Рицарите: Черният принц
В тази графа ви срещаме с най-забележителните рицари на европейското Средновековие – както същински, по този начин и тези от легендите.
–
Едуард Черният принц, роден на 15 юни 1330 година, бил най-големият наследник на британския крал Едуард III. Наричали го Едуард Уудстокски по мястото на раждането му. Прякорът „ Черният принц “ се появил чак през ХVІ век и, съгласно една версия, се свързва с цвета на неговата ризница. Има и друга догадка: бил наименуван „ Черен “, тъй като по време на походите си във Франция разрешил на войската си да разграби цяло село и не се опитал да попречи на мародерите.
Заедно с татко си, Едуард воювал по фронтовете на Стогодишната война против Франция. Той станал прочут след борбата при Креси през 1346 година, където командвал дясното крило на британската войска. Неговите дружини, формирани основно от фамозните британски стрелци с лък, отблъснали 16 офанзиви на френските рицари – само че не изискал помощ. Когато обърнали внимание на татко му на неговото тежко състояние, кралят дал отговор, че той би трябвало самичък да заслужи званието рицар. И принцът го заслужил ослепително.
През 1355 година Черният принц предвождал британската войска в Лангедок, Южна Франция, където спечелил редица победи. През ноември същата година пристигнали пратеници на папата, които се опитвали да примирят съперниците. Едуард ги принудил да чакат два дни и в последна сметка ги отпратил без никакво пояснение. Понеже не бил сигурен в по-нататъшния триумф, той решил да отстъпи. Походът през 1355 година не бил завладяване, чието опазване щяло да коства доста скъпо.Той бил просто проява на мощ.
Следващата 1356 година Черният принц си спечелил лична гръмка популярност след борбата при Поатие, където бил отпред на британската войска.
Въпреки че френският крал Жан II Добрият бил събрал армия от 50 хиляди души, а британската наброявала едвам 8-10 хиляди, дисциплината и съгласуваността на дейностите на бойците на Черния принц се оказали решаващи.
Отначало Едуард се поколебал, поради разликата в броя на бойците, и предложил на французите мир, 7 години да не води война срещу тях и да върне всички земи и плячка, които бил завзел до тогава. Но те високомерно отказали – прекомерно вярвали в успеха си.
Английските стрелци с лък още веднъж посочили своята успеваемост в борбата с френската войска, която се състояла от разпръснати отряди на кралски васали, които не знаели по какъв начин да работят дружно и не били привикнали да се подчиняват на централно командване.
В сражението при Поатие Едуард сложил стрелците си измежду шубраци на мястото, където пътят, по който се движели французите, излизал на необятна низина. Зад близкия рид бил прикрит конен британски отряд.
Когато французите тръгнали в офанзива, тесният проход се оказал задръстен от хора и коне, британските стрели се сипели на облаци върху тази маса, а ненадейно налетялата британска кавалерия дефинитивно ужасила френската войска, която се трансформирала в безредна навалица. В интерес на истината, тук се оказало, че британските стрели не всеки път пробивали рицарските брони. Но стрелците не трепнали, а поразявали с копия и мечове конете на препускащите измежду тях французи, като сами били прикрити зад блатисти сектори.
Загинал целият цвят на френското рицарство: 2426 рицари и 16 барони. Повечето от другите били убити по време на бягството. Общо френските загуби възлезли на към 16 хиляди души. Плененият френски крал Жан ІІ Добрият бил заведен в Бордо, а след това в Лондон, където Едуард му разрешил да води нормалният за един подобен държател метод на живот. Било подписано помирение с Франция за две години, а британците се сдобили с голяма плячка.
Впоследствие Черният принц застанал отпред на британската войска в Аквитания, Южна Франция, и провел голям брой сполучливи военни интервенции. През 1359 година Черният принц още веднъж взе участие във военната акция на татко си в Северна Франция, участвал на подписването на мир в Бретан.
През октомври 1361 година Едуард се оженил за братовчедка си Йоана, вдовица на Томас Холанд, граф Кент. Историкът Фроасар твърди, че това бил брак по обич и, че кралят не знаел авансово за него. Независимо от това, Едуард III удостоверил избора на сина си и през юли 1362 година му трансферирал всичките си владения в Южна Франция дружно с титлата Аквитански принц.
Така Едуард се озовал в Аквитания, покрай испанските земи. Когато кралят на Кастилия Педро Жестоки бил изпъден от страната си, Черният принц бил изпратен в Испания, с цел да възвърне изгнаника на престола. Той повел към Кастилия британски, аквитански и бретонски рицари дружно с наемници. През 1367 година армията на Едуард победила френските войски на Бетран дю Жесклен, които бранели ползите на съперниците на Педро Жестоки.
Кастилският крал си възвърнал престола, само че обратно на своите обещания, не платил военните разноски на Едуард. Испанската експедиция изтощила армията на принца, подкопала здравето му и опустошила хазната. Болен и отчаян, Едуард се завърнал в Аквитания и наложил тежки налози на популацията, с цел да изплати задълженията си. Благородниците от Аквитания се обърнали за помощ към френския крал, който към момента бил считан за сюзерен на тези земи. Шарл V призовал Едуард на съд, само че той отказал да се яви.
Войната почнала още веднъж. Черният принц командвал войските, лежащ на носилка. Изтощен от нелечима болест, той страдал от раните си. През 1371 година се завърнал в Англия, където станал началник на опозицията, ориентирана против фаворитката на възрастния крал Алис Перърс и нейните последователи – само че починал в разгара на битката, една година преди татко си. Престолът на крал Едуард III бил завещан от единствения оживял наследник на Черния принц, Ричард II.
