Веселин Маринов пред "ШОУ": Нямам пари, свикнах на кредити
Веселин Маринов е от хората, които приказват тъкмо това, което им е на сърцето. И диалозите с него нормално са със статут на изповеди. В този диалог обаче мъчителните истини се редят една след друга по този начин, както прави и създателят им по време на своите концерти – раздава се от началото до края! - Как изпратихте 2017 година и с какво посрещнахте новата 2018 година? Май още веднъж сте в центъра на динамиката…
- Много вярно. Точно там съм. При мен постоянно е огромна динамичност и конкуренция с времето. Такъв е целият ми живот. Изпратих креативната си 2017-та година по един неповторим метод – с прелестен коледен концерт в родния ми град, а Нова година посрещнах дружно с мои другари. В персонален проект изпратих една година, в която околните ми бяха живи и здрави, моите доста възрастни родители също. Успях благодарение на лекари да ги закрепя още веднъж, с цел да мога да посрещна идната година с нови очаквания и пожелания за здраве. Но ще ви споделя, че в последно време съзнавам, че съм пренастроил целия си метод на живот. Този либерален, дори буржоазен строй, който всички доста желаехме, допуска нещо сходно. Той прави и живота по-качествен, само че единствено, в случай че всеки дава оптималното от себе си и надживява проблемите. Това е значимо да схванат множеството хора, а не да се оплакват и да търсят извинения в хубавото или неприятното време, в политиците, или в средата.
- Строят се промени, само че нравите донякъде… Защо към този момент повече от 15 години песните ви не звучат по радиата, и освен вашите? Нищо, че залите са цялостни, а гладът за такава музика – безспорен!
- Това е една доста болна тематика за мен. Трудно ми е да дам отговор за какво се случва по този начин и ги няма златните песни. Разликата е, че множеството ми сътрудници не работят като мен, към този момент не. Ако имаше толкоз албуми, колкото върша аз всяка година – с нови аранжименти, нови клипове, нови концерти и така нататък – може би борбата щеше да наподобява една концепция по-различно. А аз сътворявам музика, която към този момент толкоз години се харесва от генерации наред. Пълня салоните в цялата страна. И станах единствен, който пътува с оркестър, балет конструкция, LED системи – и се устояваме единствено и само от приходите на концертите. Просто не мога да си обясня за какво песните ми не звучат?! Защото тях ги обичат даже тези, които управляват радиата у нас – тях ги поканвам и на концертите, и виждам по какъв начин си припяват… и в това време моя ария не се пуска. Боли ме доста, само че към този момент започнах да привиквам. Чуждопоклонничеството е ужасно и е заляло цялата страна. Потърпевши са всички наши реализатори, които изповядват известната ни, занимателна ария, която, в действителност, е най-търсена, най-човешка и близка до всекидневието, проблемите и насладите на хората. Няма я мисълта за националната просвета. Сега е цялостна безредица. Разграден двор! Няма страна, която да управлява до каква степен може да стигат пошлостта, вулгарността, цинизмът.
- За страдание на мода през днешния ден е жаргонът – който цели автентичност, само че на процедура е конфекция…
- Абсолютно тъкмо! Това е затвърдена наклонност, водеща към тотална деградация. То дори не се знае по кое време тъкмо е диалект, тъй като в учебно заведение това не се учи. Всичко е изоставено. Неправилно изложение на думите в песните. Пълно е с млади реализатори, които никой не управлява – какви думи изричат, какви изрази, какъв брой са жаргонни – от вида на „ казАх”, единствено и единствено да може да си изпее песента с това акцентиране. Затова в този момент единственото, което виждам, е най-малко да бъда заслужен пред себе си, пък от там нататък нищо не зависи от мен. Държавата е от дълго време абдикирала от контрола. Сега в света няма мелодици. Въпреки че артистите пътуват из целия свят и печелят, пълнят зали. Но такива песни не се пускат по малкия екран. Ако в този момент пуснете коя да е музикална телевизия, ще видите едни детски песни с някакви забавени придвижвания. Нищо друго.
- Винаги когато сме говорили с вас, без значение дали е по радостни мотиви, съм усещала едно наличие на горест. От какво е подбудена тя?
