Откъс от Република на въображението от Азар Нафизи
ВЪВЕДЕНИЕ
Преди няколко години бях в Сиатъл, с цел да давам подписи в една прелестна частна книжарница – Елиът Бей се казваше – и там забелязах млад мъж, който ме наблюдаваше, застанал до масата. Когато опашката най-сетне понамаля, той се обърна към мен. Каза, че минавал през Сиатъл, отивал на посетители на другар и желал да ми каже, че до наскоро е живял в Иран. „ Няма смисъл – сподели той, – да говорите за книги. Тези хора не са като нас – те са от различен свят. Не ги е грижа за книги и други такива неща. Не е като в Иран, където бяхме толкоз луди, че ксерографирахме стотици страници от книги като Мадам Бовари и Сбогом на оръжията. “
Преди да съумея да му отговоря, той продължи да ми споделя по какъв начин е бил задържан първия път, късно една вечер по време на безразборните инспекции на коли от паравоенната милиция. Бил арестуван дружно с двамата си другари по-скоро поради арогантното им поведение, в сравнение с поради контрабандно импортираните касети с музика в колата. Задържали ги четиресет и осем часа, а след това ги пуснали без никакво пояснение, откакто ги глобили и подложили на пердах с пръчка. Не можеше да се отхвърли, че всекидневието на един млад иранец е доста друго от всекидневието на множеството млади американци.
Много пъти бях слушала такива истории, само че в този младеж имаше нещо извънредно. Говореше повърхностно, от което всичко, казано от него, звучеше още по-болезнено, като че ли се опитваше да отхвърли случилото се, описвайки го равнодушно. Каза, че от багра с пръчка е изпитал освен болежка, само че и оскърбление, при което почувствал за малко, че напуща тялото си и става фантом, който от разстояние следи по какъв начин самият той е подложен на пердах с пръчка.
„ Така се понасяше по-лесно – добави той, – като че ли си фантом. “
„ Разбирам какво желаете да кажете – отговорих. – Това беше добра техника за оцеляване. “
„ И към момента е “ – сподели той с многозначителната си усмивка.
Пак се беше образувала опашка, хората чакаха търпеливо и учтиво и аз споделих нещо неуместно, в смисъл че може би Америка по този начин или другояче е страна на призраци. Той не реагира на думите ми. Подаде ми едно листче и сподели:
„ Нямам книга. Това е за един другар. “
Подписах се на оранжевото листче и внимателно му подадох визитката си.
„ Нека да държим връзка “ – споделих аз.
Той взе листчето и визитката и повече не се обади. Но аз в никакъв случай не изгубих следите му, тъй като този млад мъж с неговата ведра усмивка и думите, които изрича, се връщат още веднъж и още веднъж в съзнанието ми на непознати места и видимо безсмислени срещи. Съхранила съм облика му, частично тъй като усещах тогава, както и в този момент, че съм го разочаровала – от мен се очакваше нещо, което не беше изпълнено. Когато осъзнах, че той ще продължи да ме преследва в обозримото бъдеще, взех решение да му дам име – Рамин, с цел да уважа един различен младеж, който познавах в Иран и който ми описа за сходно прекарване. Всички тези призраци – по какъв начин да изпълниш отговорностите си към тях?
Припомняйки си думите на Рамин, се замислих, че съгласно него американците не схващат не нашите, а личните си книги. Казано по индиректен метод, излизаше, че западната литература принадлежи повече на възвишените души от Ислямска република Иран, в сравнение с хората от страната, станала тяхна татковина. Как е допустимо това? Нали въпреки всичко е правилно, че хората, които не се плашат от цензура, затвор и мъчения, тъй като държат да получат достъп до книги или музика, или филми, или художествени предмети, са склонни да възприемат цялата тази активност в напълно друга светлина.
„ Тези хора – беше споделил той с непроницаемата си усмивка, – не са като нас. Не ги е грижа за книги и други такива неща. “ От време на време след сходен диалог, когато давам подписи или пия кафе със остарял другар, тази тематика изниква нормално като въпрос: „ Не мислиш ли, че литературата и книгите бяха толкоз значими в Иран, тъй като там имаше доста репресии? И не мислиш ли, че в едно демократично общество няма толкоз належаща потребност от тях? “.
