Всеки, който чете българска литература, вижда, че има голямо противоречие

Всеки, който чете българска литература, вижда, че има огромно несъгласие сред облика на българина, нарисуван от българските класици в цялата му човешка и национална дълбочина и това, което мнозина днешни писатели, живеещи в България, показват като облик на българина. Аз персонално чувствувам голяма разлика сред българите на Вазов, Захари Стоянов, Пенчо Славейков, Яворов, Йовков, Елин Пелин и Димитър Талев от една страна и да кажем Павел Вежинов, Богомил Райнов, Андрей Гуляшки, Драгомир Асенов и прочие. От друга страна. В художествено отношение това е разликата сред живия човек и човекоподобната парцалива кукла. А в чисто човешко и национално отношение може да се каже, че разликата сред основния воин на „ Под игото “ и основния воин на „ Третият път “ е по-голяма от разликата сред ескимосите и жителите на Холивуд. Онзи, който познава добре българската история, би изключил незабавно опцията за сходно развиване на прототипа. Просто е невероятно да си визиите Христо Ботев или Иван Вазов като дебели партийни храненици, а Бойчо Огнянов или Сали Яшар като „ производственици “.

Не зная дали времето до Балканската война би могло да се назова „ златно време “ за литературата, само че несъмнено би могло да се назова „ ослепително начало “. Повечето от най-големите и най-трайни литературни произведения бяха основани или стартирани в този интервал. И най-отличителната линия на тази литература от единия до другия фланг, от Вазов до Славейков, беше нейната кръвна фамилност с българина. Всички писатели от този интервал живееха с живота на страната и народа. Извадете България и българина от творчеството на кой и да е от класиците и ще видите, че нищо друго не остава, до момента в който за доста от днешните български писатели може да се каже противоположното — извадете България и българите и нищо не ще се промени. Защото просто няма какво да извадите.

В центъра, като облик дялан върху гранитна канара, стои българинът на Иван Вазов. Определящата линия на този българин е чистото му и свято схващане за принадлежност към татковина и език. Това схващане минава с идентична мощ през дълга редица герои — Бойчо Огнянов, Колчо Слепеца, Боримечката, Кочо, цялата „ Епопея на забравените “.

В патриотизма на българина няма и най-малката диря от съсловен темперамент, какъвто се пробват да му припишат със задна дата днешни казионни учени. Във Вазовото портретуване на българина сиромаси стоят паралелно с чорбаджии, даскали, свещеници. Обединителната мощ на кръвта надвишава разединителната мощ на парите. Точно този вид надкласови български патриоти правят най-красивия героизъм на младата страна, когато при Сливница и Гургулят доброволци и опълченци обръщат в бягство постоянната войска на крал Милан.

Но какво открива Вазов в българина след Освобождението? Кои са позитивните му черти в мирния живот? Това ни е предадено посредством облика на Найден Стремски в романа „ Нова земя “. Авторът ни го показва по този начин:

„ … Той е просто почтен, талантлив и деятелен юноша и публичен деятел, талантлив със сърце, с темперамент и нравствена мощ… “

Вазов храни и развива най-оптимистично отношение към елементарните синове на народа, които, въпреки и не напълно грамотни и без огромен витален опит, имат естествено почтени и чисти души. Такъв е Стоенчо от „ Иде ли “, подобен е Папурчикът от „ Вълко на война “, подобен е Ненко от „ Тъмен воин “. Каква вродена човещина и смелост има в баба Илийца от „ Една българка “.

Безспорно Вазов идеализира националните добродетели, само че действителността придава действителна плът на тази идеализация. Погледнете документалистиката от това време и тя в огромна степен удостоверява облика основан от Вазов. За най-големия български публицист, българинът се характеризира със своето усърдие, обвързаност към земята, дома и фамилията, увлечение към образованието и науката. Вазовите позитивни българи са с развито възприятие за либералност и приемливост. И освен това — със блян към правдивост. Отношенията на „ чичовците “ са пропити с патриархална мекост и вродено благодушие.

Вазов издига тези добродетели като наложителна част от националния темперамент, от името „ българин “. И когато тях ги няма, би трябвало да се допусна, че и българина го няма. За Вазов същинският българин не е прислужник на непозната страна, не е политически клеветник, нечовечен експлоататор, упорит лукавец, безсърдечен към народа си лакомец.