- Има я, да, тъй като аз доста работя и осъществявам моите фантазии по един неведом, побългарен метод, все пак, макар стотиците различни благоприятни условия, които предлага интернет за музика. Аз съумявам, макар сериозните компликации по пътя си, единствено и единствено да я има музиката, и хората да схванат, че ти работиш и правиш качествени песни.
Прекалено съм сензитивен и от време на време загарям в страстите, само че не съм печален човек. Но в действителност сте права, тъй като текстовете на песните ми в основата си са тъжни. Тъгата е в основата на момента, в който се ражда дадена творба. Има я даже и в най-веселия привидно текст. И макар че не съм печален, не съм и от тези, които се лигавят на всички места
Но аз никога не се окайвам, тъй като пребивавам моя осъществен живот, всичко това, за което съм мечтал. Успявам повече да популяризирам това, което върша. Но мисля, че заслужавам и малко по-добра орис за това, което върша – тъй като то в действителност не е единствено мое, с него живеят хората.
- Споделяли сте ми, че мъчно преглъщате предателството…
- В подобен миг аз се изолирам, изчезвам, до момента в който се стабилизира душeвността ми. По този метод се запазвам. Животът ме научи и аз и до ден-днешен считам, че по-голямо изменничество от тези мои любовни връзки, които съм имал, са мъжките изменничества! Тези, които се случват сред огромни и близки другари! Може би няма подобен човек, който да може да направи това елементарно. Или в случай че може, значи е управителен от ползи, не толкоз от други усеща. То по тази причина боли, когато има изменничество – тъй като е част, откъсната от теб, в случай че преди този момент си дал своя вот цялостното си доверие. Какво остава пък, в случай че приказваме за обич.. Макар че при любовта май е по-лесно.
- Дали?
- Много постоянно се случва в живота ни да разлюбим някого. Да бъдем предадени. Вече доста рядко можеш да намериш и същински хора. Да, любовта е нещо свято, само че когато е проиграна по този метод в днешното време, остава някак настрани в душата. Предавали са ме нееднократно, обичал съм пределно, само че по този начин се случва. И в такива моменти не изпадам в срив, не се предавам макар натиска на страстите. Потапям се в доста работа и това е спасението. За да не изпадна в глуха отбрана, работя непрекъснато.
- Трудностите във вашия живот са почнали още от юношеските години, когато още не сте бил известен в България…
- Вярно е. Имал съм доста сложни интервали. Още бях младо момче и когато се случваха моите първи години в професионален проект, всички порти бяха заключени! Денонощно се трудех по нощни питейни заведения, а имах и проблеми с родителите си. Но нямаше нито от кое място, нито по какъв начин, да си оказа помощ.
Бачках като вманиачен, спях по 2-3 часа на нощ тръгвах от сутринта да се срещам с хората, да им потвърждавам, че аз съм индивидът, с който би трябвало да работят. Имал съм дни и нощи, в които безусловно отникъде нищо не идваше, нищо не се получаваше. Стигал съм даже до такава степен да намразя музиката, толкоз доста съм бил отчаян. Но в последна сметка се оказва, че даже и разочарованията са част от хубавото по-късно. Ако ги няма, няма да разберем какъв брой е хубаво. Когато си докоснал върха веднъж обаче, е доста мъчно да се задържиш. Постоянно ме карат, да вземем за пример, да пея в Америка, в чужбина – с задължения, които да продължат един месец, а аз не мога да си разреша да не присъствам от България повече от седмица.
- Защо, кое ви стопира? И евентуално поради същото не може да си визиите живот отвън родината?!
- Донякъде това ме и потиска, тъй като макар че заслужавам, не мога да го направя. Защото постоянно има нещо, което би трябвало да се свърши тук. Мога да си разреша да съм въздържан най-вече седмица. Живял съм 5 години в Германия. Дори имам издадени два албума там. Имал съм и оферти за поданство от кметове на разнообразни градове, а едно време това в действителност бе доста мъчно. Отказвал съм доста пъти, тъй като безпределно обичам България. Болезнен родолюбец съм!
