Сегашната система тласка всички висши училища в една посока
В предходния си брой в. " Сега " стартира диалог за проблемите на висшето обучение у нас. Преподаватели приказваха искрено за пороците, които лишиха на университетите задачата да основат стойностен народен хайлайф. В продължение на този спор през днешния ден предлагаме диалог по същите тематики с министъра на образованието акад. Николай Денков.
-----
- Министър Денков, знаем, че отдалеченото образование води до дефицити за учениците. Има ли разбор по какъв начин се отразява то във висшите учебни заведения? В условия на пандемия всеки университет може да преподава отдалечено, без да има акредитация за това. Как в тази обстановка се следи за качеството на образованието?
- Трябва да разграничаваме акредитираното отдалечено образование от отдалеченото образование в изключителна обстановка. Висшите учебни заведения с акредитация за това образование имат съответните правилници с условия по какъв начин да се случва. Но с цел да може да се приложат тези условия за всички лекции и извършения, е належащо повече време. В бъдеще би трябвало и настоящето изключително онлайн образование да се приведе към същите условия. Може и наредбата да се добави, тъй че даден университет да има право да преподава отдалечено по разнообразни аргументи, отговаряйки на избрани условия.
Първия път, когато в Софийския университет излязохме в отдалечено образование, част от преподавателите единствено изпращаха материали на студентите си и не се виждаха с тях. После започнахме да използваме платформата Moodle, в която всичко се записва. Това сработи и сътрудниците - най-малко във факултетите, с които аз контактувам - споделят, че към този момент нямат проблеми. Имаше интервал на акомодация, само че по никакъв метод не мога да кажа, че образованието се е сринало.
Задълбочен самостоятелен разбор на този тип образование в университетите не е юридически. От диалозите с сътрудници от разнообразни висши учебни заведения и студенти считам, че не е имало характерен проблем с лекциите. Добрите стимулирани студенти вървят постоянно присъствено на лекции, само че за тях не е проблем да се включат и в онлайн образованието. За по-слабите студенти, които по този начин или другояче не вървят на лекции, онлайн образованието също не трансформира изключително обстановката. По-сериозни проблеми имаше с практическите извършения, защото трябваше да бъдат съкращавани, премествани, организацията беше по-трудна и от диалозите ми съм с усещането, че качеството им е спаднало. Те няма да по какъв начин да се компенсират.
Всъщност отдалеченото образование единствено изостри вниманието към обстоятелството, че на доста места имаме незадоволително стимулирани студенти и преподаватели.
- Как тогава да върнем студентите в аудиториите?
- Като станат по-интересни лекциите. Материалът би трябвало да е поднесен атрактивно и студентите да знаят за какво им е нужен. Многократно съм виждал по какъв начин визити от хора от промишлеността и други на практика области, в които се ползват тези познания, доста стимулират студентите да схванат за какво учат даден материал. Важно е да има интерактивни и мултимедийни детайли с включване на студентите, полемики по горещи тематики – те да могат да показват мнение, да спорят. Лекторът би трябвало да е неотразим, малко и актьор, да отдели време, с цел да направи материала забавен, да включи фотоси, филмчета, тъй че студентите да кажат: " Уау " най-малко по веднъж на 10-15 минути по време на лекция. Трябват ни повече атрактивни преподаватели. Във Факултета по химия и фармация на СУ да вземем за пример използваме необятно мултимедийни презентации освен в лекциите, само че също при показване и отбрана на курсови и дипломни работи, включваме студентите в действителни научни проучвания.
Има и един тъничък миг - при атестирането на преподавателите би трябвало да се взима поради мнението на студентите. Не бива обаче да се прекалява с това. Когато мнението на студентите е решаващо при тази оценка, може да се стигне до пагубни резултати, какъвто опит има в Съединени американски щати и Англия.
- Мина 1 година от сключването на контракти за ръководство сред ректорите и просветния министър. Анализирало ли е МОН осъществяването им? Някои преподаватели считат, че одобрените политики за другите университети не са кой знае какъв брой разнообразни.
- През последните 2-3 седмици през мен минаха 15-20 доклада по тези контракти. Да, те се извършват, заложените политики следват главните ни стратегически цели и ограничения, приспособени са към съответното висше учебно заведение. Но фактически се вижда огромно подобие в дилемите. Ако аз подготвях такива контракти, бих подходил по-различно. Бих сложил по-малко на брой - 7 до 10 задания за осъществяване, само че които са същински стратегически за дадения университет. Това би дало по-голям фокус на напъните на управлението в най-важните посоки за развиване на университета.