Аз съм подготвена в този момент, както и тогава, да не се съглася. Повечето хора в Америка, които обикалят книжарниците, вървят на литературни четения и панаири на книгата или просто четат уединени в домовете си, не са травмирани изгнаници. Много от тях рядко напущат родния си град или щат. Но значи ли това, че не мечтаят, че нямат страхове, че не изпитват болежка и страдалчество, че не копнеят за логичен живот? Художествените истории не са единствено развихряне на въображението или оръдия на политическа мощ и надзор. Те ни свързват с нашето минало, осеняват ни с сериозно просветление за сегашното и ни разрешават да забележим живота си освен подобен, какъвто е, а и какъвто би трябвало да е или би могъл да бъде. Творческото знание не е нещо, което човек има през днешния ден и захвърля на следващия ден. То е метод да възприемаш света и да се свързваш с него. Примо Леви споделя: Пиша, с цел да се върна още веднъж в общността на човечеството. Четенето е персонално занятие, само че то ни свързва през континенти и епохи.
А може би има и друга, по-лична причина за несъгласието ми с Рамин. Не мога да си показва, че се усещам вкъщи си на място, което е безразлично към това друго място, станало към този момент мой същински дом – една страна без граници, с малко ограничавания, която съм нарекла Република на въображението. Мисля за нея с думите на Набоков като за някак, някъде и за задния двор на Алиса, един свят, успореден на действителния, чиито жители не се нуждаят от паспорти или други документи. Единственото условие за достъп е отворен разум, нестихващо предпочитание за познание и неясен ентусиазъм за бягство от баналността.
Дълго преди да направя Америка мой дом, живеех с нейната литература, лирика, музика и филми. Първото ми литературно пътешестване в Америка стана, когато бях на седем години и учителката ми по британски в Техеран ме срещна с Вълшебникът от Оз. Книгата, която главно четяхме с нея, съдържаше обикновени разкази за две американски деца, сестра и брат – тъкмо както можеше да се чака. Отличителна линия на тези две прекомерно чисти и спретнати хлапета беше, че каквото и да им се случи, на лицата им оставаше застинала непрекъсната усмивка. Знаех по какъв начин се споделят (Джак и Джил ли бяха? Дик и Джейн?), знаех фамилните им имена (Смит? Джоунс? Партридж?), къде живеят, какво вършат всеки ден, знаех учебното заведение им. Не помнех нито една от тези дребни и значими детайлности. Малко неща имаше в техния свят, поради които да желая да опозная по-добре тези усмихнати, изрядно спретнати деца. Единственото, което си припомням за тази книга, е корицата ѝ: грапава на пипане, със силуетите на брата и сестрата, изпъкнали на тъмнозелен декор.
В края на всеки урок учителката ми затваряше книгата, която използваше да се упражняваме, и се запътваше към кухнята, откъдето се появяваше с чаша сироп от череши и един старомоден образец на Вълшебникът от Оз. Прочиташе всякога по две-три страници и ме държеше в напрежение и неспокойствие до идната ни среща. Понякога ми разказваше от книгата или ми даваше да прочета къс фрагмент. Бях омаяна от осиротялата Дороти, която живееше посред еднакъв сив пейзаж, някъде най-после на света със своите мрачни, унищожени от работа вуйна и чичо и с единствения си другар на света, който я разсмива – нейното куче Тото. Какво щеше да се случи с нея, когато циклонът я издигне във въздуха с къщата със затворения в нея Тото и ги приземи на едно вълшебно място, наречено Оз? Като милиони деца аз нетърпеливо следвах Дороти и възходящата група от нейни другари, тръгнали да търсят великия Вълшебник от Оз, единствения, който може да даде на Плашилото мозък, на Тенекиения дървар сърце, а на Лъва – храброст, и да уреди на Дороти пътуването ѝ до дома.
