Вече 75 години състезатели и треньори на ВК ЦСКА пишат

Вече 75 години състезатели и треньори на ВК ЦСКА пишат волейболната история на България. Рубриката „ Червените волейболни сърца на България “ ще ви напомни предишното и ще ви опише сегашното на едни от най-големите митове на армейския клуб.

Ваня Манова-Русинова е родена на 22 юли 1959 година в София. Тя е 7-кратен първенец на България с екипа на ЦСКА, като печели също така два пъти трофея за КЕШ и веднъж КНК. Една от най-силните ни нападателки от 70-те и 80-те години.

- Г-жо Манова, спомняте ли си по какъв начин стартира магията с ЦСКА?

– Беше доста необичайно, тъй като живеех тогава в различен регион на София и вървях на баскетбол в Славия, като упражнявах и плуване и гимнастика. Моят татко обаче беше играл волейбол във Военноморското учебно заведение и като ходихме на пикник на Витоша, постоянно имаше топка и играехме с него волейбол. За мен това беше началото. След като се реалокирах в различен квартал обаче, слушах моите съученички да си приказват, по какъв начин вървят на тренировки. " На какво ще ходите на подготовка? ", ги питах, а те дадоха отговор на волейбол. " А аз си го знам, само че ще дойда с вас ", им споделих. И по този начин попаднах на първата подготовка на ЦСКА при Васил Симов, който водеше пионерките, това беше най-малката възраст. За мен беше подобен късмет, такова знамение, да се срещна с него в оня интервал, приказвам през 1972 година. След това продължихме дружно, тъй като за него това беше първи тим, а за мен той беше първият треньор по волейбол.

- А по кое време успяхте да пробиете и при женския тим? Колко време ви лиши?

– Старша възраст към този момент бях, когато започнаха да ме взимат като запаса. Когато Васил Симов направи за първи път тима републикански първенец през 78-а година, имаше и отзвук в пресата, че съм най-хубавата запаса. Пускаше ме да влизам, само че в доста значими моменти. Това беше първата ми републиканка купа, като жена. След това 79 година, когато пристигна Митьо Димитров, съумях да се наложа в женския тим. Тогава беше първата ми Купа на Европейските Шампиони. Много ми помагаше това в действителност мощно потомство. Мая Стоева, Румяна Каишева и Мария Минева, със препоръки, доста ми помогнаха да се наложа в тима.

- Това ли в действителност бяха най-близките девойки за вас в състава? Или с времето те се усилиха като численост?

– Във времето те се усилиха. Ние бяхме доста задружни. Взаимоотношенията ни бяха другарски. Даже с времето се увеличихме с приятелите, след това със съпрузите. А след това като отпътувах, подобен беше пътят на всяка огромна звезда, за чужбина, в тима навлязоха към този момент и девойките от поколението на Деси (Никодимова), Емилия Пашова, Светла Хаджийска, които израснаха пред очите ми.

- Васил Симов, Митьо Димитров, кои бяха останалите треньори, които повлияха най-вече на вашето развиване?

– В годините това бяха още Милко Караиванов и Иван Сеферинов. В последните 5 години, когато бяхме републикански първенци беше Васил Симов.

- След 7 трофеи с ЦСКА и толкоз доста огромни триумфи Европа, можете ли да кажете емблематичен за вас дуел или интервал в който играехте най-силно?

– И 79-а година имах мощно присъединяване в Измир, където победихме Динамо Берлин на финала. Но най-запомнящия ми мач е за Купата на Националните Купи, когато играхме против Динамо Москва. Водехме ги 2-1, а в четвъртия гейм изоставахме със 7:14. Вече ни бяха отписали и гледаха към петия гейм, когато започнахме точка по точка да ги настигнем и обърнем. Така ги победихме с 3-1, а страстта беше страхотна.

- А кои ви бяха по-трудните моменти? Имахте ли проблеми с травми или нещо друго?

