Вече съм зряла жена, но още не мога да преглътна болката, че бях отхвърлено от родителите си дете
Вече съм зряла жена, само че и в този момент се усмихвам, щом видя татко и щерка да вървят заедно… Израснах единствено дете. В дословния смисъл. Баща ми ни напусна, когато бях на 6 години. След развода им мама едва присъстваше в живота ми. Тя непрестанно изчезваше някъде и ме оставяше по цели нощи сама. Спомням си по какъв начин нощем безшумно плачех, молейки се на Бог мама да си спомни, че има щерка. Понякога тя се прибираше вкъщи с нов ухажор и незабавно решаваше, че дребното ѝ момиче няма потребност от топлота и разтуха. Някои от любовниците ѝ ме съжаляваха и се опитваха да играят ролята на угрижен татко, а майка ми, потънала в алкохолно замайване, ги оставяше умерено да си играят на родители.
Бях на 14 години, когато един ден нервите ми не устояха и след сериозна свада, сълзи и нервност, майка ми още веднъж изчезна в търсене на следващия почтен ухажор. За това време видях татко си единствено два пъти и всякога ми обещаваше, че ще се погрижи за мен, само че обещанията му стигаха единствено до унизителното подмятане на някой лев, а след това още веднъж забравяше за съществуването ми.
Въпреки че родителите ми съумяха да разбият сърцето ми, с годините правех опити да преживея разочарованието. Винаги съм се утешавала, че на този свят има и по-нещастни хора от мен. Егоистично е, знам. Следващата среща с татко ми се състоя в интернет, единствено преди няколко дни. Разглеждах Facebook, когато инцидентно видях щастливата му физиономия. Оказа се, че той живее в родния ми град, на няколко километра от мен, от дълго време има друго семейство, деца, даже е станал дядо през последната година. Страницата му е цялостна със фотоси на брачната половинка му, децата и внуците, приятелите им, и нито една моя фотография. За мен няма място в неговия свят. Детска засегнатост, ще каже някой. Вече съм зряла жена, само че и по този начин и не забравих болката да си отхвърлено дете.
