В рубриката Четиво Дневник публикува откъс от Танцуващата с вода,

В рубриката " Четиво " Дневник разгласява фрагмент от " Танцуващата с вода ", с създател Та-Нехиси Коутс, възложен от Издателство " Кръг "

Световният бестселър " Танцуващата с вода " излеза на български. Книгата на Та-Нехиси Коутс е обичана на Елиф Шафак и Опра Уинфри. " Една от най-хубавите книги, които съм чела ", споделя Опра Уинфри за " Танцуващата с вода ".

Художественият дебют на афроамериканския създател и публицист Та-Нехиси Коутс завладя класацията на " Ню Йорк Таймс " за бестселъри и събра редица възторжени мнения от известни персони и влиятелни медии след издаването си през 2019 година Турската писателка Елиф Шафак назова романа " незабравим ", а " Пъблишърс Уикли " написа: " С прозаичност, която пее, и въображение, което се извисява, Коутс се утвърждава като един от най-важните писатели на своето потомство ".

Книгата е в превода на Владимир Германов и с корица от Милена Вълнарова.

Та-Нехиси Коутс се занимава с един от най-мрачните интервали в американската история - робството. Той обаче го прави по рядко срещан в литературата метод - с великолепие, поетичност и мощ, които припомнят за класиките на огромната Тони Морисън. Защото с изключение на смела, откровена и тук-там съвсем фантастична, " Танцуващата с вода " е и доста лирична книга.

Романът споделя за смелия Хайрам Уокър, роден в ферма за плебеи в покварената и към този момент залязваща Вирджиния. Негов татко е притежателят на имението " Локлис ", а майка му е робиня, от дълго време продадена в западните щати, където към момента държат чернокожите във вериги. Без всевъзможни мемоари за нея, момчето отраства под крилото на своя бял родител, само че това не му носи независимост, а още по-голяма взаимозависимост в редиците на несвободните. До деня, в който на деветнайсет години му се случва нещо неизмеримо - Хайрам пада в бурните води на река Гус и по знамение оцелява.

Тази среща със гибелта трансформира живота му вечно. След нея момчето открива своята суперсила и куражът да напусне дома си, от който в последна сметка ще изведе и хората, които обича, към свободата на Севера. Ала в това Превеждане - мост от хиляди човешки истории, повдигнат от силата на паметта - момчето ще изпита на личния си тил товара на самостоятелния живот. Такъв, какъвто може би не съществува, тъй като свободата също е стопанин, освен това още по-взискателен и непоколебим от белия робовладелец.

В майсторството и характерния жанр на " Танцуващата с вода " проличава духът на средата, в която пораства нейният създател. Баща му е издател и библиотекар, който има печатна преса в мазето си и е създател на Black Classic Press - издателска компания за афроамерикански заглавия. Майка му пък, учителка по специалност, наказвала дребния Та-Нехиси, като го карала да написа есета.

След като набира известност като кореспондент и публицист, както и в областта на нехудожествената литература (носител е на Националната литературна премия на Съединени американски щати за мемоара си " Между света и мен " ), Коутс написа няколко комикса от поредиците на " Марвел " за " Черната пантера " и " Капитан Америка ", а по-късно се захваща и с първия си разказ. Именно комиксите за супергерои и творбите на американския съвременен класик Е. Л. Доктороу го въодушевяват за " Танцуващата с вода ".

Като четец на " Дневник " може да купите книгата със специфична отстъпка от най-малко 10% в. Кодът за нея е 10Dnevnik. Поръчайте книгата.

Ако в настояща промоция има по-висока отстъпка - тя важи за вашата покупка.

Откъс от " Танцуващата с вода " на Та-Нехиси Коутс

Танцуващата с водаС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка

Ролята ми беше да опиша историята на тога.
Историята на господаря в никакъв случай не е стра­дала от липса на разказвачи.
Фредерик Дъглас

1.

