В последните дни на Втората световна война, събитието, символизиращо края

В последните дни на Втората международна война, събитието, символизиращо края на нацистката Германия и успеха на Съветския съюз, е забиването на руското знаме на Райхстага . Това деяние става емблематичен облик на успеха , сниман и публикуван по целия свят. Въпреки това, въпросите към точния ход на събитията, идентичността на същинските герои и ролята на пропагандата остават обект на оживени диспути и разбори.

Тези исторически обстоятелства се преглеждат в публикация от. В нея Румен Петков, лекар по история и публицист, разкрива забавни събития от този интервал .

Официалната руска история гласи, че сержантите Михаил Егоров и Мелитон Кантария са героите на този миг, само че разкритията и свидетелствата от последните десетилетия хвърлят светлина върху доста по-сложна картина. Тази публикация преглежда другите версии и свидетелства, пробвайки се да отдели обстоятелствата от фикцията и да разбере същинската история зад един от най-значимите моменти в актуалната история.

Публикуваме целия материал на доктор Петков без редакторска интервенция:

„ В историята на Втората международна война към момента има неизяснени обстоятелства. Един от тях е затулен в дълбока загадка. Кога и по какъв начин е забито руското знаме на Райхстага при завземането му на 30 април 1945 година? Официалната руска версия години наред показва пред международната общност, че „ Червеното знаме на успеха ” е закачено на 8 май от комсомолеца – сержант Михаил Алексеевич Егоров и безпартийния младши сержант Мелитон Варламович Кантария – първият руснак, вторият грузинец. Фактите, които излизат нескрито в наши дни, демонстрират, че историята не е достоверна.

През месец април 1945 година девет руски дивизии на Червената войска, излъчени от 1-ви Белоруски, 2-ри Белоруски и 1-ви Украински фронт образуват 3-та ударна войска под командването на генерал-полковник Василий Иванович Кузнецо̀в се концентрират по реките Одер и Ниса в подготовка за Берлинската настъпателна интервенция. Първоначално руското командване прави сметки да превземе немската столица на 21 април в навечерието на рождения ден на Ленин.

На 19 април 1-ва американска войска завладява Лайпциг и концентрира войски при Торгау на р. Елба, с цел да овладее Мюнхен и Инсбрук (Австрия). Французите също се включват в настъплението и овладяват Нюрнберг, а британците овладяват Щутгарт и бързат да завладеят Бремен, Любек, Хамбург. След сполучливия десант в Нормандия Уинстън Чърчил още през лятото на 1944 година декларира пред международната общност, че завладяването на Берлин е основна цел на Британската войска.

Изходът от войната е явен, капитулацията е неизбежна, Сталин издава заповед: „ Нашата задача и нашият дълг е да доубием врага, да го принудим да постави оръжие и да капитулира абсолютно в наши ръце! ”.

Главното политическо ръководство на армията изпраща заповеди до командващите с указания. Оставащите две седмици от войната са съдбоносни, руснаците непременно би трябвало да завземат столицата на Третия райх (25 април – 2 май 1945 г.) и изпреварят британските и американски елементи, с цел да не им дадат опция за искания в идната делба на Европа. За задачата 9-те дивизии, на които им следва да вземат участие в щурма на немския парламент, получават по едно алено „ Знаме №5 ” с размерите на формалния байрак на Съюз на съветските социалистически републики. Заповедта задължава всички дивизии да приготвят щурмови отряди, а на която войска се отдаде опция, първа да забие на покрива аленото руско знаме като знак на успеха над Райхстага, на завладяването на Берлин и на капитулацията на Германия. И по този метод алегорично да се постави завършек на Втората международна война в Европа.

След като вижда, че Сталин е подготвен на всичко, главнокомандващият на американската войска – военачалник Дуайт Айзенхауер Айзенхауер, се отхвърля да продължи настъплението. Според английския откривател Джон Фулер това е „ едно от най-странните решения във военната история “. В последна сметка съображенията на американците и британците да не се включат в борбата за Берлин целят освен да опазят живота на бойците си. Те се притесняват, че в случай че не оставят Сталин да превземе Берлин, той може да се откаже от война с Япония.