Ако можех да дефинирам първите си усещания от Съединените щати, бих могла да кажа, че в Америка има едно място, наречено Канзас, където хората могат да намерят една вълшебна страна във вихъра на един циклон. Понеже за първи път чувах думата циклон, мога с чиста съвест да кажа, че Вълшебникът от Оз ме научи какъв е дословният и преносният ѝ смисъл. Канзас и Омаха скоро бяха последвани от една река, наречена Мисисипи, и от още доста градове, реки, гори, езера и хора – подредените къщи в предградията на Нанси Дру, пограничните градове на Малка къща в прерията и неспокойните плантации на Отнесени от вихъра, фермата в Кентъки в Чичо Томовата барака и прашните, знойни южняшки улици в Да убиеш присмехулник, където справедливостта е такова изстрадано разбиране, каквото скоро щеше да стане в Техеран. По-късно се причислиха Мисисипи на Фокнър, Сейнт Пол на Фицджералд, Ню Йорк на Едит Уортън, след време и доста другият Ню Йорк на Ричард Райт и Ралф Елисън, Лос Анджелис на Реймънд Чандлър и южните градове на Фланъри О’Конър, Юдора Уелти и Карсън Маккълърс. Знам, даже в този момент, че има още доста действителни и мислени места, които чакат да бъдат открити. Може би това беше главната причина, заради която не можех да се съглася с Рамин. Америка съгласно мен не може да бъде отделена от своята литература.
Като млади родителите ми не бяха богати, само че през целия си живот в никакъв случай не са се колебаели да обезпечават книги за мен и брат ми. Връчваха на другари с благоприятни условия да пътуват в чужбина дълги описи със заглавия, които не можеха да намерят в Техеран. Растях и желаех да имам всичко, което имаха приятелите ми, а татко ми все повтаряше, че не трябва материалното да е в центъра на вниманието ми. На притежаваните неща не може да се разчита – споделяше той, – по-лесно е да ги загубиш, в сравнение с да ги получиш. Трябва да цениш това, което носиш със себе си, до момента в който си жива.
Една от първите книги, които татко ми донесе у дома да чета на британски, беше Том и Джери. Още помня, когато ми даде Малкият принц и Паяжината на Шарлот, които ме научиха, че нещо толкоз фино и незабележимо като паяжина може да съдържа цяла скрита галактика. Когато за първи път прочетох Приключенията на Том Сойер, любознанието ми бе възбудено от изкусителния сексапил на Том, само че самият той не ми харесваше – може би прекаляваше с номерата. С течение на времето книгите и светът на въображението, който те пораждаха, се оказаха тъкмо това, което татко ми се надяваше, че ще владея цялостен живот.
Всеки четвъртък той ме водеше на кино в града, където се намираха местата за занимания, и аз цяла седмица чаках този специфичен миг за нас двамата. Спомням си по какъв начин ходя, хванала го за ръка, по авеню Надери – самото то като сцена от импресионистичен филм с хаоса от магазинчета, в които се продават ядки, подправки, кафе, пирожки и сладолед. Освен ирански филми гледахме и филми, в които играеха Исмаил Ясин Фернандел, Норман Уиздъм и Виторио де Сика, а също и сантименталните драми на индийските суперзвезди Радж Капур и Наргис. И несъмнено, американски филми: Спартак и Айвънхоу, Могамбо, Лаурел и Харди, Саут Пасифик и един от моите любими – Ханс Кристиан Андерсен с Дани Кей. Нe знаех какво да мисля за американските мюзикъли, в които героите както се хранят или крачат по улицата, ненадейно стартират да се въртят, като че ли в тях се е вселил злотворен дух, запяват трогателно и по-късно се успокояват, с цел да продължат да ядат, да приказват или да се целуват. Оттогава мисля за Америка като за земя на песни и танци. От дребна имах и поддържах избрана визия за Америка, въпреки да знаех, че американската реалност като всяка реалност има дефекти в някои връзки и е разочароваща.
Баща ми преведе за брат ми и за мен басните на Лафонтен и възпроизведе самичък всички рисунки към тях, също по този начин написа и опростени версии на класическата лирика на персийските поети Фирдоуси и Низами. Когато си мисля за него, най-често си припомням споделеното време и удоволствието дружно, като че ли му бях равна, негов сателит и заговорник. Не се извличаха поучения, това беше демонстрация на любов, само че също по този начин на почитание и доверие.
