Лейтенантски щуротии
Военните пътуват постоянно.
Военните са все на път.
Наесен тях ги местят,
когато птиците мълчат...
Евстати Бурнаски
Тези стихове лейтенант Богомил Маков щеше да чуе, запомни и да си ги повтаря къде мислено, къде на глас доста по-късно. Тези стихове може би още не бяха написани. И може би дружно с поета младият офицер трябваше да изстрада годините и дните. От които щяха да се родят редовете и строфите. Тепърва трябваше да зреят мъжете и другарствата. Да се образуват характерите и орисите.
А в този момент лейтенантът, с по-малко от две години работа в първия си гарнизон, скоротечно се оказа във втория. Това бе първото му пренасяне от многото, които щяха да се заредят. Като по поръчка, през есента. Второ окапване на листата по дърветата в един гарнизон не дочакваше. За да може години по-късно с обичаен жест многозначително да свива пръстите на двете си ръце. И да изброява къде бе служил. Или пък щеше да дели прослужените години на две. Излизаше същото. И като старши офицер щеше да се гордее с лейтенантските си години. А сякаш изключително с дивотиите. Просто нямаше време. Набързо нахвърляше всичко в огромния картонен куфар и... тръгваше. Години единствено за преместване. Ни семейство, ни момиче даже. Нищо... А може би имаше въпреки всичко и малко романтика. Въпреки всичко! Нали бе млад? Кому другиму се поставя повече да помечтае! На генерала или на полковника! Боже!...
Пък и в случай че не бе обикалял всичките тези гарнизони, щеше ли да получи това писмо от Галя. Което в никакъв случай през годините не не помни. И колчем се оказваше благоприятен случай, разказваше, украсяваше. И самичък си оприличаваше писмото със стиховете на поета. " Сега е есен. Жълтите листа се ронят от дърветата. Като едри капки топлота. И падат по нашите сърца. Дните си отиват. А ние оставаме. За да пристигна обичта... Вие сте неотдавна в нашия град. Виждам ви постоянно вечер. Ще ви се обадя. Или ще ви очаквам в неделя пред киното... Ще ме познаете ли? Галя. " Галичка, Галенце, Галя-галеничка... Моя момичка!
Това бе най-хубавото писмо, което можеше да получи изобщо един млад офицер. От най-прелестното момиче. От момичето с най-хубавото име. Галя! Сигурно е с черни прави коси... Не, може да е руса.
И се завъртяха миговете, часовете, дните... В дребното градче напълно не бе толкоз неприятно, колкото си бе мислил, чувал, представял. Набързо си откри квартира в центъра. Съвипускникът му лейтенант Андреев като че ли го бе чакал. Живееше самичък и го одобри с наслада. Сетне пък щяха да станат неразделни другари. Въпреки очевидното несходство външно. А може би и таман поради това. Но абсолютно си паснаха по темперамент, по душа, по ползи, по лудории и фантазии.
Лейтенант Андреев бе висок, строен, със сламено-рус навирен перчем и сини очи. " Модроокия офицер ", наричаше го майката на бъдещата му брачна половинка. Бе с душа на стихотворец. Рисуваше и пишеше стихове. И бързаше всичко да покаже и прочете на сътрудници и другари. Които също бързаха да го похвалят: " Браво, Андро, отлично!... " Само лейтенант Маков не бързаше с похвалите. И щом станеше дума, изключително за стихове, изключително в ресторанта, почваше да го цели: " И какво искаш да кажеш? За кого си ги писал... Толкова ли можеш!... "
И вместо да се разсърди, " поетът " Андро прегръщаше през рамо по-нисичкия си съквартирант и другар и без грам превземка съвсем декламираше: " Благодаря ти, братле, единствено ти ми помагаш... " И си тръгваха от ресторанта. Или тръгваха натам, където сервитьорката вуйна Трена им бе " разкрила сметка ". И двамата млади офицери се хранеха и черпеха " по тетрадката ". А като получеха заплатите си, се разплащаха. Без да питат и без да знаят " сметката ". Колкото кажеше вуйна Трена. За тях бе значима младостта. А парите единствено й пречеха. Но не успяваха доста! Защото и вуйна Мара от хлебопекарната от време на време ги спасяваше. С топла питка и полепнали по нея въгленчета и недоиздухана пепел. Направо от пещта. Бе им на пътя за работа.
