Времето ме връща назад в годините. В един пролетен ден

Времето ме връща обратно в годините. В един пролетен ден на остаряла София, в който по улиците на града се носи прелестен мирис на цъфнали салкъми. Чуват се звънците на самоковските карети, както и шума от два, три трамвая, единствените по това време. По улица „ Тодор Каблешков “ върви с тежка походка артиста Христо Ганчев, облечен в сивкав изтънчен костюм. До него е брачната половинка му Адриана Будевска в „ благородната външност на тъжна кралица “. След тях полепват погледите и шепота на минувачите. Двамата са обичана артистична двойка на София.

Отсреща на улицата е тяхната скромна квартира. Там, заключен в стаята си, пред огромно огледало, облечен в бяла тога, Христо Ганчев репетира следващата си роля. Любимец е на публиката и не може да я разочарова. В прилежащата стая пък работи брачната половинка му Адриана Будевска, която е също превъзходна в функциите си.

След дългите подготовки, които от време на време траят по три, четири часа, в техния дом идват посетители. Водят се въодушевени диалози за спектакъл и литература. Христо Ганчев взе участие живо в тях. Той е прочувствен и разгорещен човек. Има топъл глас, закачлив и мек.

Друг път гласът му гръмко се носи в стаята, възмущава се против несправедливостите и безчестието. Тогава, тоя благ човек, който всички считат за спокоен и постоянно усмихнат наивник, открива ново лице. Изкристализира скритият облик на една надълбоко сензитивна и пламенна почтена душа.

Константин Константинов си спомня: „ Една вечер се намерихме инцидентно на неговата софра: Страшимирови бяха взели малко шунка и салами и ни помъкнаха, двама – трима младежи, на вечеря с чай у Ганчеви. Той беше самичък – Будевска бе командирована в Париж през това време. Шеговит и сърдечен, както постоянно, той настройки децата за спане – седна и внезапно сянка легна върху необятното му лъчисто лице.

Много се багра за Адрианка…От няколко дни нямам писмо…а пък там, кой знае какво става…
Беше едно от огромните наводнения в Париж, за което се знаеше и в София.

Ала бавно – лека усмивката му още веднъж се върна и той почна да споделя за всичко, което „ Адрианка “ бе видяла на Парижките подиуми и му бе писала дотогава. Очите му светеха възторжено, като че ли посредством нея и нейните писма той се приобщаваше с благосъстоянията на оная просвета, която той самичък не можеше да види. Една нескривана жадност за работа и една буйна благовейна обич към неговото изкуство държеше в непрекъсната възбуденост тоя безхитростен актьор, характерен наследник на племето ни, у който, обаче, възприятието за мярка и присъщ finesse, стигнаха до неподозирано нюансиране и дълбочина в детайлностите, съвсем във всяко негово превъплащение. Как другояче биха могли да се дадат незабравимите Гоголови облици, Симеонов – Пишчик от „ Лес “, Професорът от „ Вуйчо Ваню “, Чорбаджи Андрея от „ Първите “, Старият занаятчия от „ Зидари “? Неговото амплуа не бе необятно, той беше основан за съветските, и най-много, за български пиеси. Но там, дето участваше – той бе незаместим, остана незаместим и след гибелта си “.

Христо Ганчев е роден в Провадия на 26 февруари 1877 година През 1890 година напуща родния си град, с цел да учи в Железарското учебно заведение в Княжево, само че го изключват за нарушение. Защитил някого, обичай незаслужено. А след това счупва бастуна на учителя, който замахнал да го удари. Докато учи още в школото вечер пресмята парите в джоба си, с цел да си купи билет за театрално зрелище, което се играело на сцената на „ Славянска сказка “. През 1894-1895 година към този момент играе в „ Сълза и смях “. Само на 17 години си извоюва място в трупата.

Алеко Константинов, с който са другари, го насочва да учи актьорско изкуство. Авторът на „ Бай Ганьо “ се обърнал към него:
„ -Абе момче, за какво не отидеш да следваш драматическото изкуство?
Че може ли да се учи? Къде може да се учи това изкуство? “

Обяснил му Алеко Константинов да подаде заявление в Министерство на просвещението за оповестените състезания. И Христо Ганчев го послушал.

Константин Величков, министър на Народното просвещение тогава, който изключително обичал театъра оказал помощ за това. По това време са отпуснати държавни стипендии по трагично изкуство в чужбина. Бъдещият огромен артист спечелил състезанието дружно с Кръстю Сарафов, Адриана Будевска, Вяра Игнатиева, Гено Киров.

Разказват, че откакто издържал състезанието Христо Ганчев набил един от членовете на комисията, който се отнесъл зле към негов другар. Заради тази неприятна история му лишили стипендията. Но, с цел да стане добър артист трябвало да учи театрално изкуство, а пари нямал.