Когато да вземем за пример някой наш състезател в чужбина завоюва победа – и се чуят възгласите, химнът, ръкоплясканията, не знаете какво става с мен. Такъв плач, такава страст. Веднага се сещам за ’93-та година, когато България завоюва против Франция на „ Парк де Пренс” в квалификационна среща. Гледах мача в таванската стая на един другар, който имаше телевизия, тъй като тогава още нямаше такива спътници. Говорих по телефона, чувах от надалеч какво става по нашите улици и единствено аз си знам какво ми е било. Не е допустимо да не присъствам. Има моменти, в които не виждам бъдещето, само че след това разбирам, че това е било просто мимолетно възприятие, глупави стремежи, които не дават отговор на действителността в моята душа.
- Зад блясъка на славата хората нормално си показват един безпределно организиран живот, безспорен финансов стабилитет и никакви проблеми. Какво е в реалност при вас?
- Много точни думи. Изглежда, че орисията ни е такава на нас, създателите. Сега като се замисля – доста мои сътрудници нямат кой знае какъв брой по-различна орис. А аз съм човек, който в никакъв случай няма пари. Всеки месец в третата му половина постоянно повеждам диалог със счетоводството – дали ще успеем да изкараме месеца до дъно. И това е от години. Свикнах на това напрежение, на безконечните заеми, безконечните лизинги и битовизми. Разбрал съм от дълго време, че в случай че желая да съумея, би трябвало да влагам всичко, което изкарвам – и да върша това, за което съм мечтал. Много огромна част от моите сътрудници считат, че това, което са изкарали, е за екскурзии, за спестявания, до момента в който при мен всичко отива в реинвестиция в мен. Липсата на спонсори и спомоществователи не ми дава да се видя с пари за два месеца (усмихва се с горест, б.а.). Често чета, че съм станал милионер по доходи от концерти – по образеца на Лили Иванова и Камен Донев. Но като се замисля – толкоз години разпределяне, себераздаване и страдалчество, че заслужавам да имам пари и да се гордея с тях. Но, както споделих, това няма по какъв начин да се случи сега в България. Изключвам Лили Иванова – тя е напълно друго нещо. Не й знам средствата, не ме и интересува, само че тя заслужава. Извън нея не виждам по какъв начин в България актьор може да изкара в действителност доста пари единствено от музика.
- Знам, че сте безупречен поданик, което май също е необичайност днес…
- Винаги съм казвал, че човек би трябвало да е безупречен към страната, с цел да може да желае. Трябва и да гласоподава – с цел да може да псува политиците. Но преди да може да си заплаща налозите, несъмнено, би трябвало доста да работи – с цел да ги има. Затова избирам капитализма, тъй като той облагодетелства хората – изключително когато човек доста се труди – той дава положително бъдеще за страната си, заплаща положителни налози. Ако това, което върша аз, го правеха най-малко 30% от моите сътрудници от поп музика – нямаше да е по този начин нито с това течение поп фолк, нито с тези рапъри, които псуват като хамали.
- Споменахте политици и се сещам, че на всички ваши концерти виждаме в публиката Цветан Цветанов и фамилията му. Замисляли ли сте се в миналото за влизане в политиката, с цел да отстоявате с нейния инструментариум убежденията си?
- Много са малко нещата, за които мога да се закълна, че няма да бъдат при мен. Това е едно от тях. Никога няма да бъда политик! Това е невероятно, тъй като политиката е радикално друга от това, което имам аз като отношение към живота. Аз съм почтен с хората, а в политиката това е съвсем невероятно. И защото Цветанов е подобен – аз му се удивлявам, че съумява да бъде ярък остров в цялата тиня, наречена политика.
- В предварителния ни диалог ми споделихте, че постоянно сте вярвали, че има нещо, което ви пази Отгоре. Може би това е чувството, когато човек е благословен…
- Определено нещо ме пази. Като едно птиченце, което бди на рамото ми… Усетих го още, когато аплайвах в Консерваторията. Имаше поредност от случки, които няма по какъв начин по различен метод да си обясня – и да са станали по този начин, че в последна сметка да бъдат в моя изгода. Един път тъкмо едни 2 стотинки съумяха да трансформират целия ми живот! Разбирате ли, имало е неща, които е трябвало да взимам като решения, и някак съм го правел постоянно.