През тези дни лейтенант Богомил Маков непрестанно мислеше за писмото. И очакваше Галя да му се обади. Градчето взе от ден на ден да му харесва. За сметка на " огромното село ", където бе попаднал инцидентно. И за което мнозина вероятно му завиждаха. Уви, на вятъра. В огромния град даже едно смислено другарство не съумя да " върже ". А тук с лейтенант Андреев се съешиха като гърне и капак.
Сутрин пресичаха площадчето с име на патрона на града, където подранилите поливачи си бяха към този момент свършили работата. И от алеите с цветя ухаеше мощна прохлада. Неусетно стигаха до казармата над каракачанската махала с огромните нови къщи и девойки с дебели плитки. И преди да се разделят, Андро съзаклятнически слагаше пръст пред устните си и дяволито смигваше: " Боге, никому дума за това, което си говорихме... " Бяха мълчали през целия път, всеки с мислите си за настъпващия ден. Прихваха по детски и поемаха към своите взводове.
Друг път начеваха спор чии ботуши са по-лъснати. А на идната заран кадифето още по-настървено гланцираше кончовете. С мненията: " Ако ботушите ти не са лъснати, не проличава от кое място започваш, слял си се с пръстта и прахта... " Тук по-напорист мъдрец бе лейтенант Маков. Установило се бе грубо съревнование в това " ваксаджийство " сред двамата млади офицери. Което естествено се придвижи и сред артилерийските им взводове. Кой взвод по-добре ще дава отговор на поздрава, ще марширува, ще стреля, ще служи часовой... Покрай взводните си командири бойците сами се палеха!
На утринния бракоразвод лейтенант Андреев заставаше пред взвода и след звънкия отговор на поздрава следваше команда " Ура! ". И вдигаше ръката от козирката над главата си. Което означаваше, че викът " Ура-а-а... " би трябвало да гърми, до момента в който е вдигната ръката. И младите гърла се деряха в " Ура-а-а... " по войнишки и юношески. Огласяха казармения регион и знаеха, че спрат ли, от другия завършек на региона, от другата страна на постройката ще чуят по-продължителното и по-силно " Ура-а-а... " на взвода на лейтенант Маков. Сетне конкуренцията продължаваше и на тренировките по огнева, по пукотевица.
Минаваха дните, минаваха вечерите, а Галя все не се обаждаше. Настана неделя. А до часа на срещата е още толкоз надалеч. Лейтенант Маков от сутринта се заприготвя. Пак препра и преглади единствената си бяла риза. Същото стори и с цивилния си костюм. А в същото време съквартирантът му се въргаляше на леглото. Май че спеше, когато излезе. Тихо затвори вратата. И пое за съдбовната среща.
От квартирата до киното не бе надалеч. И младият офицер застана пред входа като млад боец на пост пред знамето. Тръпен, нетърпеливо очакваше. И благополучен. Очакваше Галя. И като че ли загуби визия за времето. Първо захласнат, сетне разтревожен, най-после...
- Няма ли я? - дочу откъм гърба през рамото си нечий глас. И на часа го позна. По прегръдката през рамото. Беше лейтенант Андреев. Само не разбра от кое място и по какъв начин се появи. И някак съучастнически, със странна лекост, като въздишка отрони.
- Няма я. - С което излезе и от унеса, и от паниката.
- Нищо, хайде да отидем в ресторанта. - Заради разликата в растежа тази прегръдка постоянно стоеше добре. И вуйна Трена ги пое.