Решава да замине за Русия през лятото на 1896 година Финансира го Иван Евстатиев Гешов. Подкрепа му оказва и татко му, който събрал пет наполеона. Взема един - от богат вуйчо, петнадесет от брат си Марин, който работи като общински писар в Провадия. След две години Христо Ганчев още веднъж ще се върне в България, с цел да търси пари за издръжката си. Тогава татко му ипотекира къщата, с цел да му помогне.

Христо Ганчев загъбва горчилките, интригите, сплетните, ползите и низките пристрастености в България, които изтезават чистата му душа. Дори зарязва актьорската си заплатата от 100 лв.. Първоначално прекарва известно време в Москва. На 1 ноември постъпва в Държавната петербургска трагична школа. Той учи тайните на сцената, основава собствен фасон на израз, съумява да се научи душевен да се преобразява. Играе доброволно, съществено и просто. В Петербург остава до лятото на 1899 година

Завръща се в България и постъпва в столичния спектакъл „ Сълза и смях “. От чужбина са се завърнали няколко българи, които са изучавали актьорската игра. Сред тях са Гено Киров, Кръстю Сарафов, Адриана Будевска. Подготвени са пиеси и не закъсняват ласкавите мнения на рецензията.

Вестник „ Народни права “ в бр. 108 от 12 октомври 1899 година написа: „ Завчера на 10-и того, Нар. драм. Трупа „ Сълза и смях “ даде в салона на „ Славянска сказка “ „ Сватбата на Кречински “… В изиграването на тази комедия ние можем да поздравим трупата с ослепителен триумф, тъй като в никакъв случай до момента, съвсем от самото си учредяване, тя не е имало по-хубаво и по-сполучливо зрелище, в сравнение с това. То сподели и на най-големия черноглед, че националната сцена може и би трябвало да има бъдеще. В тази комедия играха втори дебют Гено Киров и Христо Ганчев и многочислената аудитория справедливо възнагради отличната игра на младите дебютанти...Не по-малко занаятчия се яви довечера Хр. Ганчев, който зачуди присъствуващите с показаните способности…Трудът, грижата и любовта надделяха над крамолите, клюките и доносите и ние виждаме в редовете на трупата да се вее единствено единодушието, с което и тя ще оправдае смисъла си “.

Христо Ганчев имал предпочитание театърът да се обнови, да се преобрази, да се ускори като изкуство. И не прощавал на никого, който би се опитал да пречи на това на управлението или на някой артист. Показва недоволството си и не извинява хората. Забележел ли нередности, несправедливости и немарливост казвал го намерено. Наричат го човек на митинга. Сякаш му е съдено да се ядосва непрекъснато, да побелява, трепери от гняв, да приказва троснато. Готов е да унищожи всеки, който уронва положителното име на храма на Мелопомена.

През първата година в „ Сълза и смях “ демонстрира характера си. През юли 1900 година, при една обиколка на трупата в провинцията, Кръстю Сарафов си разрешил да обиди девойка от трупата им. Управлението на театъра глобява за наказване Сарафов като му взема цялата месечна заплата. Съобщението трябвало да се прочете пред цялата натрупа. Подписали се всички, единствено Ганчев написал следната забележка: „ Преди да се разпиша, разрешавам си да виждам на почитаемия директорски сценичен комитет, че той пристрастно е разрешил делото в ущръб на Сарафов, тъй като доста по-силно е било оскръблението, нанесено от госпожицата на Сарафов, в сравнение с неговото към нея.

Мислите, изказани от комитета, за аргументите, по които е страдало българското театрално дело, са повече от правилни, само че те изцяло трябваше да хармонират с мярката, взета за ограничаване на злото – където то и да иде.

Ако комитетът желае да му дам някои пояснения по този въпрос, то аз съм всеки път подготвен на неговите услуги. Хр. Ганчев “.

Затова го мъмрили и заплашвали. Работите в трупата още веднъж не вървяли добре – разправии, пренебрежение към другия в името на изкуството. Актьорите имали високо мнение за себе си и се смятали за недосегаеми. Единственото избавление било напускането на трупата. Ганчев мечтаел за свободно изкуство.

През това време узрява концепцията за нов, свободен спектакъл. Тя е на Христо Ганчев и Атанас Кирчев. В бъдещия спектакъл те желаят да работят най-талнтливите артисти, надалеч от комерсиални цели и евтина популярност.