Сегашната система на общи политики води по-скоро до „ бутането “ на всички в една посока. Според мен всяко висше учебно заведение би трябвало да откри своето характерно място и за 3-4 години да се специализира в просветителните и научните действия, в които може да бъде най-хубавото в България и в района. Така то ще извършва характерни задания и ще бъде атрактивно и потребно в избрана сфера. Така, както са записани сегашните индикатори, те се извършват, а оценките на ректорите са относително високи. Все отново е предходна единствено 1 година от тези ограничения. Кооперирането с непознати университети, с бизнеса изисква малко повече време и се надявам ректорите да се оправят и с тези по-трудни задания.
- По мнение на някои преподаватели минималните условия за заемане на академична служба са прекомерно ниска летва за едни посоки и не регистрират особеностите на други посоки. Трябва ли те да се уточняват, завишат?
- Всички условия бяха готови от представители на съответните научни общности посредством Съвета на ректорите. Затова тезата, че не регистрират особеностите, е изцяло несъстоятелна. Например, в региона на естествените науки беше изпратено писмо, взаимно от водещи учени от Българска академия на науките и университетите, които желаеха минималните условия за тази област да бъдат увеличени. И те бяха увеличени вследствие на това искане. От другите научни области също могат да го създадат, тъй като не е редно тези минимални условия да бъдат задавани напълно административно.
- Защо претендентите за академична служба избират сами журитата, които ще ги правят оценка? Не смятате ли, че те следва да се избират на инцидентен принцип?
- Този въпрос беше обсъждан деликатно. Системата на инцидентен избор на жури също има съществени дефекти. В доста области няма задоволително експерти, които могат задълбочено да рецензират съответните писания. Освен това не всеки път наличните експерти са справедливи заради персонални връзки или особености както в едната, по този начин и в другата посока. Затова крайното решение беше да се употребява композиция от количествени минимални условия, които задават най-малък стандарт на присъединяване, и жури, което да оцени качеството на претендентите. Има и други вероятни решения, да вземем за пример привличане на задгранични рецензенти, което аз поддържам, само че това значи документите да бъдат на британски език. Или привличане на българи, които работят в чужбина.
По логиката на закона академичната автономност допуска, че висшето учебно заведение единствено взема решение по какъв начин да организира научните проучвания и преподаването, т.е. има право и на лична кадрова политика. Ако оставим тази кадрова политика да зависи от външни фактори, по отношение на които няма никакъв надзор, резултатът може да е пагубен. Представете си, че се избере на инцидентен принцип жури от петима души, от които трима са от конкурентни университети. Какво подсигурява, че те ще бъдат справедливи и ще решат това, което е най-хубаво за висшето учебно заведение, което организира състезанието?
- Смятате ли, че изборът на ректор от Общото заседание на един университет е най-удачен? Има ли по-добър?
- Лично аз бих предпочел ректорът да се избира от Академичния съвет. Смятам, че там популизмът би имал по-малко въздействие. Това са по няколко индивида от всеки факултет, подбрани, които носят доверието на техните общности. Оттам се допуска, че популистки ходове при избор на ректора биха имали доста по-малко въздействие, в сравнение с в Общото заседание. Но това предложение изисква сериозна полемика и би трябвало да бъде взето единствено след разискване на всички причини за и срещу.
Алтернативно предложение е изборът да е от Настоятелството на висшето учебно заведение или от особено подбрана от Настоятелството комисия (англосаксонската система). Това обаче може да се случи единствено откакто се подобрят доста условията в Закона за висшето обучение за състава и функционалностите на настоятелствата. Иначе висшето учебно заведение може елементарно да изпадне в политически или стопански зависимости.
Обръщам внимание, че и някои доста развити страни употребяват избор посредством общи събрания, например Франция и Израел. Виждате, че няма общопризнат модел и тук всяка смяна би трябвало да се направи доста деликатно, отчитайки националните особености.
- В някои университети към момента има преподаватели на пределна възраст, които нямат научни писания и научна степен „ лекар “, само че са на непрекъснат щат. Защо? Как може МОН да спомага за преустановяване на тези порочни практики?