Можел съм да я видя единствено там, на каменния мост, танцьорка, обгърната в ореол от призрачно синьо, тъй като единствено оттова биха я отвели, когато съм бил дребен, когато земята на Вирджиния към момента е била алена като тухла и алена от жи­вот, и въпреки да имаше и други мостове през река Гус, биха я вързали и превели таман по този, защо­то точно след него се намираше остарялата преграда за платения път, виещ се през зелените хълмове и надолу към долината, преди да поеме единствено в една посока - на юг.

Избягвах този мост, тъй като беше обезчестен от загатна за майки, чичовци и братовчеди, потегли­ли към Начиз. Сега обаче познавам страховитата мощ на паметта, по какъв начин може да отвори синя врата от един свят към различен, по какъв начин може да ни реалокира от планини в ливади, от зелени гори в полета, по­крити със сняг, и към този момент знам по какъв начин паметта може да сгъне земята като завивка, и знам също по какъв начин из­тласках загатна за майка ми " там долу " в мозъка си, по какъв начин забравях, само че не забравих, и в този момент знам, че тази история, това Превеждане, е трябвало да стартира на оня приказен мост сред земята на жи­вите и земята на изгубените.

Тя потропваше джуба на моста, с пръстено гърне на главата, в облаци изпарения от реката долу, които хапеха босите ù стъпала, до момента в който те шляпаха по камъните на настилката и караха раковините на огърлицата ù да се тресат. Пръсте­ното гърне на главата ù не помръдваше. Изглеждаше, като че ли бе отделено от нея, така че колкото и високо да вдигаше колене тя, колкото и да прик­лякваше, да се извиваше и да размахваше ръце, то седеше на главата ù като корона. И до момента в който наблю­давах това необикновено осъществяване, осъзнавах, че дамата, която потропва джуба, обгърната в призрачно синьо, е майка ми.

Никой различен не я видя - нито Мейнард, който по това време седеше откъм гърба в новия файтон " Миле­ниум ", нито момичето от занаята, което го дър­жеше в унес с примамките си, нито - най-стран­ното - конят, въпреки да са ми казвали, че конете могат да надушват неща, кривнали от други све­тове и попаднали в нашия. Не. Само аз я видях от капрата на файтона и тя беше тъкмо такава, каквато я описваха, каквато споделяха, че е била в остарялото време, когато се втурвала в кръга измежду моите хора - вуйна Ема, младия Пи, чичо Джон - а те пляскали с ръце, тупали се по гърдите, удряли се по коленете, насърчавали я в двойно движение, до­като тя тропала мощно с крайници по калния под, ся­каш желала да смачка пълзяща гад с петите си, и огъвала бедра, и се кланяла, и усуквала свитите си колене ведно с ръцете, а глиненото гърне все си ос­тавало на главата ù.

Майка ми беше най-хубавата танцьорка в Локлис, т.е. по този начин са ми казвали и го помнех, тъй като не ми е завещала нищо от тази заложба, само че помнех, тъй като тъкмо танцуването при­влякло вниманието на татко ми и по този начин се случило да ме има. И освен това - помнех, тъй като помнех всичко, всичко, както наподобява, с изключение на нея.

Сега беше есен - сезонът, в който надбягвания­та слизаха на юг. Онзи следобяд Мейнард завоюва на породист кон с дребни шансове и си намерения, че това ще може най-сетне да му донесе самопризнание измежду Качеството на Вирджиния. Когато обаче оби­коли огромния градски площад, облегнат обратно, мно­го обратно във файтона, и необятно усмихнат, мъжете от обществото му обръщаха тил и пуфтяха с пури­те си. Нямаше поздравления.