Преди няколко години бях в Сиатъл, с цел да давам подписи в една прелестна частна книжарница – Елиът Бей се казваше – и там забелязах млад мъж, който ме наблюдаваше, застанал до масата. Когато опашката най-сетне понамаля, той се обърна към мен. Каза, че минавал през Сиатъл, отивал на посетители на другар и желал да ми каже, че до наскоро е живял в Иран. „ Няма смисъл – сподели той, – да говорите за книги. Тези хора не са като нас – те са от различен свят. Не ги е грижа за книги и други такива неща. Не е като в Иран, където бяхме толкоз луди, че ксерографирахме стотици страници от книги като Мадам Бовари и Сбогом на оръжията. “
Преди да съумея да му отговоря, той продължи да ми споделя по какъв начин е бил задържан първия път, късно една вечер по време на безразборните инспекции на коли от паравоенната милиция. Бил арестуван дружно с двамата си другари по-скоро поради арогантното им поведение, в сравнение с поради контрабандно импортираните касети с музика в колата. Задържали ги четиресет и осем часа, а след това ги пуснали без никакво пояснение, откакто ги глобили и подложили на пердах с пръчка. Не можеше да се отхвърли, че всекидневието на един млад иранец е доста друго от всекидневието на множеството млади американци.
Много пъти бях слушала такива истории, само че в този младеж имаше нещо извънредно. Говореше повърхностно, от което всичко, казано от него, звучеше още по-болезнено, като че ли се опитваше да отхвърли случилото се, описвайки го равнодушно. Каза, че от багра с пръчка е изпитал освен болежка, само че и оскърбление, при което почувствал за малко, че напуща тялото си и става фантом, който от разстояние следи по какъв начин самият той е подложен на пердах с пръчка.
„ Така се понасяше по-лесно – добави той, – като че ли си фантом. “
„ Разбирам какво желаете да кажете – отговорих. – Това беше добра техника за оцеляване. “
„ И към момента е “ – сподели той с многозначителната си усмивка.
Пак се беше образувала опашка, хората чакаха търпеливо и учтиво и аз споделих нещо неуместно, в смисъл че може би Америка по този начин или другояче е страна на призраци. Той не реагира на думите ми. Подаде ми едно листче и сподели:
„ Нямам книга. Това е за един другар. “
Подписах се на оранжевото листче и внимателно му подадох визитката си.
„ Нека да държим връзка “ – споделих аз.
Той взе листчето и визитката и повече не се обади. Но аз в никакъв случай не изгубих следите му, тъй като този млад мъж с неговата ведра усмивка и думите, които изрича, се връщат още веднъж и още веднъж в съзнанието ми на непознати места и видимо безсмислени срещи. Съхранила съм облика му, частично тъй като усещах тогава, както и в този момент, че съм го разочаровала – от мен се очакваше нещо, което не беше изпълнено. Когато осъзнах, че той ще продължи да ме преследва в обозримото бъдеще, взех решение да му дам име – Рамин, с цел да уважа един различен младеж, който познавах в Иран и който ми описа за сходно прекарване. Всички тези призраци – по какъв начин да изпълниш отговорностите си към тях?
Припомняйки си думите на Рамин, се замислих, че съгласно него американците не схващат не нашите, а личните си книги. Казано по индиректен метод, излизаше, че западната литература принадлежи повече на възвишените души от Ислямска република Иран, в сравнение с хората от страната, станала тяхна татковина. Как е допустимо това? Нали въпреки всичко е правилно, че хората, които не се плашат от цензура, затвор и мъчения, тъй като държат да получат достъп до книги или музика, или филми, или художествени предмети, са склонни да възприемат цялата тази активност в напълно друга светлина.
„ Тези хора – беше споделил той с непроницаемата си усмивка, – не са като нас. Не ги е грижа за книги и други такива неща. “ От време на време след сходен диалог, когато давам подписи или пия кафе със остарял другар, тази тематика изниква нормално като въпрос: „ Не мислиш ли, че литературата и книгите бяха толкоз значими в Иран, тъй като там имаше доста репресии? И не мислиш ли, че в едно демократично общество няма толкоз належаща потребност от тях? “.
