Вчера на 92 г. пое пътя към вечността един от

Вчера на 92 година пое пътя към вечността един от огромните белетристи на България. Отиде си учен Антон Дончев, създател на „ Време разделно " и доста разкази, сюжети и исторически саги. Ето какво споделя в Жената през днешния ден " за книгата писателят Калин Тодоров. „ Изглежда, като мен са я чели и в „ Ню Йорк таймс ”, и във „ Фигаро ” и „ Свенска дангблад ”: „ Роман, заслужен за Нобелова премия ”; „ Още един се причисли към изключителните писатели на Балканите Исмаил Кадаре и Иво Андрич ”; „ Страница след страница тече действието със заплашителен, възвишен ритъм-богатство, което може да се съпостави с музиката на Сибелиус ”; „ Написан с изтънченото майсторство на Джойс и Томас Ман ”; „ Сякаш усещаш дъха на Шекспир ”. Дончев написа във „ Време разделно ": „ Време е към този момент хората освен да работят, а да се оглеждат какво са създали. Време е хората да не повтарят по 100 пъти едни и същи неточности и като гледат що стaва в близост им, да се извиняват и срамят, че са хора, а да видят делата на други хора, живели преди тях, и да се гордеят, че са индивиди! " Нека си напомним единствено един фрагмент от постоянно оплювания разказ „ Време разделно " и да изпратим създателя му с мир.
Манол безшумно му отговори:– Сине, ти си виждал цитадела. Светът е разграничен от голяма крепостна стена. От край до край. Вътре в крепостта седят хора, а извън налита злото. Всеки човек стои сред два зъбера и пази една крачка стена. Не зная, може да има огромни хора, пълководци, които пазят 100 зъбера. Може да има един огромен военачалник, който знае какво става по цялата стена. Аз виждам моята крачка. И зная, че би трябвало нея да пазя. Ако аз не я защитя, кой ще я отбрани? И ти би трябвало да се биеш. Всеки пред себе си. Не знаеш какво става в близост, в прилежащата крачка. Не виждаш. Гледаш единствено пред себе си и удряш ръцете и лицата на злите хора, които желаят да се изкачат на стената. Може би таман при твоята врата злото се надява да пробие.Ти би трябвало да се биеш и нито за момент да не отстъпваш от зъбера си, да не се утешаваш, че след момент ще се върнеш на него. Мръднеш ли, злото ще влезе. И когато умреш, твоето тяло да запречи вратите сред двата зъбера.Тъмницата мълчеше.Тогава отвъд детският глас запита:— Татко, какво е зло?Мълчание. И след това — Маноловият глас:— Зло е това, което разделя хората. И по-късно:— Добрите хора.Станах и си отидох. Манол ми отговори.Отдясно камък, отляво камък и по средата — ти. Да, на вратата е застанал всеки от нас, всеки пази врата, през която може да влезе злото. Аз бях опразнил своята врата и в този момент се връщах на нея.