Беше си това, което щеше да бъде постоянно - Мейнард Глупака, Мейнард Куция, Мейнард Тъпия, гнилата ябълка, паднала на доста благи от дървото. Ядоса се и ми подреди да го откарам до остарялата къща в края на градчето ни - Старфол, където си купи една нощ с момиче от занаята. После му хрумна гениалната концепция да води момичето в огромната къща в Локлис и съд­боносно, в непредвиден припадък на позор, настоя да излезем от града откъм гърба, по Дъм Силк Роуд, през ба­риерата към остарелия заплатен път, който ни отве­де назад до брега на река Гус.

Докато карах файтона, валеше леден равно­мерен дъжд, водата капеше от периферията на шапката ми и се просмукваше в панталоните. Чу­вах Мейнард откъм гърба, с всичките му номерца, по какъв начин на­трапва плътските си хвалби на момичето от за­наята. Подкарвах коня колкото се може по-бързо, тъй като единственото, което желаех, бе да се при­бера вкъщи и да се отърва от гласа на Мейнард, въпреки че в никакъв случай в този живот не бих могъл да се освободя от него. Мейнард, който държеше верига­та ми.

Мейнард, моят полубрат, който направи­ха мой стопанин. И се мъчех колкото се може да не слушам, търсех способи да се разсея - със мемоари за белене на царевица или детски игри на сляпа баба. Помня обаче, че тези мемоари не пристигнаха, а вмес­то тях настана неочаквана тишина и заглуши освен гласа на Мейнард, само че и всички дребни звуци на света към мен.

И в този момент, като надзървам в тъмни­ната на мозъка си, намирам мемоари за изгубените - мъже стискат зъби в нощта на бдението, дами обикалят за последно ябълковите дръвчета, ста­ри моми поверяват на други градините, за които са се грижили, старци ругаят огромната къща на Локлис. Легионите на изгубените, минали през този скръбен мост, легиони, въплътени в танцу­ващата ми майка.

Дръпнах юздите, само че прекомерно късно. Изтропо­лихме право напред и случилото се след това вечно обърка възприятието ми за галактически ред. Бях там обаче и го видях с очите си, и от този момент насам съм виждал още доста неща, които разкри­ват границите на нашето познание и загатват кол­ко доста има оттатък тях.

Пътят изчезна отдолу под колелата, целият мост като че ли се плъзна настрана и за момент имах чувство­то, че се нося върху или може би вътре в синята светлина. Там беше топло, а си припомням късата топлота, тъй като също толкоз ненадейно, както се понесох, се оказах във водата и даже единствено до момента в който ви описвам тези неща в този момент, още веднъж се усещам там, в ледените зъби на река Гус - нахлуващата в мен вода, онази изгаряща мъка, която изпълва само давещите се.

Никое чувство не е като давенето, тъй като то не е единствено мъка, само че и комплициране пред толкоз не­привичните условия. Умът има вяра, че има въздух, тъй като постоянно има въздух, който да ди­шаш, а стремежът да вдишваш е до такава сте­пен несъзнателен, че е нужно да се съсредото­чиш, с цел да спреш порива. Ако бях скочил от моста преднамерено, можех да се съобразя с новата обстановка.

Ако бях паднал в профил, щях да го проумея, било то и тъй като щях да мога да си показва какво ме чака. Сега обаче като че ли ме бяха изхвърлили през прозорец напряко в дълбоката речна вода. Без пре­дупреждение. Продължих да се пробвам да вдишвам. Помня, че изкрещях за въздух, само че още по-добре пом­ня мъката на отговора, нахлуването на водата в мен и по какъв начин реагирах на тази мъка с поемане, с което поех само още вода.

Някак обаче овладях мислите си, съумях да про­умея, че паническото размахване на ръце и крайници във водата може единствено да форсира края ми. После забелязах, че има светлина от едната страна и мрачевина от другата, и заключих, че тъмнината е дълбината, а светлината - не. Заритах с крайници в едната посока, протегнах ръце напред и загребах водата, до момента в който най-сетне, с кашляне и храчене, се демонстрирах на повърхността.