На 27 април 79-и стрелкови корпус образува две щурмови групи за офанзива на Райхстага с по 25 души всяка от тях. Първата е под управлението на капитан Владимир Маков, втората – под управлението на майор Михаил Бондар.

На 30 април 1945 година, преди да се самоубие, Адолф Хитлер показва за собствен правоприемник адмирал Карл Дьониц, с права на президент и висш главнокомандващ на Вермахта.
Веднага откакто научават за гибелта на Хитлер, от 15:15 ч. съветските подразделения подлагат Райхстага на непрекъснат взлом, само че едвам късно вечерта частите на 171-ва и 150-та стрелкови дивизии влизат в постройката. Щурмовата група на 136-та Режецка Червенознаменна артилерийска бригада, водена от капитан Маков, изпраща старши сержант Гази Загитов, българин от Башкирия и сержантите Алексей Бобров, Александър Лисименко и Михаил Минин на следващия опит да пробият защитата и доставят знамето на върха на зданието. Пред тях се открива късмет и те се насочат по етажите към покрива. Знамето е увито към кръста под униформата на сержант Минин.

След яростни престрелки по етажите в 22:40 ч. групата доближава покрива и стартира да търси уместно место за забиване на знамето. Изборът пада върху короната на женска бронзова конна статуя. Сержант Минин издига аленото знаме, като на него написва и имената на четиримата достигнали покрива, след което капитан Маков дружно с Бобров оповестяват по радиостанцията на командира на корпуса военачалник Переверткин, че в 22 часа и 40 минути точно тяхната група първа е развяла победното знаме.
В същия ден (без да е конкретизиран часа), от етажите на постройката са издигнати още две победни флагове (по всяка възможност след упоменатото към този момент, което е докладвано за първо), едното е на групата на майор Бондар, а другото на групата на лейтенант Сергей Сорокин.

Исторически, в архивите, според всички публични документи, знамето на успеха е развято в 14,25 часа на 30-и април. Явно, всички командири на полкове и дивизии по обяд към този момент са били толкоз сигурни и уверени, че Райхстагът всеки миг ще се съобщи, че един през различен стартират прибързано да рапортуват на държавното и партийно управление за завладяването му, а щабът на корпуса препредава в задатък „ радостните вести ” в щаба на 3-та ударна войска, а оттова и в щаба на фронта. Вследствие на това командващият на армията е издал заповед, в която се твърди, че в 14:25 ч. постройката на Райхстага в Берлин е завладяна с взлом и върху нея е издигнато знамето на Съюз на съветските социалистически републики. Час преди да подпише тази заповед командващият на 3-та ударна войска генерал-полковник В. Кузнецов я рапортува на маршал Жуков. Цялата руска страна, а незабавно и светът научава новината за успеха, приемайки часа, разгласен от генерала, за меродавен.

По обяд на 1 май знамето, издигнато от групата на капитан Маков е фотографирано от борда на аероплан По-2. Снимката е на военния сътрудник Виктор Тьомин и за часове обикаля международната преса. Знамето се задържа върху постройката за малко повече от денонощие, тъй като е изпепелено от зародил пожар.

Да се признае от руското командване, че знамето е издигнато по друго време и в различен час, значи да се признае, че отчетът на командването на 150-а стрелкова дивизия за по-ранното завладяване на Райхстага е, меко казано, несвоевременен. Този факт е причина да бъде омаловажен и прикрит подвигът на групата на капитан Маков – дълги години формалните руски институции мълчат и не правят оценка по достолепие героичния героизъм на момчетата, оставяйки ги забвение. В първите години след войната Сталинския режим квалифицира всеки опит за смяна на „ историческата истина ” като „ опозоряване ” подвига на „ героите ”.