- Разкажете ми за тези 2 стотинки…
- Тогава 2 стотинки струваше един телефонен диалог. Става въпрос за ‘81-ва година. Бях в казармата, където имахме право за една огромна междуармейска самоинициатива – в оркестъра, където пеех и свирех на барабани. Трябваше да поканим певица. Бях в Хасково, имаше едно момиче, което завършваше Консерваторията. Дойде при нас, с цел да бъдем дует и един път ми сподели „ Веско, ти за какво не аплайваш в Консерваторията, подобен прекрасен глас имаш, ще те срещна с моя учител?”. Аз се възпламених по тази концепция. Започнах да се приготвям независимо, само че нямаше време, единствено два месеца. Просто е трябвало да имам шанса, с цел да стане. 10 дни преди изпитите отивам да се запиша в Консерваторията. Стигам едва-едва, съумявам безусловно в последната минутка. Това беше и първото ми стъпване в София.
Струваше ми се, че като че ли съм в пъкъла... тези големи дистанции. Учителят, който имах до тогава, ме насочи да отида на уроци по солфеж при бъдещата преподавателка, която ще ме изпитва. Влязох на този частен урок, на които имаше доста девойки в стаята, минах и се оказа… че нищо не знам. И тази дама ми подаде един учебник с над 300 извършения в него, и сподели, че в случай че аз до на следващия ден не ги знам всичките – защото тя ще ме изпитва – въобще да не се явявам, нито да се надявам, че мога да вляза, макар че Петър Димитров е споделил „ какъв брой надарен артист е”! В същото време това момиче, което ме нави да се явя, да държа изпити, беше на общежитие в София – едно голямо студентско общежитие от 14 етажа – на всеки етаж с по 30 стаи, в което имаше един единствен телефон при портиера. Аз слизам насълзен от солфежа, нямам нито един прочут в града, с един учебник, който ми е даден и към този момент си пресмятах по какъв начин ще си отивам. В този миг – излизам от вратата на входа и виждам отдясно телефонен уред. Бъркам за стотинки – нямам. Тогава телефоните бяха по този начин – пускаш стотинката и в случай че никой не се обади, тя пада като в джобче долу, и можеш да си я вземеш назад. Нещо ме накара да бръкна в това място, където нормално падат стотинките – ако не е имало диалог. И вътре имаше забравени 2 стотинки! Взех ги, обадих се… Но това не е нищо. Ако в същото това време аз бях отишъл, с цел да взема други 2 стотинки от магазин, да скапва, щях да изпусна това момиче, което тъкмо в същия миг беше с куфарите на вратата, и портиерът ми споделя – ето я, тя е и си отива. Всичко е било за 15 секунди разлика. Момичето се върна, чухме се, качи си куфарите назад – аз отидох и от 10 сутринта до другия ден по същото време сме учили непрекъснато. Приеха ме! Влязох 4-ти от доста претенденти. И когато отидох на първия си урок по солфеж – при същата тази преподавателка, която ми даде учебника, тя с огромно удивление сподели: „ Ама ти влезе, бе, момче! Помниш ли, когато ти споделих да научиш 300 извършения за една нощ, в случай че не знаеше и най-лесните?”, аз откликвам „ Да, помня, в никакъв случай няма да го не помни!”. И тя споделя – „ ти и на идващия ден нищо не знаеше, обаче бях видяла това, че беше учил цяла нощ”.
- А имали ли сте среща с пророчицата Ванга? Или с различен човек с такава потвърдена заложба.
- Един единствен път преди доста, доста години. Сигурно е било ‘88-9 година Баща ми беше служил в казармата с мъж от Петрич, който се оказа комшия на вуйна Ванга. И той ни беше уредил среща. Но аз тогава бях доста младо момче, нямах нужда, проблем, с цел да се допитам до нея. Затова отиде майка ми и моята тогавашна брачна половинка. И когато излязоха, бяха доста шокирани от чутото. Имахме огромни неприятности и получихме отговори. Между другото преди години ме срещнаха с една жена, която също има тази заложба. И тя в действителност ме накара да схвана, че има нещо в отвъдното. И в действителност душата на индивида остава жива. Вярвам в това, тъй като бях на такава среща. И след нея особено отидох и се кръстих, тъй като аз до тогава не бях кръстен, а тя го видя и ме посъветва да го направя.
- На какви години бяхте тогава?