- Ако това са преподаватели по помощни дисциплини - спорт, непознати езици, в това няма нищо неприятно. Те са нужни и без висока научна подготовка. В пробните дисциплини имаме и лаборанти, за които няма потребност даже от висше обучение. За главните и специализиращите дисциплини обаче трябват висококвалифицирани преподаватели и това се ревизира при акредитацията и следакредитационния надзор на висшите учебни заведения. Така че, в случай че там има проблем, той би трябвало да се насочи към Националната организация по оценяване и акредитация и към системите за препоръка на висшите учебни заведения.
- Разговаряме за висше обучение, само че горещата зона сега са учебните заведения. Сблъскахте се с огромна опозиция за въвеждането на проби в учебните заведения. Сбъркахте ли някъде в метода си?
- Всъщност всеки желае нещо друго и упорства, че е прав. Това е отражение на общите настройки по отношение на пандемията в обществото, подсилени от естествената сензитивност на родителите, когато става дума за техните деца. В такава обстановка МОН може да направи единствено едно и то е да предложи избор - или децата да влязат в учебно заведение след тестване, или да останат в образование от отдалеченост. Това разделяне на обществото не е провокирано от МОН, а е средата, в която ние би трябвало да вземем решения, осигуряващи по едно и също време оптимално присъствено образование и безвредна среда за учениците и учителите. Как тъкмо ще става тестването, ще стане ясно, откакто Министерството на здравеопазването избере съответния тип тест, който дава отговор на експертните условия.
- Не трябваше ли тестванията да се вкарат още на 15 септември? Защо още веднъж нямаше предвидимост в ограниченията за учебните заведения?
- В началото на образователната година епидемията към момента беше под надзор с ниска обща заболяемост. Според данните на 17 септември карантинираните възпитаници бяха единствено 0,31% и се разболяваха по-малко от 100 деца на ден. Ето за какво на 15 септември ограниченията, които постановяваме в този момент, биха изглеждали ненужни и биха срещнали извънреден отпор от родители и учители. Тогава доста от тях възразяваха даже против носенето на маски. Сега учениците под карантина и броят болни деца са 5 пъти повече. А общата заболяемост, да вземем за пример в София, е над 1200 на 100 000 души с действителна заплаха местата в лечебните заведения да свършат, в случай че не пречупим вълната.
-----
- Министър Денков, знаем, че отдалеченото образование води до дефицити за учениците. Има ли разбор по какъв начин се отразява то във висшите учебни заведения? В условия на пандемия всеки университет може да преподава отдалечено, без да има акредитация за това. Как в тази обстановка се следи за качеството на образованието?
- Трябва да разграничаваме акредитираното отдалечено образование от отдалеченото образование в изключителна обстановка. Висшите учебни заведения с акредитация за това образование имат съответните правилници с условия по какъв начин да се случва. Но с цел да може да се приложат тези условия за всички лекции и извършения, е належащо повече време. В бъдеще би трябвало и настоящето изключително онлайн образование да се приведе към същите условия. Може и наредбата да се добави, тъй че даден университет да има право да преподава отдалечено по разнообразни аргументи, отговаряйки на избрани условия.
Първия път, когато в Софийския университет излязохме в отдалечено образование, част от преподавателите единствено изпращаха материали на студентите си и не се виждаха с тях. После започнахме да използваме платформата Moodle, в която всичко се записва. Това сработи и сътрудниците - най-малко във факултетите, с които аз контактувам - споделят, че към този момент нямат проблеми. Имаше интервал на акомодация, само че по никакъв метод не мога да кажа, че образованието се е сринало.
Задълбочен самостоятелен разбор на този тип образование в университетите не е юридически. От диалозите с сътрудници от разнообразни висши учебни заведения и студенти считам, че не е имало характерен проблем с лекциите. Добрите стимулирани студенти вървят постоянно присъствено на лекции, само че за тях не е проблем да се включат и в онлайн образованието. За по-слабите студенти, които по този начин или другояче не вървят на лекции, онлайн образованието също не трансформира изключително обстановката. По-сериозни проблеми имаше с практическите извършения, защото трябваше да бъдат съкращавани, премествани, организацията беше по-трудна и от диалозите ми съм с усещането, че качеството им е спаднало. Те няма да по какъв начин да се компенсират.