Аз съм подготвена в този момент, както и тогава, да не се съглася. Повечето хора в Америка, които обикалят книжарниците, вървят на литературни четения и панаири на книгата или просто четат уединени в домовете си, не са травмирани изгнаници. Много от тях рядко напущат родния си град или щат. Но значи ли това, че не мечтаят, че нямат страхове, че не изпитват болежка и страдалчество, че не копнеят за логичен живот? Художествените истории не са единствено развихряне на въображението или оръдия на политическа мощ и надзор. Те ни свързват с нашето минало, осеняват ни с сериозно просветление за сегашното и ни разрешават да забележим живота си освен подобен, какъвто е, а и какъвто би трябвало да е или би могъл да бъде. Творческото знание не е нещо, което човек има през днешния ден и захвърля на следващия ден. То е метод да възприемаш света и да се свързваш с него. Примо Леви споделя: Пиша, с цел да се върна още веднъж в общността на човечеството. Четенето е персонално занятие, само че то ни свързва през континенти и епохи.
А може би има и друга, по-лична причина за несъгласието ми с Рамин. Не мога да си показва, че се усещам вкъщи си на място, което е безразлично към това друго място, станало към този момент мой същински дом – една страна без граници, с малко ограничавания, която съм нарекла Република на въображението. Мисля за нея с думите на Набоков като за някак, някъде и за задния двор на Алиса, един свят, успореден на действителния, чиито жители не се нуждаят от паспорти или други документи. Единственото условие за достъп е отворен разум, нестихващо предпочитание за познание и неясен ентусиазъм за бягство от баналността.
Дълго преди да направя Америка мой дом, живеех с нейната литература, лирика, музика и филми. Първото ми литературно пътешестване в Америка стана, когато бях на седем години и учителката ми по британски в Техеран ме срещна с Вълшебникът от Оз. Книгата, която главно четяхме с нея, съдържаше обикновени разкази за две американски деца, сестра и брат – тъкмо както можеше да се чака. Отличителна линия на тези две прекомерно чисти и спретнати хлапета беше, че каквото и да им се случи, на лицата им оставаше застинала непрекъсната усмивка. Знаех по какъв начин се споделят (Джак и Джил ли бяха? Дик и Джейн?), знаех фамилните им имена (Смит? Джоунс? Партридж?), къде живеят, какво вършат всеки ден, знаех учебното заведение им. Не помнех нито една от тези дребни и значими детайлности. Малко неща имаше в техния свят, поради които да желая да опозная по-добре тези усмихнати, изрядно спретнати деца. Единственото, което си припомням за тази книга, е корицата ѝ: грапава на пипане, със силуетите на брата и сестрата, изпъкнали на тъмнозелен декор.
В края на всеки урок учителката ми затваряше книгата, която използваше да се упражняваме, и се запътваше към кухнята, откъдето се появяваше с чаша сироп от череши и един старомоден образец на Вълшебникът от Оз. Прочиташе всякога по две-три страници и ме държеше в напрежение и неспокойствие до идната ни среща. Понякога ми разказваше от книгата или ми даваше да прочета къс фрагмент. Бях омаяна от осиротялата Дороти, която живееше посред еднакъв сив пейзаж, някъде най-после на света със своите мрачни, унищожени от работа вуйна и чичо и с единствения си другар на света, който я разсмива – нейното куче Тото. Какво щеше да се случи с нея, когато циклонът я издигне във въздуха с къщата със затворения в нея Тото и ги приземи на едно вълшебно място, наречено Оз? Като милиони деца аз нетърпеливо следвах Дороти и възходящата група от нейни другари, тръгнали да търсят великия Вълшебник от Оз, единствения, който може да даде на Плашилото мозък, на Тенекиения дървар сърце, а на Лъва – храброст, и да уреди на Дороти пътуването ѝ до дома.
