В тази книга Согиал Ринпоче насочва внимани­ето към това, как

„ В тази книга Согиал Ринпоче насочва внимани­ето към това, по какъв начин да разберем същинското значение на живота, по какъв начин да приемем гибелта и по какъв начин да помогнем на умиращите и мъртвите. Смъртта е естествена част от живота и всички ние рано или късно ще би трябвало да се срещнем с нея. За мен има две вероятни връзки към гибелта, до момента в който към момента сме живи. Можем да предпочетем или да я пре­небрегваме напълно, или да я гледаме лице в лице, като мислим за нея и се опитваме да понижим колкото може повече страданието, което тя може да аргументи. И в двата случая обаче не сме в положение да я победим. ” ~ Далай ЛАМА

(Sogyal Rinpoche (left) helped organise His Holiness the Dalai Lama's first visit to the west in 1973)

Смъртта в актуалния свят

Когато за първи път пристигнах на Запад, бях шокиран от контраста сред отношението към гибелта, с което аз бях откърмен, и това, което заварих. Въпреки целия си софтуерен прогрес западното общество не схваща същински гибелта, това, което се случва в гибелта или след нея.

Научих, че на актуалните хора се внушава да отхвърлят гибелта, че тя не значи каквото и да било друго, с изключение на преобразяване в нищо и загуба. Това значи, че по-голямата част от света живее или в отричане на гибелта, или в смут от нея. Дори говоренето за гибелта се счита за нещо нездраво, а доста хора имат вяра, че самото й споменаване към този момент носи риск да я провокират върху себе си.

Други пък гледат на гибелта с някаква наивна, недомислена веселба, коства им се, че заради някаква незнайна причина ще я посрещнат без проблеми и че няма защо да се безпокоят.

Когато мисля за тях, си напомням думите на един тибетски преподавател: „ Хората постоянно позволяват грешката да се отнасят несериозно към гибелта и си споделят: е, добре, всички умират. Не е кой знае какво. Това е нещо изцяло естествено. Всичко ще бъде наред. Добра доктрина, до момента в който човек не стартира да умира в действителност. "

Първият от тези два вида хора гледат на гибелта като на нещо, от което би трябвало да се бяга, а вторият - като на нещо, което единствено се грижи за себе си. какъв брой надалеч са тези възгледи от същинското значение на гибелта!

Всички велики духовни учения по света - в това число и християнството, несъмнено - ни споделят изрично, че гибелта не е краят. Всички те съдържат в себе си визиите за някакво бъдещо съществувание, което придава на земния живот заветен смисъл. Но макар тези учения актуалното общество е значително духовна пустиня, тъй като множеството хора считат, че няма нищо друго, с изключение на сегашния живот. Без същинска и неподправена религия в отвъдното съществувание земният живот на множеството хора се оказва лишен от какъвто и да било същински смисъл.

Успях да доближи до извода, че опустошителният резултат на отричането на гибелта се простира надалеч оттатък индивида - то визира цялата планета. Вярвайки, че животът, който водят сега, е единствен, актуалните хора са лишени от възприятие за отговорност пред бъдещето и нищо не ги стопира, когато решат да ограбват планетата, с цел да реализиран непосредствените си цели, и да живеят егоистично - нещо, което може да бъде съдбовно за бъдещето.

Съвременното индустриално общество се е трансформирало в някаква фанатична вяра. Ние унищожаваме, отравяме, отстраняваме всички витални системи на планетата. Подписваме полици с задължения, които нашите деца няма да могат да изплатят... Държим се по този начин, като че ли сме последното потомство на света. Без радикална смяна в сърцата, душите, в визиите ни Земята ще приключи като Венера - обгоряла и мъртва.

Страхът от гибелта и неведението във връзка с отвъдното подхранват унищожаването на нашата околна среда, което заплашва живота на всички ни. Нима тогава не е още по-обезпокоително, че никой не учи хората какво съставлява гибелта и по какъв начин да умират? И никой не им дава и капка вяра, обвързвана с това, което е оттатък гибелта, и затова с това, което се крие зад живота?

Нима има по-голяма подигравка от обстоятелството, че младежите се образоват във всевъзможни дисциплини, с изключение на тази, в която е прикрит ключът към целия смисъл на живота, а може би и към нашето оцеляване?

Винаги ме е интригувал методът, по който някои от познатите ми будистки учители задават един елементарен въпрос на хора, които се обръщат към тях с молба да бъдат подготвени: „ Вярвате ли в живота след този, който живеете? ” Те в действителност не се интересуват дали хората имат вяра в отвъдния живот като философско разбиране, а дали го усещат надълбоко в сърцата си. Будистките учители знаят, че в случай че някой има вяра в живота след гибелта, целият му светоглед е друг, тези хора имат ясно изразено възприятие за персонална отговорност и морал. Учителите подозират, че съществува заплаха хората без мощна религия в отвъдния живот да сформират общество, чиято концепция фикс са краткосрочните резултати и което не мисли за последствията от дейностите си. Възможно ли е това да е основната причина да създадем бруталния свят, в който живеем в този момент, свят с доста малко същинско съчувствие?