- Бях на 43 години. И по-късно още веднъж отидох при нея – случи се всичко, което тя ми бе споделила. Взех и верните решения по-късно. Тя ми предсказа и по кое време ще бъде най-големият ми триумф – тази година още не е пристигнала.
Интервю на Анелия ПОПОВА
- Много вярно. Точно там съм. При мен постоянно е огромна динамичност и конкуренция с времето. Такъв е целият ми живот. Изпратих креативната си 2017-та година по един неповторим метод – с прелестен коледен концерт в родния ми град, а Нова година посрещнах дружно с мои другари. В персонален проект изпратих една година, в която околните ми бяха живи и здрави, моите доста възрастни родители също. Успях благодарение на лекари да ги закрепя още веднъж, с цел да мога да посрещна идната година с нови очаквания и пожелания за здраве. Но ще ви споделя, че в последно време съзнавам, че съм пренастроил целия си метод на живот. Този либерален, дори буржоазен строй, който всички доста желаехме, допуска нещо сходно. Той прави и живота по-качествен, само че единствено, в случай че всеки дава оптималното от себе си и надживява проблемите. Това е значимо да схванат множеството хора, а не да се оплакват и да търсят извинения в хубавото или неприятното време, в политиците, или в средата.
- Строят се промени, само че нравите донякъде… Защо към този момент повече от 15 години песните ви не звучат по радиата, и освен вашите? Нищо, че залите са цялостни, а гладът за такава музика – безспорен!
- Това е една доста болна тематика за мен. Трудно ми е да дам отговор за какво се случва по този начин и ги няма златните песни. Разликата е, че множеството ми сътрудници не работят като мен, към този момент не. Ако имаше толкоз албуми, колкото върша аз всяка година – с нови аранжименти, нови клипове, нови концерти и така нататък – може би борбата щеше да наподобява една концепция по-различно. А аз сътворявам музика, която към този момент толкоз години се харесва от генерации наред. Пълня салоните в цялата страна. И станах единствен, който пътува с оркестър, балет конструкция, LED системи – и се устояваме единствено и само от приходите на концертите. Просто не мога да си обясня за какво песните ми не звучат?! Защото тях ги обичат даже тези, които управляват радиата у нас – тях ги поканвам и на концертите, и виждам по какъв начин си припяват… и в това време моя ария не се пуска. Боли ме доста, само че към този момент започнах да привиквам. Чуждопоклонничеството е ужасно и е заляло цялата страна. Потърпевши са всички наши реализатори, които изповядват известната ни, занимателна ария, която, в действителност, е най-търсена, най-човешка и близка до всекидневието, проблемите и насладите на хората. Няма я мисълта за националната просвета. Сега е цялостна безредица. Разграден двор! Няма страна, която да управлява до каква степен може да стигат пошлостта, вулгарността, цинизмът.
- За страдание на мода през днешния ден е жаргонът – който цели автентичност, само че на процедура е конфекция…
- Абсолютно тъкмо! Това е затвърдена наклонност, водеща към тотална деградация. То дори не се знае по кое време тъкмо е диалект, тъй като в учебно заведение това не се учи. Всичко е изоставено. Неправилно изложение на думите в песните. Пълно е с млади реализатори, които никой не управлява – какви думи изричат, какви изрази, какъв брой са жаргонни – от вида на „ казАх”, единствено и единствено да може да си изпее песента с това акцентиране. Затова в този момент единственото, което виждам, е най-малко да бъда заслужен пред себе си, пък от там нататък нищо не зависи от мен. Държавата е от дълго време абдикирала от контрола. Сега в света няма мелодици. Въпреки че артистите пътуват из целия свят и печелят, пълнят зали. Но такива песни не се пускат по малкия екран. Ако в този момент пуснете коя да е музикална телевизия, ще видите едни детски песни с някакви забавени придвижвания. Нищо друго.
- Винаги когато сме говорили с вас, без значение дали е по радостни мотиви, съм усещала едно наличие на горест. От какво е подбудена тя?
- Има я, да, тъй като аз доста работя и осъществявам моите фантазии по един неведом, побългарен метод, все пак, макар стотиците различни благоприятни условия, които предлага интернет за музика. Аз съумявам, макар сериозните компликации по пътя си, единствено и единствено да я има музиката, и хората да схванат, че ти работиш и правиш качествени песни.
