В рубриката Улици на историята“ се стремим да представим имената,

В рубриката „ Улици на историята “ се стремим да представим имената, които остават вечно в историята освен в учебниците, а и постоянно са част от нашия живот. Използването на велики персони разрешава тяхното име в никакъв случай да не се не помни и също така да стимулира освен живущите, само че и минаващите да търсят историята на тези хора.

В ж.к. „ Люлин “ 3 можем да открием бул. „ Захарий Стоянов “. Името е постоянно срещано в нашата история и мнозина най-вероятно го помнят само и единствено с книгата „ Записки по българските въстания “. Истината е, че Захари Стоянов има доста трогателен живот, чийто принос към нашата история остава и до през днешния ден. По тази причина ще се върнем обратно в предишното, с цел да се срещнем малко по-обстойно с този човек. Истинското име на Захарий Стоянов е Стоян Джедев Далакчиев.

Роден е в село Медвен, Сливенско през далечната 1850 година и пътят му го води до църковното и класно учебно заведение. Рожденото му име е Джендо. Също като татко си, Джендо работи като пастир първо в село Тополи, а по-късно и в село Подвис. Иска да учи в светското учебно заведение във Варна, само че не го одобряват. Заминава за Русе и там, до момента в който чиракува за шивач, открива други млади и мощни хора в Русенския частен революционен комитет. Именно там стартират да се разпалват толкоз сериозните пристрастености за независимост.

След това работи като чиновник-маневрист в Баронхиршовата железница на гара Търново-Сеймен или днешния Симеоновград. Захарий има опцията да взе участие в двете кървави въстания, които ще насочат международното внимание към България. Едното е Старозагорското въстание от 1875 година а другото е Априлското въстание от 1876 година Захарий е част от Хвърковатата чета на Бенковски. След като Априлското въстание е потушено кърваво, дружно с Бенковски, Стефо Далматинеца и отец Кирил, съумяват да избягат в Стара планина. Попадат в засада в Тетевенския Балкан и единственият, който съумява да се избави е точно Захарий. Благодарение на това бягство, по-късно могат да се родят известните „ Записки по българските въстания “. Скита из планината и по-късно е хванат край село Терзийско.

Следващите месеци от живота му се прекарват в затвори като Троянския, Ловешкия, Севлиевския, Търновския, Еленския, Сливенския и Новозагорския затвор. Успява да избяга в Търново през 1877 година като градът е към този момент освободен.
Захарий по-късо става член на окръжния съд в Търново, по-късно е секретар на Апелационния съд и правосъден следовател в окръжния съд в Русе (1881 г.). Освен това не би трябвало да забравяме, че в този интервал има редица изявления във вестници, само че също така можем да видим и присъединяване му в Либералната партия. Животът му продължава със работа в Дирекцията на правораздаването в Източна Румелия. По-късно е част от Българския скришен централен революционен комитет.

Негова съществена задача е съединението на Източна Румелия с Княжество България. През 1886 година се открива в София и стартира дейна работа в Народнолибералната партия. Захарий Стоянов умира през 1889 година в Отел дьо Суез в Париж. Официалната версия е скъсване на червата, само че доста критици считат, че е бил натровен. И до момента в който присъединяване му в другите въстания дава единствено част от облика му, по-голямата му мощ е съсредоточена точно на страниците.

В полезрението му попадат всички политически и идейни съперници, припомня на обществото, че революцията е дело на елементарния човек, а не на богатия, подлага на критика аристокрацията, бори се против подкупните публицисти. В своя най-активен интервал, Захарий е доста застрашителен конкурент, чийто език може да остави доста тежки рани. Това несъмнено е похвално, изключително откакто мнозина не знаят, че се научава да чете и написа точно в революционния комитет. Негови са и думите:

„ Всеки народ има свое минало, което се учи усърдно от потомството. Ако човек се заеме да написа историята на българския народ от неговото пропадание под турското робство до освобождението му, то кое събитие би трябвало да държи първо място в нейните страници? Според нас: българските въстания, най-вече Априлското (1876 г.), посредством които ние се опитахме да свалим от гърба си веригите на робството. “

Самият той остава съперник до последно на тогавашните русофили, които не спирали да засипват съветската войска с похвали. Точно по техен адрес декларира следното:

„ Да бъде проклета оная минута, когато е стъпил съветски крайник в нашата земя, когато се е произнесла за първи път думата освободителка и настойничка! Аман, бей, аман! Лошо нещо било моковлука… “

Самият той обаче има вяра, че само съветската демократична интелигенция осъзнава закононарушението, което се прави против България. Благодарение на неговото предпочитание да резервира истината, Захарий прави доста ясна фотография на историята, която не може да бъде изменена и изтрита, в противен случай, литературата му и до през днешния ден може да бъде открита освен на книжния пазар, само че и в електронен тип, предоставяйки цялостната палитра на тези персони, предлагани за чист блян, както и образец за национализъм. Но говорейки за национализъм, не можем да забравим още едно значимо изявление:

„ Както виждате, читателю, патриотизмът е бошлаф; той е съществувал единствено при турското господство, а през днешния ден е невероятно да се направи разлика сред родолюбеца и шпионина; палмата на шампионата се подава на тоя последния… “

Заглавна фотография: By Димитър Карастоянов – Собственоръчно сканирано, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=17101812