Ако можех да дефинирам първите си усещания от Съединените щати, бих могла да кажа, че в Америка има едно място, наречено Канзас, където хората могат да намерят една вълшебна страна във вихъра на един циклон. Понеже за първи път чувах думата циклон, мога с чиста съвест да кажа, че Вълшебникът от Оз ме научи какъв е дословният и преносният ѝ смисъл. Канзас и Омаха скоро бяха последвани от една река, наречена Мисисипи, и от още доста градове, реки, гори, езера и хора – подредените къщи в предградията на Нанси Дру, пограничните градове на Малка къща в прерията и неспокойните плантации на Отнесени от вихъра, фермата в Кентъки в Чичо Томовата барака и прашните, знойни южняшки улици в Да убиеш присмехулник, където справедливостта е такова изстрадано разбиране, каквото скоро щеше да стане в Техеран. По-късно се причислиха Мисисипи на Фокнър, Сейнт Пол на Фицджералд, Ню Йорк на Едит Уортън, след време и доста другият Ню Йорк на Ричард Райт и Ралф Елисън, Лос Анджелис на Реймънд Чандлър и южните градове на Фланъри О’Конър, Юдора Уелти и Карсън Маккълърс. Знам, даже в този момент, че има още доста действителни и мислени места, които чакат да бъдат открити. Може би това беше главната причина, заради която не можех да се съглася с Рамин. Америка съгласно мен не може да бъде отделена от своята литература.
Като млади родителите ми не бяха богати, само че през целия си живот в никакъв случай не са се колебаели да обезпечават книги за мен и брат ми. Връчваха на другари с благоприятни условия да пътуват в чужбина дълги описи със заглавия, които не можеха да намерят в Техеран. Растях и желаех да имам всичко, което имаха приятелите ми, а татко ми все повтаряше, че не трябва материалното да е в центъра на вниманието ми. На притежаваните неща не може да се разчита – споделяше той, – по-лесно е да ги загубиш, в сравнение с да ги получиш. Трябва да цениш това, което носиш със себе си, до момента в който си жива.
Една от първите книги, които татко ми донесе у дома да чета на британски, беше Том и Джери. Още помня, когато ми даде Малкият принц и Паяжината на Шарлот, които ме научиха, че нещо толкоз фино и незабележимо като паяжина може да съдържа цяла скрита галактика. Когато за първи път прочетох Приключенията на Том Сойер, любознанието ми бе възбудено от изкусителния сексапил на Том, само че самият той не ми харесваше – може би прекаляваше с номерата. С течение на времето книгите и светът на въображението, който те пораждаха, се оказаха тъкмо това, което татко ми се надяваше, че ще владея цялостен живот.
Всеки четвъртък той ме водеше на кино в града, където се намираха местата за занимания, и аз цяла седмица чаках този специфичен миг за нас двамата. Спомням си по какъв начин ходя, хванала го за ръка, по авеню Надери – самото то като сцена от импресионистичен филм с хаоса от магазинчета, в които се продават ядки, подправки, кафе, пирожки и сладолед. Освен ирански филми гледахме и филми, в които играеха Исмаил Ясин Фернандел, Норман Уиздъм и Виторио де Сика, а също и сантименталните драми на индийските суперзвезди Радж Капур и Наргис. И несъмнено, американски филми: Спартак и Айвънхоу, Могамбо, Лаурел и Харди, Саут Пасифик и един от моите любими – Ханс Кристиан Андерсен с Дани Кей. Нe знаех какво да мисля за американските мюзикъли, в които героите както се хранят или крачат по улицата, ненадейно стартират да се въртят, като че ли в тях се е вселил злотворен дух, запяват трогателно и по-късно се успокояват, с цел да продължат да ядат, да приказват или да се целуват. Оттогава мисля за Америка като за земя на песни и танци. От дребна имах и поддържах избрана визия за Америка, въпреки да знаех, че американската реалност като всяка реалност има дефекти в някои връзки и е разочароваща.
Баща ми преведе за брат ми и за мен басните на Лафонтен и възпроизведе самичък всички рисунки към тях, също по този начин написа и опростени версии на класическата лирика на персийските поети Фирдоуси и Низами. Когато си мисля за него, най-често си припомням споделеното време и удоволствието дружно, като че ли му бях равна, негов сателит и заговорник. Не се извличаха поучения, това беше демонстрация на любов, само че също по този начин на почитание и доверие.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