по какъв начин тези хора устояваха на опитите за шмекеруване, за пререждане, за прекосяване без билет на ферибота или без всички печати в документите.
„ Кажете по радиото, че в Украйна има война “, ми сподели един от бойците, до момента в който ми подпечатваше паспорта. Да, споделям, по тази причина съм тук. На борда се качиха деца - от пеленачета до младежи. Беше вълнуващо да се види, по какъв начин по платформата започнаха да играят - гонеха се, закачаха се, скачаха, с цел да опитат да разклатят кораба, посочваха си домашните любимци - кучета, котки, чинчила, морско свинче, разменяха си играчките и непрекъснато отговаряха на майките си, че са добре.
Докато плавахме по Дунава още веднъж си дадох сметка какъв брой близки сме с тези хора. Заради реката, която постоянно е била другото име на свободата, реката, която ни свързва, която е нашата улица и ни прави в действителност съседи.
Ние не знаем, а евентуално няма и да разберем на кого му трябваше това. Цената ще платят хората, без значение на етноса и поданството им.
Ще завърша още веднъж с думите на Валентина, изказани на остарял български език:
„ Всичкото ша бъди хубоу. Неизвесно га, само че ша бъди. “
Източник: bnr.bg
КОМЕНТАРИ