Прекалено съм сензитивен и от време на време загарям в страстите, само че не съм печален човек. Но в действителност сте права, тъй като текстовете на песните ми в основата си са тъжни. Тъгата е в основата на момента, в който се ражда дадена творба. Има я даже и в най-веселия привидно текст. И макар че не съм печален, не съм и от тези, които се лигавят на всички места
Но аз никога не се окайвам, тъй като пребивавам моя осъществен живот, всичко това, за което съм мечтал. Успявам повече да популяризирам това, което върша. Но мисля, че заслужавам и малко по-добра орис за това, което върша – тъй като то в действителност не е единствено мое, с него живеят хората.
- Споделяли сте ми, че мъчно преглъщате предателството…
- В подобен миг аз се изолирам, изчезвам, до момента в който се стабилизира душeвността ми. По този метод се запазвам. Животът ме научи и аз и до ден-днешен считам, че по-голямо изменничество от тези мои любовни връзки, които съм имал, са мъжките изменничества! Тези, които се случват сред огромни и близки другари! Може би няма подобен човек, който да може да направи това елементарно. Или в случай че може, значи е управителен от ползи, не толкоз от други усеща. То по тази причина боли, когато има изменничество – тъй като е част, откъсната от теб, в случай че преди този момент си дал своя вот цялостното си доверие. Какво остава пък, в случай че приказваме за обич.. Макар че при любовта май е по-лесно.
- Дали?
- Много постоянно се случва в живота ни да разлюбим някого. Да бъдем предадени. Вече доста рядко можеш да намериш и същински хора. Да, любовта е нещо свято, само че когато е проиграна по този метод в днешното време, остава някак настрани в душата. Предавали са ме нееднократно, обичал съм пределно, само че по този начин се случва. И в такива моменти не изпадам в срив, не се предавам макар натиска на страстите. Потапям се в доста работа и това е спасението. За да не изпадна в глуха отбрана, работя непрекъснато.
- Трудностите във вашия живот са почнали още от юношеските години, когато още не сте бил известен в България…
- Вярно е. Имал съм доста сложни интервали. Още бях младо момче и когато се случваха моите първи години в професионален проект, всички порти бяха заключени! Денонощно се трудех по нощни питейни заведения, а имах и проблеми с родителите си. Но нямаше нито от кое място, нито по какъв начин, да си оказа помощ.
Бачках като вманиачен, спях по 2-3 часа на нощ тръгвах от сутринта да се срещам с хората, да им потвърждавам, че аз съм индивидът, с който би трябвало да работят. Имал съм дни и нощи, в които безусловно отникъде нищо не идваше, нищо не се получаваше. Стигал съм даже до такава степен да намразя музиката, толкоз доста съм бил отчаян. Но в последна сметка се оказва, че даже и разочарованията са част от хубавото по-късно. Ако ги няма, няма да разберем какъв брой е хубаво. Когато си докоснал върха веднъж обаче, е доста мъчно да се задържиш. Постоянно ме карат, да вземем за пример, да пея в Америка, в чужбина – с задължения, които да продължат един месец, а аз не мога да си разреша да не присъствам от България повече от седмица.
- Защо, кое ви стопира? И евентуално поради същото не може да си визиите живот отвън родината?!
- Донякъде това ме и потиска, тъй като макар че заслужавам, не мога да го направя. Защото постоянно има нещо, което би трябвало да се свърши тук. Мога да си разреша да съм въздържан най-вече седмица. Живял съм 5 години в Германия. Дори имам издадени два албума там. Имал съм и оферти за поданство от кметове на разнообразни градове, а едно време това в действителност бе доста мъчно. Отказвал съм доста пъти, тъй като безпределно обичам България. Болезнен родолюбец съм!
Когато да вземем за пример някой наш състезател в чужбина завоюва победа – и се чуят възгласите, химнът, ръкоплясканията, не знаете какво става с мен. Такъв плач, такава страст. Веднага се сещам за ’93-та година, когато България завоюва против Франция на „ Парк де Пренс” в квалификационна среща. Гледах мача в таванската стая на един другар, който имаше телевизия, тъй като тогава още нямаше такива спътници. Говорих по телефона, чувах от надалеч какво става по нашите улици и единствено аз си знам какво ми е било. Не е допустимо да не присъствам. Има моменти, в които не виждам бъдещето, само че след това разбирам, че това е било просто мимолетно възприятие, глупави стремежи, които не дават отговор на действителността в моята душа.