Контраадмирал Алексей Красников пръв се престрашава и преди няколко години удостоверява в съветската преса, че има задоволително исторически учредения да се твърди, че първото знаме, издигнато върху Райхстага, е точно знамето на групата на Маков. Тези съветски момчета и етническият българин дълги години не споделят с никого за героизма си, макар че са лишени от самопризнание и популярност.

Но нещата още повече се объркват и митът става още по-загадъчен, когато жителите на молдовското село Видимо, главно българи-преселници, прокудени от родните си места след една от руско-турските войни през 18 век, афишират изрично, че първи закачат знамето 20-годишните тогава българи от селото Михаил Стоев и Кольо Петков. Според тяхната версия към 11:00 ч. преди обяд, употребявайки паниката, двамата българи първи се изкачват на върха на постройката, забиват знамето и остават там на пост. Ако тяхната версия е вярна, то тогава отчетите на командирите от дивизията са били верни във времето, дори са закъснели. Но в случай че е по този начин, за какво до този миг никой не е споменавал в публични отчети подвига на тези млади българи?

Всъщност 150-та стрелкова дивизия на генерал-майор Шатилов също приготвя група под командването на заместник-командира по политическата част – украинеца, лейтенант Алексей Прокопиевич Берест. Командирът на 756-ти полк полковник Фёдор Зинченко в тържествена конюнктура пред полка персонално предава знамето на лейтенант Берест с думите: „ Предавам знамето в ръцете на почтен, смел и обективен фронтовак ”, отдавайки му заповед пред строя да го издигне над Райхстага.

С помощта на две роти в първите часове на идната нощ – против 2 май, без да имат информация за случилото се предния ден, групата на Берест пропълзява колкото се може по-близо до “Кралския площад ” и под прикритието на артилерията с мощен удар се втурва напред. Навсякъде от прозорците стреляли немски снайперисти. От 51 души до постройката съумяват да се приближат едвам 14 бойци, които съумяват да се прикрият в два кабинета на първия етаж в централната постройка. От прозореца развяват знамето с цел да се обозначат, само че руските елементи не ги виждат. Бойците се насочат към втория етаж и още веднъж развяват знамето. Вече са видяни и артилерията ускорява огъня. На помощ идват и батальоните на капитаните Неустроев и Давидов.

От дясната страна на постройката път си пробива и батальонът на капитан Константин Самсонов. Боят става все по-кървав. Етаж по етаж бойците напредват към покрива.
След среднощ лейтенант Берест взема със себе си двамата разузнавачи М. Егоров и М. Кантария и с поддръжката на двайсетина автоматчици от ротата на старши сержант Иля Сянов потегля към покрива. На втория етаж стартира престрелка. Стълбищата са разрушени, на бойците се постанова да си оказват помощ, като се изкачват един върху различен.

Пръв на покрива на Народното събрание се изкачва Берест, след което изтегля и Егоров, и Кантария със знамето. На покрива те напълно ненадейно са спрени от двама боеца, залегнали под фасадата на покрива и пазещи изпокъсано от патрони знаме. Групата на Берест е засипана от стрелбата на съперника, това не им дава опция да беседват и те закрепват своето знаме върху статуята на кайзера Вилхелм ІІ и остават да го охраняват. Последва градушка от мини, снаряди и патрони. Да се постави знамето на купола е невероятно. Немска зенитна батарея, оживяла от огъня на руската артилерия, стартира да обстрелва знамето. Егоров и Кантария се укриват под статуята. Бронебоен снаряд улучва конника, само че не го събаря, последва серия от изстрели, до момента в който един от тях улучва ръката на конника и смъква знамето.