Сетне дните още веднъж се завъртяха. Без досада и без горест. Просто в действителност нямаше време. Дните им идваха с артилерийското " Ура-а! ", промержеляваха през оръдейните цеви и си отиваха ведно с мрака на вечерта. Войниците чакаха взводните си командири. Правеха смислени дните и годините им. Но младостта си е младост. И девойки - накъдето се обърнеш. А Андро бе същински чаровник. На едно - лаф на френски, на друго - стих за обич... Тълпяха се край него. И около тях и лейтенант Маков от време на време кяреше, успяваше с някое запознанство. Не бе безумно напиращ, само че и не бягаше.
Странно по какъв начин довечера се бяха прибрали в квартирата по-рано. Обикновено тук единствено преспиваха. И по табиет почиваха с книга в ръка. А още по-обикновено Андро се бе излегнал по този начин, че не се разбираше добре накъде са му нозете и накъде главата. В стаята хлуеше глъчката от улицата и бяла лунна светлина. Завеси нямаше.
- Сега е есен. Жълтите листа се ронят от дърветата... И падат в нашите сърца. Дните си отиват... - лейтенант Андреев като че четеше писмото на Галя. Дума по дума, ред по ред. Гласът му, някъде отдолу под завивката, бе необикновен, а и тишината в стаята ехтеше!...
- Ти си чел писмото, писано за мен. Ти си надничал в душата ми... Като апаш през брава. Писмото стои под възглавницата... Писмото на Галя... Ограбил си ме... - лейтенант Маков се задъхваше. Не можеше да спре... Пък и не можеше да разбере какво въобще е станало. Не бе на себе си. Уж наежен, пък имобилен. Не бе за налитане на пердах, само че не бе и за... овче врещене, за мижене...
- Прощавай, приятелю, не желаех да те контузвам... - Андро бе станал от леглото и като че виновен приближи приятеля си. Прегърна го традиционно през рамо и като чоглав се заоправдава. - Разбираш ли, бях шеф на караула. Не спах цяла нощ. Мислех за теб. Исках да си благополучен. Поне за малко. Ще ми простиш ли? Аз написах тази дивотия.
Военните са все на път.
Наесен тях ги местят,
когато птиците мълчат...
Евстати Бурнаски
Тези стихове лейтенант Богомил Маков щеше да чуе, запомни и да си ги повтаря къде мислено, къде на глас доста по-късно. Тези стихове може би още не бяха написани. И може би дружно с поета младият офицер трябваше да изстрада годините и дните. От които щяха да се родят редовете и строфите. Тепърва трябваше да зреят мъжете и другарствата. Да се образуват характерите и орисите.
А в този момент лейтенантът, с по-малко от две години работа в първия си гарнизон, скоротечно се оказа във втория. Това бе първото му пренасяне от многото, които щяха да се заредят. Като по поръчка, през есента. Второ окапване на листата по дърветата в един гарнизон не дочакваше. За да може години по-късно с обичаен жест многозначително да свива пръстите на двете си ръце. И да изброява къде бе служил. Или пък щеше да дели прослужените години на две. Излизаше същото. И като старши офицер щеше да се гордее с лейтенантските си години. А сякаш изключително с дивотиите. Просто нямаше време. Набързо нахвърляше всичко в огромния картонен куфар и... тръгваше. Години единствено за преместване. Ни семейство, ни момиче даже. Нищо... А може би имаше въпреки всичко и малко романтика. Въпреки всичко! Нали бе млад? Кому другиму се поставя повече да помечтае! На генерала или на полковника! Боже!...
Пък и в случай че не бе обикалял всичките тези гарнизони, щеше ли да получи това писмо от Галя. Което в никакъв случай през годините не не помни. И колчем се оказваше благоприятен случай, разказваше, украсяваше. И самичък си оприличаваше писмото със стиховете на поета. " Сега е есен. Жълтите листа се ронят от дърветата. Като едри капки топлота. И падат по нашите сърца. Дните си отиват. А ние оставаме. За да пристигна обичта... Вие сте неотдавна в нашия град. Виждам ви постоянно вечер. Ще ви се обадя. Или ще ви очаквам в неделя пред киното... Ще ме познаете ли? Галя. " Галичка, Галенце, Галя-галеничка... Моя момичка!