- Зад блясъка на славата хората нормално си показват един безпределно организиран живот, безспорен финансов стабилитет и никакви проблеми. Какво е в реалност при вас?
- Много точни думи. Изглежда, че орисията ни е такава на нас, създателите. Сега като се замисля – доста мои сътрудници нямат кой знае какъв брой по-различна орис. А аз съм човек, който в никакъв случай няма пари. Всеки месец в третата му половина постоянно повеждам диалог със счетоводството – дали ще успеем да изкараме месеца до дъно. И това е от години. Свикнах на това напрежение, на безконечните заеми, безконечните лизинги и битовизми. Разбрал съм от дълго време, че в случай че желая да съумея, би трябвало да влагам всичко, което изкарвам – и да върша това, за което съм мечтал. Много огромна част от моите сътрудници считат, че това, което са изкарали, е за екскурзии, за спестявания, до момента в който при мен всичко отива в реинвестиция в мен. Липсата на спонсори и спомоществователи не ми дава да се видя с пари за два месеца (усмихва се с горест, б.а.). Често чета, че съм станал милионер по доходи от концерти – по образеца на Лили Иванова и Камен Донев. Но като се замисля – толкоз години разпределяне, себераздаване и страдалчество, че заслужавам да имам пари и да се гордея с тях. Но, както споделих, това няма по какъв начин да се случи сега в България. Изключвам Лили Иванова – тя е напълно друго нещо. Не й знам средствата, не ме и интересува, само че тя заслужава. Извън нея не виждам по какъв начин в България актьор може да изкара в действителност доста пари единствено от музика.
- Знам, че сте безупречен поданик, което май също е необичайност днес…
- Винаги съм казвал, че човек би трябвало да е безупречен към страната, с цел да може да желае. Трябва и да гласоподава – с цел да може да псува политиците. Но преди да може да си заплаща налозите, несъмнено, би трябвало доста да работи – с цел да ги има. Затова избирам капитализма, тъй като той облагодетелства хората – изключително когато човек доста се труди – той дава положително бъдеще за страната си, заплаща положителни налози. Ако това, което върша аз, го правеха най-малко 30% от моите сътрудници от поп музика – нямаше да е по този начин нито с това течение поп фолк, нито с тези рапъри, които псуват като хамали.
- Споменахте политици и се сещам, че на всички ваши концерти виждаме в публиката Цветан Цветанов и фамилията му. Замисляли ли сте се в миналото за влизане в политиката, с цел да отстоявате с нейния инструментариум убежденията си?
- Много са малко нещата, за които мога да се закълна, че няма да бъдат при мен. Това е едно от тях. Никога няма да бъда политик! Това е невероятно, тъй като политиката е радикално друга от това, което имам аз като отношение към живота. Аз съм почтен с хората, а в политиката това е съвсем невероятно. И защото Цветанов е подобен – аз му се удивлявам, че съумява да бъде ярък остров в цялата тиня, наречена политика.
- В предварителния ни диалог ми споделихте, че постоянно сте вярвали, че има нещо, което ви пази Отгоре. Може би това е чувството, когато човек е благословен…
- Определено нещо ме пази. Като едно птиченце, което бди на рамото ми… Усетих го още, когато аплайвах в Консерваторията. Имаше поредност от случки, които няма по какъв начин по различен метод да си обясня – и да са станали по този начин, че в последна сметка да бъдат в моя изгода. Един път тъкмо едни 2 стотинки съумяха да трансформират целия ми живот! Разбирате ли, имало е неща, които е трябвало да взимам като решения, и някак съм го правел постоянно.
