Вървя по улицата. На отсрещния тротоар - момче и момиче

Вървя по улицата. На отсрещния тротоар - момче и момиче на забележима възраст в последните гимназиални класове. Момчето нещо приказва и понякога, в придвижване, шамаросва момичето зад врата. То мълчи и продължава да върви до него. Момчето е едва, даже хилаво, не съставлява никаква физическа опасност. Гледката и до момента не излиза от мозъка ми – пляскането зад врата и покорството на момичето. Не знам дали и до каква степен я болеше, само че бе доста, доста унизително. Кой е по-виновен? Момчето? За него е ясно, че е от вида „ спри по-далече от такива “. Убедена съм обаче, че доста по-виновно е момичето, което разрешава да му случва всичко това, без значение какво е направило. Никой не заслужава да бъде по този начин унижаван.

Човек може да бъде притискан, унизен, обиждан, могат да злоупотребяват с търпението му или с каквото и да е, толкоз, колкото той самичък разреши. Ние чертаем границите за всичко, което се случва с нас. Няма по какъв начин някой да те лиши от достолепие, в случай че ти не си го позволил. Дори и да се случи, индивидът, който държи на себе си реагира – с думи, с дейности. Отива си, напуща мястото и обкръжението, прави нещо, само че не стои покорно. Ако се цениш и не разрешаваш да те унижават, това няма да ти случи. Защото даже и да не става дума за непосредствено физическо принуждение, хората са по този начин устроени, че пробват – дали до безспир ще вършиш услуги, без нищо в замяна; дали ще дадеш малък заем, който ще бъде забравен; дали ще пожертваш персоналното си време, с цел да поемеш работа на сътрудника – не един път и дваж; дали мъжът до теб ще ти се развика, а ти няма да реагираш, ще премълчиш и това от тук нататък това ще се приема за нещо обикновено, въпреки и да е неприемливо при разменени роли…

И въпреки всичко, връщайки се към обстановката, на която станах несъзнателен очевидец, не спирам да си мисля – кое може да накара едно напълно младо момиче, по никакъв метод независещо от оня юноша, да търпи шамарите? Защото при домашното принуждение над по-зрели дами нормалните оправдания са: това е обикновено да се случва; срамят се и не споделят; някои считат, че сами са си отговорни. Други са неуверени и избират да останат в неприятното настояще пред неразбираемото бъдеще. Кахърят се какво ще кажат хората. Търпят поради децата, поради околните. Нямат поддръжка от фамилията. Финансовата взаимозависимост ги прави безволеви.

Оказва се, че и измежду 16-годишните част от изброените аргументи са на разположение. Ако девойката е флиртувала с друго момче, може да счита, че си е заслужила шамарите. Макар че сходни обстановки се вземат решение по напълно различен метод. Ако пораства в семейство, където сходни ступвания са всекидневие, може би момичето не гледа по този начин трагично на обстановката, както аз, страничният наблюдаващ. Възможни са и други претекстове, типични за тийнеджърската възраст. Може момчето да разполага с повече пари от останалите си връстници, несъмнено минава за доста влиятелно да си таман негово гадже и девойчето не желае да изпусне този имидж. За нея е значимо, че й завиждат в учебно заведение, пък другото – няма значение. Или пък тя счита, че е доста по-зле да си въобще без другар, в сравнение с с гадже-побойник. В нейните очи другите са смотани, щом никой не ги е харесал. Възможно е да намира такова държание за мъжкарско – той не й се лигави отсреща със сантиментални пояснения, а взима нещата в свои ръце, раздава плесници, съвсем същински мъж е. Каквото да се върти в главата на едно такова девойче, едно е несъмнено – пораства и крепне следващата жертва на домашно принуждение, щом не й минава през мозъка, че на човек му случва това, което той самичък разрешава.

Във всеки случай, колкото повече бъде осмисляна нуждата да се самоуважаваме, потребността сами да се обичаме и ценим, даже да не променим света в по-добра посока, ще променим личната си орис. Ще изберем участта да сме хора с достолепие.