Всъщност отдалеченото образование единствено изостри вниманието към обстоятелството, че на доста места имаме незадоволително стимулирани студенти и преподаватели.
- Как тогава да върнем студентите в аудиториите?
- Като станат по-интересни лекциите. Материалът би трябвало да е поднесен атрактивно и студентите да знаят за какво им е нужен. Многократно съм виждал по какъв начин визити от хора от промишлеността и други на практика области, в които се ползват тези познания, доста стимулират студентите да схванат за какво учат даден материал. Важно е да има интерактивни и мултимедийни детайли с включване на студентите, полемики по горещи тематики – те да могат да показват мнение, да спорят. Лекторът би трябвало да е неотразим, малко и актьор, да отдели време, с цел да направи материала забавен, да включи фотоси, филмчета, тъй че студентите да кажат: " Уау " най-малко по веднъж на 10-15 минути по време на лекция. Трябват ни повече атрактивни преподаватели. Във Факултета по химия и фармация на СУ да вземем за пример използваме необятно мултимедийни презентации освен в лекциите, само че също при показване и отбрана на курсови и дипломни работи, включваме студентите в действителни научни проучвания.
Има и един тъничък миг - при атестирането на преподавателите би трябвало да се взима поради мнението на студентите. Не бива обаче да се прекалява с това. Когато мнението на студентите е решаващо при тази оценка, може да се стигне до пагубни резултати, какъвто опит има в Съединени американски щати и Англия.
- Мина 1 година от сключването на контракти за ръководство сред ректорите и просветния министър. Анализирало ли е МОН осъществяването им? Някои преподаватели считат, че одобрените политики за другите университети не са кой знае какъв брой разнообразни.
- През последните 2-3 седмици през мен минаха 15-20 доклада по тези контракти. Да, те се извършват, заложените политики следват главните ни стратегически цели и ограничения, приспособени са към съответното висше учебно заведение. Но фактически се вижда огромно подобие в дилемите. Ако аз подготвях такива контракти, бих подходил по-различно. Бих сложил по-малко на брой - 7 до 10 задания за осъществяване, само че които са същински стратегически за дадения университет. Това би дало по-голям фокус на напъните на управлението в най-важните посоки за развиване на университета.
Сегашната система на общи политики води по-скоро до „ бутането “ на всички в една посока. Според мен всяко висше учебно заведение би трябвало да откри своето характерно място и за 3-4 години да се специализира в просветителните и научните действия, в които може да бъде най-хубавото в България и в района. Така то ще извършва характерни задания и ще бъде атрактивно и потребно в избрана сфера. Така, както са записани сегашните индикатори, те се извършват, а оценките на ректорите са относително високи. Все отново е предходна единствено 1 година от тези ограничения. Кооперирането с непознати университети, с бизнеса изисква малко повече време и се надявам ректорите да се оправят и с тези по-трудни задания.
- По мнение на някои преподаватели минималните условия за заемане на академична служба са прекомерно ниска летва за едни посоки и не регистрират особеностите на други посоки. Трябва ли те да се уточняват, завишат?
- Всички условия бяха готови от представители на съответните научни общности посредством Съвета на ректорите. Затова тезата, че не регистрират особеностите, е изцяло несъстоятелна. Например, в региона на естествените науки беше изпратено писмо, взаимно от водещи учени от Българска академия на науките и университетите, които желаеха минималните условия за тази област да бъдат увеличени. И те бяха увеличени вследствие на това искане. От другите научни области също могат да го създадат, тъй като не е редно тези минимални условия да бъдат задавани напълно административно.
- Защо претендентите за академична служба избират сами журитата, които ще ги правят оценка? Не смятате ли, че те следва да се избират на инцидентен принцип?
- Този въпрос беше обсъждан деликатно. Системата на инцидентен избор на жури също има съществени дефекти. В доста области няма задоволително експерти, които могат задълбочено да рецензират съответните писания. Освен това не всеки път наличните експерти са справедливи заради персонални връзки или особености както в едната, по този начин и в другата посока. Затова крайното решение беше да се употребява композиция от количествени минимални условия, които задават най-малък стандарт на присъединяване, и жури, което да оцени качеството на претендентите. Има и други вероятни решения, да вземем за пример привличане на задгранични рецензенти, което аз поддържам, само че това значи документите да бъдат на британски език. Или привличане на българи, които работят в чужбина.
По логиката на закона академичната автономност допуска, че висшето учебно заведение единствено взема решение по какъв начин да организира научните проучвания и преподаването, т.е. има право и на лична кадрова политика. Ако оставим тази кадрова политика да зависи от външни фактори, по отношение на които няма никакъв надзор, резултатът може да е пагубен. Представете си, че се избере на инцидентен принцип жури от петима души, от които трима са от конкурентни университети. Какво подсигурява, че те ще бъдат справедливи и ще решат това, което е най-хубаво за висшето учебно заведение, което организира състезанието?
- Смятате ли, че изборът на ректор от Общото заседание на един университет е най-удачен? Има ли по-добър?
- Лично аз бих предпочел ректорът да се избира от Академичния съвет. Смятам, че там популизмът би имал по-малко въздействие. Това са по няколко индивида от всеки факултет, подбрани, които носят доверието на техните общности. Оттам се допуска, че популистки ходове при избор на ректора биха имали доста по-малко въздействие, в сравнение с в Общото заседание. Но това предложение изисква сериозна полемика и би трябвало да бъде взето единствено след разискване на всички причини за и срещу.
Алтернативно предложение е изборът да е от Настоятелството на висшето учебно заведение или от особено подбрана от Настоятелството комисия (англосаксонската система). Това обаче може да се случи единствено откакто се подобрят доста условията в Закона за висшето обучение за състава и функционалностите на настоятелствата. Иначе висшето учебно заведение може елементарно да изпадне в политически или стопански зависимости.
Обръщам внимание, че и някои доста развити страни употребяват избор посредством общи събрания, например Франция и Израел. Виждате, че няма общопризнат модел и тук всяка смяна би трябвало да се направи доста деликатно, отчитайки националните особености.
- В някои университети към момента има преподаватели на пределна възраст, които нямат научни писания и научна степен „ лекар “, само че са на непрекъснат щат. Защо? Как може МОН да спомага за преустановяване на тези порочни практики?
- Ако това са преподаватели по помощни дисциплини - спорт, непознати езици, в това няма нищо неприятно. Те са нужни и без висока научна подготовка. В пробните дисциплини имаме и лаборанти, за които няма потребност даже от висше обучение. За главните и специализиращите дисциплини обаче трябват висококвалифицирани преподаватели и това се ревизира при акредитацията и следакредитационния надзор на висшите учебни заведения. Така че, в случай че там има проблем, той би трябвало да се насочи към Националната организация по оценяване и акредитация и към системите за препоръка на висшите учебни заведения.
- Разговаряме за висше обучение, само че горещата зона сега са учебните заведения. Сблъскахте се с огромна опозиция за въвеждането на проби в учебните заведения. Сбъркахте ли някъде в метода си?
- Всъщност всеки желае нещо друго и упорства, че е прав. Това е отражение на общите настройки по отношение на пандемията в обществото, подсилени от естествената сензитивност на родителите, когато става дума за техните деца. В такава обстановка МОН може да направи единствено едно и то е да предложи избор - или децата да влязат в учебно заведение след тестване, или да останат в образование от отдалеченост. Това разделяне на обществото не е провокирано от МОН, а е средата, в която ние би трябвало да вземем решения, осигуряващи по едно и също време оптимално присъствено образование и безвредна среда за учениците и учителите. Как тъкмо ще става тестването, ще стане ясно, откакто Министерството на здравеопазването избере съответния тип тест, който дава отговор на експертните условия.
- Не трябваше ли тестванията да се вкарат още на 15 септември? Защо още веднъж нямаше предвидимост в ограниченията за учебните заведения?
- В началото на образователната година епидемията към момента беше под надзор с ниска обща заболяемост. Според данните на 17 септември карантинираните възпитаници бяха единствено 0,31% и се разболяваха по-малко от 100 деца на ден. Ето за какво на 15 септември ограниченията, които постановяваме в този момент, биха изглеждали ненужни и биха срещнали извънреден отпор от родители и учители. Тогава доста от тях възразяваха даже против носенето на маски. Сега учениците под карантина и броят болни деца са 5 пъти повече. А общата заболяемост, да вземем за пример в София, е над 1200 на 100 000 души с действителна заплаха местата в лечебните заведения да свършат, в случай че не пречупим вълната.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