Но като че ли с цел да приземи този величествен облик на българина, Захари Стоянов основава евентуално най-внушителната изложба от български облици, героите на „ ЗАПИСКИ Пожарна охрана БЪЛГАРСКИТЕ ВЪСТАНИЯ “. Не зная друго българско литературно произведение, което да разкрива с подобен размах и с такава невероятна многоцветност облика на цялостен народ. Бедни и богати, селяни, учители, възпитаници, свещеници, търговци, занаятчии, апостоли — всеки е нарисуван като ослепителен български портрет, в който съжителствуват постоянно великолепие и проваляне, неустрашимост и уязвимост, безрезервност и лоялност. Може ли някой да не помни портрета на Бенковски, или този на баба Тонка, или на Каблешков, или на Волов? Захари Стоянов документира може би най-силните и най-слабите черти на българския облик. Сам той сподели, че желанието му било да напише „ книга за българи “. И той я написа. Ала забележете, че даже в най-трагични моменти тези българи намират сили да се надсмеят над личните си премеждия. Захари Стоянов утвърждава естествената, земната, бих споделил, просветеност на българина.

Развитието на обществото в младата страна като че ли благоприятствува изказването на хора и връзки, които Вазов в никакъв случай не би нарекъл „ български “, само че които Захари Стоянов майсторски бе уловил. И в случай че някой не знае какво е честност към времето, може да го научи от Алеко Константинов. В този смисъл самото появяване на облика на бай Ганьо е едно от най-големите достолепия на нашата литература. Иска се голям кураж, с цел да го изобразиш, тъй като този облик знае да убива от засада, същински! Както ще забележим по-късно, в съвременни времена, в републиката на разпасалия пояса си властвуващ бай Ганьо няма да се откри публицист със самоотрицанието на Щастливеца.

Няма подозрение, че бай Ганьо е българин от главата до петите, въпреки да има роднински връзки с Гоголевите градоначалници. Бай Ганьо е синтезът на националните дефекти, грозната брадавица върху груповия облик на българина, цялостното отричане на Бойчо Огнянов. Бай Ганьо е тъкмо това, което Бойчо Огнянов не е. С годините обликът на нахалния келепирджия-простак ще претърпи развиване изключително що се отнася до обноски и език, само че същността му ще си остане непокътната и той натрапнически ще съпровожда мнозина бойчоогняновци, ще се спотайва зад тях, с цел да може в часа на келепира да откри просташката си власт.

Може би таман площадният успех на бай Ганьо е тласнал Пенчо Славейков към разграничаването на българин от българин, към търсене на очакване в дълбоките национални корени. Славейков инстинктивно чувствува, че байганьовците, колкото и напористи да са, нямат нищо общо с нравствената мощ на българина, съхранила го през вековни тествания. Бай Ганьо може да го видите като предводител на „ фасулковците “, като изтъкнат партиен и държавен началник, само че в никакъв случай не ще го откриете (нито него, нито натрупа му) измежду „ Сто и двайсет души те бяха на брой “.

Ето че стигаме до опити за съвременно, философско преосмисляне на националния облик. Пенчо Славейков желае да измъкне портрета на българина от турските рамки, в които са го рисували неговите прародители, и да го сложи в по-достойните европейски рамки. Българинът като пресен, европейски разсъдък, общуващ със съкровищата на човешкия дух. Българинът като сензитивен индивидуалист, който тъкмо в името на българското упорства да се разграничи от байганьовците, да построи собствен личен, обособен и несравним мир, в който ще кънти вагнеровското великолепие на Младен от „ Кървава ария “ и ще свети първичната хубост на Ралица. Българин, който ще даде преднина на духовното пред материалното, ще се опита да кореспондира с философи и мислители, ще желае да даде някакви свои отговори на въпроси, интересуващи другите човешки човеци. Доказателство за силите и опциите на този българин са дълбоките национални корени и героите от близкото минало с тяхното гордо и красиво схващане.

В лицето на Яворов българинът намира своя най-страстен, най-емоционален и в същото време самоаналитичен откривател. Сякаш Яворов е заложник на чувството за мистериозна пропаст зад човека-българин, за трагично многоличие на българската душа, за кошмарно общуване на светлина и мрак. Въпреки двата условни и спорни интервала в творчеството му, Яворов улавя облика на своя воин (напълно равнозначен със самия него) с съвсем фантастична сензитивност и ни показва евентуално най-сложния български облик в цялата нова литература. За Яворов Бойчо Огнянов и Младен са красиво ехтене от предишното, а бай Ганьо е уличната смрад на сегашното, която е по-добре да се не помни. Българинът е нещо друго. Това е орачът на равнищата, оня, който ще преживее силата на градушката, това е дългият взор на заточеника, това е откровеното състрадание към нещастните арменци, това е възторгът от всяка хубост, това е дивата мощ на любовта и неспокойното, неспирното търсене да схванеш себе си. Всичко у Яворов е изповедно и може би детски чисто. Образ на природа и майка се сливат в хубав, всеобемащ дух на упованието и любовта.

Образът на българина, който Яворов рисува с изумителна проникновеност и най-музикално великолепие на формата, внася изцяло ново измерение в националния портрет.

От „ Когато часовниците са спрели ”, 1991 година
Снимка(заглавна): Георги Марков в средата на 60-те, списък Любен Марков