Това бе най-хубавото писмо, което можеше да получи изобщо един млад офицер. От най-прелестното момиче. От момичето с най-хубавото име. Галя! Сигурно е с черни прави коси... Не, може да е руса.
И се завъртяха миговете, часовете, дните... В дребното градче напълно не бе толкоз неприятно, колкото си бе мислил, чувал, представял. Набързо си откри квартира в центъра. Съвипускникът му лейтенант Андреев като че ли го бе чакал. Живееше самичък и го одобри с наслада. Сетне пък щяха да станат неразделни другари. Въпреки очевидното несходство външно. А може би и таман поради това. Но абсолютно си паснаха по темперамент, по душа, по ползи, по лудории и фантазии.
Лейтенант Андреев бе висок, строен, със сламено-рус навирен перчем и сини очи. " Модроокия офицер ", наричаше го майката на бъдещата му брачна половинка. Бе с душа на стихотворец. Рисуваше и пишеше стихове. И бързаше всичко да покаже и прочете на сътрудници и другари. Които също бързаха да го похвалят: " Браво, Андро, отлично!... " Само лейтенант Маков не бързаше с похвалите. И щом станеше дума, изключително за стихове, изключително в ресторанта, почваше да го цели: " И какво искаш да кажеш? За кого си ги писал... Толкова ли можеш!... "
И вместо да се разсърди, " поетът " Андро прегръщаше през рамо по-нисичкия си съквартирант и другар и без грам превземка съвсем декламираше: " Благодаря ти, братле, единствено ти ми помагаш... " И си тръгваха от ресторанта. Или тръгваха натам, където сервитьорката вуйна Трена им бе " разкрила сметка ". И двамата млади офицери се хранеха и черпеха " по тетрадката ". А като получеха заплатите си, се разплащаха. Без да питат и без да знаят " сметката ". Колкото кажеше вуйна Трена. За тях бе значима младостта. А парите единствено й пречеха. Но не успяваха доста! Защото и вуйна Мара от хлебопекарната от време на време ги спасяваше. С топла питка и полепнали по нея въгленчета и недоиздухана пепел. Направо от пещта. Бе им на пътя за работа.
През тези дни лейтенант Богомил Маков непрестанно мислеше за писмото. И очакваше Галя да му се обади. Градчето взе от ден на ден да му харесва. За сметка на " огромното село ", където бе попаднал инцидентно. И за което мнозина вероятно му завиждаха. Уви, на вятъра. В огромния град даже едно смислено другарство не съумя да " върже ". А тук с лейтенант Андреев се съешиха като гърне и капак.
Сутрин пресичаха площадчето с име на патрона на града, където подранилите поливачи си бяха към този момент свършили работата. И от алеите с цветя ухаеше мощна прохлада. Неусетно стигаха до казармата над каракачанската махала с огромните нови къщи и девойки с дебели плитки. И преди да се разделят, Андро съзаклятнически слагаше пръст пред устните си и дяволито смигваше: " Боге, никому дума за това, което си говорихме... " Бяха мълчали през целия път, всеки с мислите си за настъпващия ден. Прихваха по детски и поемаха към своите взводове.
Друг път начеваха спор чии ботуши са по-лъснати. А на идната заран кадифето още по-настървено гланцираше кончовете. С мненията: " Ако ботушите ти не са лъснати, не проличава от кое място започваш, слял си се с пръстта и прахта... " Тук по-напорист мъдрец бе лейтенант Маков. Установило се бе грубо съревнование в това " ваксаджийство " сред двамата млади офицери. Което естествено се придвижи и сред артилерийските им взводове. Кой взвод по-добре ще дава отговор на поздрава, ще марширува, ще стреля, ще служи часовой... Покрай взводните си командири бойците сами се палеха!