И когато изплувах, когато изскочих от тъмна­та вода в диорамата на света - буреносни обла­ци, увиснали на невидими влакна, алено слънце, забодено под тях, а под него хълмове, покрити с трева - аз погледнах обратно към каменния мост, който в този момент беше, боже мой, на половин миля.

Мостът като че ли бягаше стремително от мен, за­щото течението ме влачеше, а щом се извих, с цел да заплувам към брега, същото това течение или може би незабележим въртоп под него продължи да ме отнася надолу по реката. Нямаше и диря от дамата, чието време Мейнард по този начин неразумно беше купил. Мислите, дето ù отделих обаче, бяха смутени от него, който обявяваше себе си, както постоянно правеше - с крясъци и викове, решен да на­пусне този свят по същия метод, по който бе пре­минал през него. Беше наоколо, влачен от същото течение. Пляскаше с ръце и крайници, крещеше, опит­ваше се да плува, след това изчезваше, с цел да се появи секунди по-късно с нови крясъци, пърпорене, ритване.

- Помогни ми, Хай!

И ето ме там, личният ми живот висящ на косъм над черната пропаст, до момента в който различен ме зове да избавям него. Много пъти се бях опитвал да на­уча Мейнард да плува, само че той се отнасяше към опитите ми като към всяко друго обучение - повърхностно и с пренебрежение към труда, а сетне с яд и твърдоглавие, тъй като небрежността му не даваше плод. Сега мога да кажа, че него го умъртви робството. Робство­то не му разреши да порасне и ето, пуснат в свят, в който то беше без значение, той умря в мига, в който докосна водата.

Винаги съм го предпазвал. Аз бях този, който - поради положителното ми разположение и с цената на унижения - не позволи Чарлс Лий да го простреля, и аз бях този, който със специ­ални молби към татко ни безчет пъти го спасява­ше от гнева му, и аз бях този, който го обличаше всяка заран и го слагаше да спи всяка вечер, и аз бях изтощеният, телом и духом. Аз също бях там в реката и също се борех със силата на течението, с фантастичните събития, които ме бяха довели до такава степен, а в този момент се борех и с условието още веднъж да спася него, до момента в който не съумявах да събера сили, с цел да спася самия себе си.

- Помогни ми! - извика още веднъж той, след което проплака: - Моля те!
Каза го като детето, което постоянно е бил - умо­ляващо. И забелязах, много немилостиво, че даже там, в река Гус, пред очите на личната ми гибел, не можех да си спомня в миналото да е приказвал по метод, който да дава отговор на същинската при­рода на функциите ни.

- Моля!
- Не мога! - извиках над водата. - Отнася ме и мен!

С това самопризнание за директно предстоя­ща гибел спомените за живота ми ме връхлетя­ха неканени и в този момент същата синя светлина, която бях видял на моста, се върна и още веднъж ме обгър­на. Мислите ми се завърнаха в Локлис, към хора­та, които обичах, и там, посред воала от мъгла над реката, видях Тина, стара жена, да носи в деня за пране големи казани с гореща вода и след това директно силите си да удря мокрите облекла, до момента в който ръцете ù напълно окапят.

Видях и София, с ръкави­ци и кепе като някоя стопанка, тъй като нейното Задължение го изискваше, и я видях, както толко­ва доста пъти преди този момент, по какъв начин повдига камбаната на роклята си до глезените и минава по пътека­та откъм гърба, с цел да се види с мъжа, който я държеше на верига. Усетих, че крайниците ми се предават, мистерията и хаосът на събитията, които ме бяха запратили в дълбините, престанаха да ме гнетят и този път, като потънах, към този момент нямаше изгаряне, нямаше ентусиазъм да вдишвам.

Чувствах се олекнал, тъй че даже когато потъвах в реката, като че ли се издигах в нещо друго. Водата бягаше от мен и останах самичък в топъл наследник джоб, към и отвън който се намираше тя. И разбрах, че в този момент най-на­края поемам към своята премия.