– Да, имах. 1982 година скъсах минискус на финала на Купата на България. Наистина беше сложен интервала, с цел да се възстановя, само че съумях въпреки всичко. За да се оправи с такава контузия, човек би трябвало да има темперамент. След това, да се върнеш, изисква доста работа, да не се отказваш. Силата на характера е това, нищо не е свършило, още можеш. Той даже Васил Симов беше до мен и помагаше с думите: „ Нищо не е свършило с такава травма “. И популярност богу, съумях.

- Този темперамент, който казвате в действителност е много емблематичен за всички девойки в тима на ЦСКА…

– В ЦСКА дисциплината е на доста високо равнище. До ден сегашен това ужасно доста ми оказва помощ в живота. Да мога да бъда дисциплинирана, да не се отхвърлям в компликации. Да се боря до последно. Това са значими неща, които построих в ЦСКА. Това е един клуб, който е страховит късмет, че попаднах, с тези девойки, с тези треньори. Бяхме доста задружни. Добри приятелки. Винаги с религия и дух към успеха. Без да се отхвърляме.

- Този дух, за който говорите, е доста значим и по повод оправянето с огромните упования и отговорността да се носи алената фланелка.

– Имаше моменти, в които беше доста мъчно, изключително когато Руми и Мая отпътуваха да играят в чужбина. Тогава останахме един много млад състав. Спомням си, че публицистите даже ни нападнаха. Имахме доста изгубени мачове, само че не се отказвахме, а те пишеха: „ Какъв е този тим? Той е за Б група “. Но и Васил Симов не се отхвърли. С доста работа и дух успяхме, никой не очакваше, само че станахме още веднъж първенци на България.

- Вие сте била измежду водещите нападателки на тима, само че къде се чувствахте най-добре на полето?

– Бяхме доста сложни състезатели. Аз играех в зона четири. Но последните години, предвид на това че се показваха нови девойки, условията се променяха, към този момент играех като диагонал на разпределителя. И в двете позиции ми беше удобно.

- А къде ви беше най-голямата мощ?

– Нападението ми беше по-добрата страна. Обичах и да играя в отбрана.

- Накъде се разви кариерата ви след ЦСКА?

– Една година бях в Германия, след което три сезона изкарах във Франция.

- Как се справихте с адаптацията в чужбина?

– Нямаше проблем. Нашето равнище беше доста високо. Местните девойки се опитваха да се учат от нас. Почти всички българи се справяхме добре в чужбина. Аз имах и шанса да играя с още една българка и в двата си тима в чужбина. Това беше още един плюс, да имаш човек на който да разчиташ в тима.

- Следите ли в този момент какво се случва в ЦСКА?

– Следя. Много ми е обезпокоително това, което стана с дребната зала за тренировки, която се използваше от децата и беше съборена. Следя ги тези проблеми. Възхищавам се на Сашо Попов, който макар компликациите желае да резервира нещата и не стопира да се бори в името на ЦСКА. Срещаме се и с Мила Кьосева, постоянно си приказваме за тези проблеми.

- Какво бихте споделили на състезателите в клуба?

– Да не се отхвърлят. Да се борят. Каквито и трудности да имат, да имат вяра, че ще се преборят с компликациите.

- Знам, че сте преподавател, разкажете малко повече за това ви амплоа?

– Преподавател съм в Национално приблизително учебно заведение „ София “. Преминах през всички възрасти, в този момент преподавам на четвъртокласници, което е супер, тъй като мога да ги запаля за волейбола. В нашето учебно заведение има и тим по волейбол. Не съм се откъснала изцяло от спорта. И това е възрастта, в която в действителност съумявам да запаля искрата върху тях.

- Доколко е предизвикателство това в наше време, тъй като знаем какъв брой малко деца спортуват към този момент?

– Досега не съм споделяла доста информация на учениците, коя съм. Тази година си разреших да им покажа медалите, да опиша. Това провокира голям интерес сред тях. И в действителност имат огромно предпочитание да посещават своите тренировки по волейбол. Децата са доста откровени. Светлината в очите им, която видях, когато им демонстрирах медалите, ми подсказа, че може би по-рано е трябвало да го направя, само че се веселя, че се ентусиазираха и в този момент все по-често задават въпроси и се вълнуват.