Желаят изкуство в най-благороден тип. По гледище на Ганчев театърът носи името „ Свободен “. Там сплотяват силите си артисти дипломирани в съветските школи – Адриана Будевска, Кръстю Сарафов, Христо Ганчев, Атанас Кирчев. Към тях се причисляват Елена Снежина, П. К. Стойчев, Теодорина Стойчева, Стоян Бъчваров, Неделчо Щърбанов, Никола Гандев. Отделя се огромна група актьори от държавния спектакъл, всички те образуват Свободен спектакъл през 1905 година

Този състав е подготвен на апетит и мизерия с единствената цел да се отдаде на изкуството свободно. „ Делото ни бе стартирано с никакви парични средства. Освен двеста лв., които всички (петима мъже – Ганчев, Кирчев, Бъчваров, Стойчев, Сарафов) събрахме, по-право отделихме от заплатите си за април 1905 година, нищо друго нямахме. За да не бъдем напълно без никакви украшения и мебели, аз взех две килимчета от вкъщи си, Сарафов – два чифта пердета…и една кичеста рогозка. Тези бяха всичките ни украшения и атрибут. Но какво от това, че сме нямали никакви потребни за сцената неща? Затуй пък в гърдите ни имаше сърца, които туптяха прелестно и ни крепяха. Имахме сила и религия, че делото ни ще сполучи, че ние имаме да се борим, и самата тази концепция ни правеше явления. И ние фактически бяхме такива. Един интервал от 11 месеца, през който дадохме 193 представления; един труд, положен за подготвяне за два месеца на 25 пиеси. Малък героизъм ли е това? През тези 330 дни ние сме представлявали, приготовлявали сме нови пиеси, пътували сме от град на град… “ споделя за ентусиазма на актьорите Атанас Кирчев.

Христо Ганчев и брачната половинка му Будевска одобряват драговолно концепцията и се хващат за работа, без да знаят, че „ Свободен спектакъл “ ще бъде още едно отчаяние за тях. Но това ще помогне на Христо Ганчев по-късно да се утвърди в Народния спектакъл, като един от театралните създатели по това време с богато амплоа, жив, неочакван, кадърен да изрази гения си. Тъкмо в Свободен спектакъл той реализира креативните си срещи с драматургията на Чехов и с другите артисти вършат пиесите му известни у нас. Свободен спектакъл се трансформира в чудесна школа за гения и характера му. Това е време на апетит и компликации по пътищата на страната, където трупата нощува в евтини хотели и играе в студени читалищни салони и учебни заведения. А касата на трупата е все празна. Несигурността уморява. И трупата се разпада.

Започва интервалът на актьорството му в Народния спектакъл. Играе във всички български пиеси. Като актьор той се отличава с прелестен, компактен и мек басов глас, с естествената си и непринудената игра. С добродушния си комизъм, с необикновен театрален характер. За Христо Ганчев е значимо единствено по какъв начин ще играе ролята си, до къде ще стигне в изкуството на сцената. За него театърът е храм, а чиновниците почтени за храма жреци. Той е непоколебим към себе си и към другите.

„ Той беше един от рядко културните и даровити български артисти-комици. В Народния спектакъл се демонстрираше като един от най-честните и доблестни хора, който протестираше против всяка несправедливост. Христо Ганчев бе бездънен и непоколебим художник. Неговият хумор бе сериозен, мощен. Въпреки това публиката се смееше от душа. У него изпъкваше не смешната душа, а тонът, с който я споделяше. Разсмиваше не обособени лица, а целия спектакъл. Създадените от него облици бяха живи, сочни, същински, тъй като черпеше ентусиазъм напряко от живота. В изнасяните комични функции той бе постоянно нов и пресен, влагаше цялото си създание.

Незабравими са неговите облици Осип от „ Ревизор “, Подкальосин от „ Женитба “, Шутът от „ Крал Лир “, Луц от „ Старият Хайделберг “, Първият мужик от „ Плодовете на просвещението “, Симьонов Пишчик от „ Вишнева градина “, Македонски от „ Хъшове “ и други С неговата гибел българският спектакъл загуби един от най-хубавите си и въодушевени комици “, споделя артиста Кръстю Сарафов.

Христо Ганчев работи правдиво даже най-незначителните си функции. Заради недоволството му против неуредиците и несправедливостите му дават третостепенни функции. Той не се усеща потиснат. Просто играе превъзходно каквото му попадне и това, което другите не желаят като функции.

Работи и като асистент режисьор дружно с Яворов над постановката „ Крадецът “ от Анри Бернщайн. Тогавашните драматурзи го търсят, поучават се с него и пишат нови текстове особено за Христо Ганчев. Пенчо Славейков го обича и е удовлетворен от работата му. „ Ха, ха, ха…Браво, Христо! “ и го тупа по гърба. А той е сребролюбец в хвалбите.
Иван Вазов е един от горещите му фенове. В бележките си за играта на артистите той отделя особено внимание на осъществяванията на Ганчев, към който е непоколебим. След всяко зрелище Вазов му изпраща текстове, с цел да ускори присъщите черти на героите си. Той се възхищава от неговата игра и му разпорежда функции съвсем във всичките си пиеси.