Умът ми се върна още обратно, при откараните от тази Вирджиния, по пътя към Начиз, и аз се чу­дех какъв брой ли от тях бяха съумели да стигнат и по-далеч, задоволително, та да ме посрещнат в другия свят, към който приближавах. Видях и вуйна ми Ема, която работеше в кухнята всичките тези години, да минава с поднос джинджифилови сладки за все­ки от натрупалите се членове на фамилия Уокър, само че нито една за нея или за някого от нейния жанр. Може би и майка ми щеше да е там, а след това, със ско­ростта на мисълта, я видях да пърха пред очите ми, да танцува с вода в кръга.

И до момента в който мислех за всичко това, за всичките остарели истории, останах неподвижен, дори удовлетворен, че се издигам в тъмнината, че потъвам в светлината. Имаше покой в синя­та светлина, повече покой, в сравнение с в сънища­та, само че - повече даже от това - имаше независимост и аз разбрах, че старите не са лъгали, че в действителност има дом, наше място, живот оттатък Задължението, където всеки момент е като изгрев над планините.

И толкоз голяма беше тази независимост, че усетих ня­какво досадно задължение - задължение, което постоянно бях смя­тал за неизбежно; задължение, което в този момент искаше да ме последва във вечността. Обърнах се и го видях в дирята си - бремето беше брат ми, който виеше, размахваше ръце и с писъци умоляваше да остане жив.

През целия си живот съм зависел от прищевки­те му. Бях дясната му ръка и по тази причина нямах своя лична. Сега обаче това беше завършило. За­щото се издигах, издигах се над света на Качест­вото и на задължените. За финален път видях Мейнард да пляска във водата и да се мъчи да уло­ви каквото към този момент не можеше да задържи, до момента в който не стартира да се размива пред очите ми като светли­на, блещукаща върху вълните, и писъците му не стихнаха в крещящото нищо в близост. После той изчезна. Ще ми се да можех да кажа, че съм се на­тъжил на мига или че някак си съм отбелязал слу­чилото се. Не мога. Бях се отправил към моя край. Той се беше отправил към своя.

Привиденията престанаха да трептят и се фо­кусирах върху майка ми, която към този момент не танцува­ше, а бе коленичила пред едно момче. Сложи длан на бузата му, целуна го по главата, мушна огър­лица от раковини в ръката му и стисна дланта му към нея. Сетне стана, закри уста с двете си ръце, обърна се и пое към далечината, а момчето остана с взор в нея, след това се разплака след нея, след това потегли след нея, след това хукна след нея и пад­на, както тичаше, и остана там да плаче в длани­те си, след това още веднъж се изправи и се обърна, този път към мен, и приближавайки, отвори дланта си и ми подаде огърлицата, и тогава видях, след тол­кова доста време, премията си. Град в дълбокия Юг, на югозапад в щата Мисисипи, който в миналото е бил многолюден пазар на плебеи. - Бел. прев.
Афроамерикански танц, който включва тракане с крайници и пърпорене с ръце, в това число по тялото - Бел. ред.
Lockless (англ.) - без брава. Ироничен намек за това, че за робите е било съвсем невероятно да избягат и по тази причина не се е налагало да бъдат ограничавани физически. - Бел. прев.
На 22 септември 1862 година президентът Линкълн издава декрет, обявя­ващ робите от отделилите се щати от Конфедерацията за юри­дически свободни. Влиза в действие в среднощ на 31 декември същата година, когато свободни и поробени афроамериканци се събират, постоянно скрито, с цел да чуят дружно новината, че Прокламацията за равноправност е в деяние. Днес отбелязването на " Нощта на сво­бодата ", или " Нощта на бдението ", е традиция измежду чернокожите общности в Съединени американски щати. - Бел. прев.

Всичко, което би трябвало да знаете за: