ВИЕ, с чието слово съм израснал, чийто дъх съм дишал,

„ ВИЕ, с чието слово съм израснал, чийто мирис съм дишал, и освен аз, благословени да сте! Благословен да е дъхът ви, който, в случай че не е липсващ, все в миналото ще изчезне! Благословено да е словото ви, което, в случай че за момент е изчезвало и са го забравяли, ще възкръсва и ще оживява с времето! ” 
~ Дамян ДАМЯНОВ

(Дямян Дамянов)

За мен той е нещо като последната обич. Тази обич е най-силната, само че идва едвам когато десетки други към този момент са отнесли пристрастеностите и възприятията. И за нея е останала единствено мъдростта. Тя идва чак когато са ти отишли пролетната деликатност и лятното лековерие. Но

... Нищо че огнището ще стине
и зимата ще ни обкръжава пуста,
ще населите нейните пустини
със наште мемоари и наште усеща.

С поета Атанас Далчев ме срещна Радой Ралин през 1958 година. С индивида Атанас Далчев ме срещна отново той шест години по-късно. И в случай че съм признателен на Радой, че беше първият „ жив " стихотворец, който съм виждал и който на първо време насърчи стихчетата ми, дваж по-благодарен съм му, че ме срещна с този магически свят, наименуван Далчев.

Наистина Далчев е целия свят. Цял космос. И този космос е побран единствено в една-единствена брошура. Както при Ботев. Както при Дебелянов. Убеждавам се – големите поети не пишат доста...

След младостта, в която „ денят изгряваше и утрото изкукуригваше на двора и в която „ с цел да виждам ясно сънищата, аз си лягах с очила ", идва зрелостта на книгите:

До мене ти не стигна в никакъв случай,
о, вик на любовта,
и аз изгубих зарад книгите
живота и света!

После идва Париж със своите снегове и нощи, със своите гладни носачи на реклама, със самотата. Колко страшна би трябвало да е била тая самотност!

Прекарам ли ръка по своя облик,
ръката ми ще почернее завчас.
Не знам дали това не е от мрака
или от нощите, прекарани без сън...

... Това е поетът, който ми е влиял най-силно. Но той не може да не въздейства. И освен на мен, а на няколко генерации. Защото неговите стихотворения – малко на брой – са грамадни по атмосфера, по светоусещане. Ненапразно и други са ми казвали, че откакто ги прочетат, към този момент не могат нищо да напишат! Далчев е изчерпал всичко, видял го е преди тях, написал го е.

Откъде иде това възприятие? Мисля, от две неща: от простотата и от философската определеност на този стихотворец. Той е свръхземен, свръхпрост. Неговата мъдрост е животът. И по тази причина, въпреки всички да се влияем от него, той си остава несравним.

Пиша за него, а пред очите ми се въртят бели варосани лечебни заведения, остарели моми предачки, носачи на реклама и порти, които скърцат и споделят: „ Добър вечер! Минете, господине! " Върти се светът, събран като в това огледало, което хамалинът носи на гърба си...

След единствената си книга той мълча години наред. Не написа нито ред. И от това безмълвие излезе „ като от гроб ". Възкръсна. Възкръсна единствено с един-единствен цикъл стихотворения, написани за толкоз години. Но дано му бъдем признателни за това безмълвие! То роди светлия цикъл „ Среща на гарата ”, роди едно от най-хубавите стихотворения за родината:

Не съм те в никакъв случай избирал на земята.
Родих се просто в теб на юлски ден във зноя,
Аз те обичам не тъй като си богата,
а единствено за това, че си татковина моя.

И българин съм не поради твойта популярност
и твоите подвизи, и твойта бранна мощ,
а зарад туй, че съм безпомощен да не помни
за ослепените бойци на Самуила.

Да търси който ще във теб удача бърза
и почести, и власт със пристрастеност една и съща!
Страданието мен по-силно с теб ме свързва
и нашата обич в една орис трансформира.

(Атанас Далчев)