- Разкажете ми за тези 2 стотинки…
- Тогава 2 стотинки струваше един телефонен диалог. Става въпрос за ‘81-ва година. Бях в казармата, където имахме право за една огромна междуармейска самоинициатива – в оркестъра, където пеех и свирех на барабани. Трябваше да поканим певица. Бях в Хасково, имаше едно момиче, което завършваше Консерваторията. Дойде при нас, с цел да бъдем дует и един път ми сподели „ Веско, ти за какво не аплайваш в Консерваторията, подобен прекрасен глас имаш, ще те срещна с моя учител?”. Аз се възпламених по тази концепция. Започнах да се приготвям независимо, само че нямаше време, единствено два месеца. Просто е трябвало да имам шанса, с цел да стане. 10 дни преди изпитите отивам да се запиша в Консерваторията. Стигам едва-едва, съумявам безусловно в последната минутка. Това беше и първото ми стъпване в София.
Струваше ми се, че като че ли съм в пъкъла... тези големи дистанции. Учителят, който имах до тогава, ме насочи да отида на уроци по солфеж при бъдещата преподавателка, която ще ме изпитва. Влязох на този частен урок, на които имаше доста девойки в стаята, минах и се оказа… че нищо не знам. И тази дама ми подаде един учебник с над 300 извършения в него, и сподели, че в случай че аз до на следващия ден не ги знам всичките – защото тя ще ме изпитва – въобще да не се явявам, нито да се надявам, че мога да вляза, макар че Петър Димитров е споделил „ какъв брой надарен артист е”! В същото време това момиче, което ме нави да се явя, да държа изпити, беше на общежитие в София – едно голямо студентско общежитие от 14 етажа – на всеки етаж с по 30 стаи, в което имаше един единствен телефон при портиера. Аз слизам насълзен от солфежа, нямам нито един прочут в града, с един учебник, който ми е даден и към този момент си пресмятах по какъв начин ще си отивам. В този миг – излизам от вратата на входа и виждам отдясно телефонен уред. Бъркам за стотинки – нямам. Тогава телефоните бяха по този начин – пускаш стотинката и в случай че никой не се обади, тя пада като в джобче долу, и можеш да си я вземеш назад. Нещо ме накара да бръкна в това място, където нормално падат стотинките – ако не е имало диалог. И вътре имаше забравени 2 стотинки! Взех ги, обадих се… Но това не е нищо. Ако в същото това време аз бях отишъл, с цел да взема други 2 стотинки от магазин, да скапва, щях да изпусна това момиче, което тъкмо в същия миг беше с куфарите на вратата, и портиерът ми споделя – ето я, тя е и си отива. Всичко е било за 15 секунди разлика. Момичето се върна, чухме се, качи си куфарите назад – аз отидох и от 10 сутринта до другия ден по същото време сме учили непрекъснато. Приеха ме! Влязох 4-ти от доста претенденти. И когато отидох на първия си урок по солфеж – при същата тази преподавателка, която ми даде учебника, тя с огромно удивление сподели: „ Ама ти влезе, бе, момче! Помниш ли, когато ти споделих да научиш 300 извършения за една нощ, в случай че не знаеше и най-лесните?”, аз откликвам „ Да, помня, в никакъв случай няма да го не помни!”. И тя споделя – „ ти и на идващия ден нищо не знаеше, обаче бях видяла това, че беше учил цяла нощ”.
- А имали ли сте среща с пророчицата Ванга? Или с различен човек с такава потвърдена заложба.
- Един единствен път преди доста, доста години. Сигурно е било ‘88-9 година Баща ми беше служил в казармата с мъж от Петрич, който се оказа комшия на вуйна Ванга. И той ни беше уредил среща. Но аз тогава бях доста младо момче, нямах нужда, проблем, с цел да се допитам до нея. Затова отиде майка ми и моята тогавашна брачна половинка. И когато излязоха, бяха доста шокирани от чутото. Имахме огромни неприятности и получихме отговори. Между другото преди години ме срещнаха с една жена, която също има тази заложба. И тя в действителност ме накара да схвана, че има нещо в отвъдното. И в действителност душата на индивида остава жива. Вярвам в това, тъй като бях на такава среща. И след нея особено отидох и се кръстих, тъй като аз до тогава не бях кръстен, а тя го видя и ме посъветва да го направя.
- На какви години бяхте тогава?
- Бях на 43 години. И по-късно още веднъж отидох при нея – случи се всичко, което тя ми бе споделила. Взех и верните решения по-късно. Тя ми предсказа и по кое време ще бъде най-големият ми триумф – тази година още не е пристигнала.
Интервю на Анелия ПОПОВА
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