На 17 септември 1912 година България афишира военна готовност. Христо Ганчев, като доста други българи е мобилизиран. Заедно с него са артистите Атанас Кирчев, Сава Огнянов, Кръстю Сарафов, П. К. Стойчев, Н. Щърбанов и Цв. Манчев. За фронта отпътуват поети и писатели – Димчо Дебелянов, Антон Страшимиров, Георги Райчев, Димитър Подвързачов, Йордан Йовков, Владимир Василев, Михаил Кремен.
Есенният ветрец поклаща афишите, които висят по улиците за последната режисура на Христо Ганчев - „ Старият Хайделберг “, в която играе ролята на Лудс. Препускат конници, карети и обозни коли. Мъже натоварени със сандъчета и вързопи бързат за казармите. По вратите чакат дами и деца с димитровчета в ръце. Мъжете вървят облечени в нови войнишки куртки и с необятни жълти чизми. Христо Ганчев е един от тях.

Будевска споделя за този тежък миг: „ Събраха ги в казармите на Шести полк. Отиде той там, а аз на другия ден го потърсих. Влязох в казармата: вътре препълнено с бойци. Прииждат. Тълпят се към входа. Чакат. С бели облекла, белодрешковци повече. Стоят…Офицери ги гонят, те отново стоят като овце… Някакво бяло стадо, което отива на заколение. И измежду него – моят мъж. Христо Ганчев…Облякъл едни облекла – остарели, остарели, доста остарели. Ботушите му огромни, хлопат. Като го видях, засмях се, само че ми се плаче. И той се смее принудително, а и на него му се плаче…Христо ми сподели: „ Заминаваме вдругиден. Ела да ме изпратиш “ След три дни чак отпътуваха. Нямали облекла да облекат всичките. Заминаха шопи с техните си цървули и бели ямурлуци. Вървят, вървят, вървят.

Няма песни, няма наслада. Казват, че това било радостна война. Не го вярвайте. От София отпътуваха доста тъжни полкове. Или на мен така ми се е коствало. Върви той в края, най-отзад, с дълга пушка, а аз до него…Вървя и рева. Минават те едни след други, вървят бойците с майки и жени…Върволица… Едни притичват, други се спъват. Майки плачат…Заминаха те и се загубиха…Нещо ми предсказваше, че няма да го видя. Че това ще бъде последната ни среща. Затичах се… Бягам и плача… Бяха отпътували надалеч, към караулната… Не ги настигнах. Тъй си и замина… “

На 4 ноември 1912 година при Чаталджа пада погубен актьорът от Народния спектакъл Цветан Манчев. На идващият ден умира Атанас Кирчев от скоротечна туберкулоза. Идва и редът на Христо Ганчев.

„ Последен път видях Ганчев на 27 октомври 1912 година рано сутринта. Беше се свил до огъня в една котловинка покрай чифлика Харигли. Спомням си, че беше с окаляно небръснато лице и с влажен шинел, по който имаше налепени доста сламки. Всеки ден тогава се носеха клюки кой е погубен и кой е починал. Една вечер искахме приятели да се порадваме на примирието и да се повеселим с вино. И в тая дъждовна вечер се научихме, че Ганчев е умрял във френската болница. Веселбата не се състоя.

Спомням си още доста добре, че всички облада тогава една негодующа тъга, като че ли гибелта без право е протегнала ръка на този човек “, написа в мемоари Димитър Кьорчев.

На 19 ноември в село Фенер край Бяло море Христо Ганчев умира от ширещата се на фронта тифусна зараза. Напуска сцената и живота единствено на 35 години. Неговата гибел ще трогне Иван Вазов и той написа:

Раксине, Деспот Славе, поп Деяне –
Ти – кой от сцената с такава мощност
Буди екстаз и ля очарованье,
Заспа на друга сцена – лека нощ.

Погребан е там, където го отнася гибелта. По самодейност на Сава Огнянов приятелите му ограждат гроба с желязна ограда. Наскоро след гибелта му село Житен (Провадийско), от където са родителите му, е прекръстено Христоганчево.

Актьорът посвещава четиринадесет години от живота си на сцената. Остава споменът за индивида, който не може да хитрува, да се приспособява, да натрапва себе си… Ненавиждал фалша и суетата. Безкомпромисен е към егоистите, амбициозните, хората без заложба. И си заплаща за това. Живее цялостен живот в дългове…