Понякога си мисля, че най-богатите и мощни страни от развития свят наподобяват сферата на боговете, разказана в будисткото обучение. Предполага се, че тези богове живеят в необикновен лукс, че се отдават на всички вероятни удоволствия, без да се замислят за духовното измерение на живота. Всичко наподобява наред, до момента в който не наближи гибелта, до момента в който не се появят непредвидените признаци на разложението. Тогава съпругите и любовниците на боговете не смеят повече да се приближат до тях, а им хвърлят цветя от разстояние и се молят те да се преродят още веднъж като богове. Сега никакви мемоари за благополучие и доволство не могат да ги защитят от страданията, които ги чакат - те единствено ги вършат по-жестоки. И умиращите богове биват оставени да умрат в премеждия.

Съдбата на тези богове ми припомня за метода, по който в този момент се отнасят към възрастните, болните и умиращите. Нашето общество е вманиачено на тематика младост, секс и власт, а старостта и разложението по всякакъв начин се отбягват. Не е ли извънредно, че захвърляме старите хора, откакто към този момент не са в положение да работят и не могат да бъдат потребни? Не е ли смущаващо, че ги изоставяме в старешки домове, където те умират самотни и никому ненужни?

Не е ли извънредно време да се вгледаме в метода, по който се отнасяме към болните от неизлечими заболявания, като рак или СПИН? Познавах няколко души, които починаха от СПИН, и съм виждал какъв брой постоянно даже и приятелите им се отнасят с тях като към низвергнати и по какъв начин клеймото на заболяването им ги е довело до обезсърчение и ги е предиздвикало да считат живота си за непоносим, до момента в който в очите на близките той към този момент е завършил.

Дори когато умира прочут или обичан човек, околните му доста постоянно откриват, че нямат никаква визия по какъв начин да му оказват помощ. Когато той почине, никой не ги предизвиква да мислят за бъдещето му, за това по какъв начин той или тя ще продължат нататък или по какъв начин биха могли и отсега нататък да им оказват помощ. Наистина всеки опит да се мисли за тези неща се счита за непотребен и безразсъден.

(Sogyal Rinpoche at a book signing in London)

Всичко това демонстрира с мъчителна изясненост, че в този момент повече от всеки път имаме потребност от фундаментална смяна на отношението си към гибелта и умирането.

За благополучие нещата въпреки всичко стартират да се трансформират. В приютите за неизлечимо заболели да вземем за пример оказват прелестна практическа и прочувствена помощ. Само че практическата и прочувствената помощ са извънредно незадоволителни - умиращите в действителност имат потребност от обич и грижи, само че също така имат потребност и от нещо по-дълбоко. Те би трябвало да открият същинското значение на гибелта и живота. Без това по какъв начин можем да им дадем същинска разтуха? Следователно помощта за умиращите би трябвало да включва в себе си и духовната грижа, тъй като единствено посредством духовното знание можем да посрещнем гибелта и да я разберем същински.

Научните проучвания върху многото разнообразни аспекти на околните до гибелта положения, дават на човечеството учредения да се надява, че животът не приключва със гибелта и че в действителност има „ живот след живота ". За жал не всички схващат напълно смисъла на тези открития за гибелта и умирането. Понякога се стига до другата прекаленост - да се величае гибелта. Чувал съм за голям брой трагични случаи, когато младежи протягат ръка на живота си, тъй като са повярвали, че гибелта е красива и че посредством нея ще избегнат проблемите на живота си. Но дали се опасяваме от гибелта и отхвърляме да я приемем, или й придаваме сантиментален искра, е все едно - и в двата случая я трансформираме в нещо банално. Както отчаянието, по този начин и еуфорията от гибелта са неправилни. Смъртта не е нито потискаща, нито вълнуваща - тя е просто факт от живота.

Колко е тъжно, че множеството от нас стартират да правят оценка живота си едвам когато наближи гибелта! Често си припомням думите на огромния будистки преподавател Падмасамбхава: „ Тези, които имат вяра, че разполагат с доста време, се приготвят едвам когато наближи гибелта. Тогава ги раздира страдание, само че белким не е прекомерно късно? " А белким може да има по-смразяваща кръвта констатация за актуалния свят от тази, че множеството хора умират, без да са подготвени за гибелта, по този начин както са живели, без да са подготвени за живота?

От „ Тибетска книга за живота и гибелта ”, Согиал Ринпоче, превод Владимир Германов, изд. Дамян Яков
Снимки: sogyalrinpoche.org, rigpanews.blogspot.com