На утринния бракоразвод лейтенант Андреев заставаше пред взвода и след звънкия отговор на поздрава следваше команда " Ура! ". И вдигаше ръката от козирката над главата си. Което означаваше, че викът " Ура-а-а... " би трябвало да гърми, до момента в който е вдигната ръката. И младите гърла се деряха в " Ура-а-а... " по войнишки и юношески. Огласяха казармения регион и знаеха, че спрат ли, от другия завършек на региона, от другата страна на постройката ще чуят по-продължителното и по-силно " Ура-а-а... " на взвода на лейтенант Маков. Сетне конкуренцията продължаваше и на тренировките по огнева, по пукотевица.
Минаваха дните, минаваха вечерите, а Галя все не се обаждаше. Настана неделя. А до часа на срещата е още толкоз надалеч. Лейтенант Маков от сутринта се заприготвя. Пак препра и преглади единствената си бяла риза. Същото стори и с цивилния си костюм. А в същото време съквартирантът му се въргаляше на леглото. Май че спеше, когато излезе. Тихо затвори вратата. И пое за съдбовната среща.
От квартирата до киното не бе надалеч. И младият офицер застана пред входа като млад боец на пост пред знамето. Тръпен, нетърпеливо очакваше. И благополучен. Очакваше Галя. И като че ли загуби визия за времето. Първо захласнат, сетне разтревожен, най-после...
- Няма ли я? - дочу откъм гърба през рамото си нечий глас. И на часа го позна. По прегръдката през рамото. Беше лейтенант Андреев. Само не разбра от кое място и по какъв начин се появи. И някак съучастнически, със странна лекост, като въздишка отрони.
- Няма я. - С което излезе и от унеса, и от паниката.
- Нищо, хайде да отидем в ресторанта. - Заради разликата в растежа тази прегръдка постоянно стоеше добре. И вуйна Трена ги пое.
Сетне дните още веднъж се завъртяха. Без досада и без горест. Просто в действителност нямаше време. Дните им идваха с артилерийското " Ура-а! ", промержеляваха през оръдейните цеви и си отиваха ведно с мрака на вечерта. Войниците чакаха взводните си командири. Правеха смислени дните и годините им. Но младостта си е младост. И девойки - накъдето се обърнеш. А Андро бе същински чаровник. На едно - лаф на френски, на друго - стих за обич... Тълпяха се край него. И около тях и лейтенант Маков от време на време кяреше, успяваше с някое запознанство. Не бе безумно напиращ, само че и не бягаше.
Странно по какъв начин довечера се бяха прибрали в квартирата по-рано. Обикновено тук единствено преспиваха. И по табиет почиваха с книга в ръка. А още по-обикновено Андро се бе излегнал по този начин, че не се разбираше добре накъде са му нозете и накъде главата. В стаята хлуеше глъчката от улицата и бяла лунна светлина. Завеси нямаше.
- Сега е есен. Жълтите листа се ронят от дърветата... И падат в нашите сърца. Дните си отиват... - лейтенант Андреев като че четеше писмото на Галя. Дума по дума, ред по ред. Гласът му, някъде отдолу под завивката, бе необикновен, а и тишината в стаята ехтеше!...
- Ти си чел писмото, писано за мен. Ти си надничал в душата ми... Като апаш през брава. Писмото стои под възглавницата... Писмото на Галя... Ограбил си ме... - лейтенант Маков се задъхваше. Не можеше да спре... Пък и не можеше да разбере какво въобще е станало. Не бе на себе си. Уж наежен, пък имобилен. Не бе за налитане на пердах, само че не бе и за... овче врещене, за мижене...
- Прощавай, приятелю, не желаех да те контузвам... - Андро бе станал от леглото и като че виновен приближи приятеля си. Прегърна го традиционно през рамо и като чоглав се заоправдава. - Разбираш ли, бях шеф на караула. Не спах цяла нощ. Мислех за теб. Исках да си благополучен. Поне за малко. Ще ми простиш ли? Аз написах тази дивотия.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