Няколко часа по-късно на мястото идват военни фотографи, с цел да запечатат момента. Нормално избират да вършат фотоси със здравия и непокътнат байрак, а не с изпокъсаното знаме на първите двама боеца. Фотографите предизвикват бойците Егоров и Кантария да театралничат, като стрелят с шмайзерите, като че ли изпращат залпове на успеха. Когато ситуацията се успокоява, групата измества знамето и го закрепва на купола на Райхстага. Пред командира на батальона капитан Неустроев лейтенант Берест след това рапортува, че флагът е подложен на най-видното място. На въпроса: „ Няма ли да се откъсне? “, Бернст дава отговор: „ Сто години ще стои – завързано е с ремъци “. Това знаме остава в историята като „ Знамето на Победата ” и се съхранява и до през днешния ден в Музея на въоръжените сили.

На идващия ден лейтенант Берест, преоблечен в униформа на руски полковник, е претрупан със задачата персонално да води договаряния с управлението на останалите от 5-хилядния гарнизон в Райхстага елементи. Мисията му дава резултат, в резултат на което подразделенията капитулират. За изключителна храброст и геройство, генерал-полковник Кузнецов, командващ 3-та ударна войска, и генерал-майор Литвинов, член на Военния съвет на същата войска, показват Берест за награждаване със Златна звезда и за почитане със званието Герой на Съветския съюз, само че му е присъден единствено медал „ Червено знаме ”.

За подписването на капитулацията при съдружниците е изпратена специфична група, която декларира, че е оторизирана от адмирал Дьониц да води договарянията. Западните съдружници поканват ген. Суслопаров като шеф на руската военна задача във Франция да участва от руска страна при подписването на капитулацията. Генералът незабавно се обръща към Москва за указания, само че отговор по този начин и не идва. Първоначално той е решен да не участва, само че мисълта, че в акта за капитулацията няма да попада името на Съюз на съветските социалистически републики, го принуждава да се причисли като член на комисията.

За подписването на капитулацията немското командване изпраща при съдружниците специфична група. На 7 май 1945 година в 02:41 часа в град Реймс – Франция, се подписва пакта за капитулацията на Германия, който поставя завършек на сраженията. Документът задължава страните да оставят на място военните си формирования, да не подхващат никакви дейности по заличаване или разваляне на имущество и инфраструктура. От страна на хитлерова Германия пактът е подписан от Алфред Йозеф Фердинанд Йодл. За антихитлеристката коалиция подписите си под документа поставят генерал-лейтенант Уолтър Бийдъл Смит – шеф на Главния щаб на Съюзническите експедиционни сили и представителя на Върховното основно командване на Съюз на съветските социалистически републики генерал-майор Иван Суслопаров. Като представител на Франция и очевидец на церемонията пактът е подписан от заместител началника на Щаба на националната защита, бригаден военачалник Франсоа Севез.

Сталин научава новината и незабавно реагира остро. На първо време отзовава Суслопаров, а пред съюзното командване декларира, че не признава пакта, тъй като от името на Съветския съюз договаряния може да води единствено маршал Георгий Жуков.

По гледище на руското държавно управление, генералитета и персонално на Сталин представители на съдружниците се събират наново още на идващия ден (8 май) с цел да се реализира второ сключване на безусловно същия текст.

Церемонията на тържественото сключване на акта се организира в постройката на берлинското военно-инженерно учебно заведение и минава под председателството на маршал Георгий К. Жуков. Под този документ подписите си от немска страна поставят генерал-фелдмаршал, шеф на Върховното командване на Вермахта, Вилхелм Кайтел, представителите на Луфтвафе – генерал-полковник Штумпф и на кригсмарината — адмирал декор Фридебург. Безусловната капитулация е призната от маршал Жуков (от страна на СССР) и от заместник-главнокомандващия на експедиционните съюзнически сили – маршал Тедър.

Западните съдружници подценяват пропагандното значение на завладяването на Берлин и съветското държание, обвързвано с подписването на капитулацията. Сталин има към този момент построена тактика, съгласно която актът за капитулация не може да бъде подписан на територия, която не е завладяна от Червената войска и не е под управлението на Съюз на съветските социалистически републики. Още от този момент е планувано успеха над фашизма да бъде значим детайл на руската политика през идващите години. Поради това документът, подписан на 7 май, е разгласен за промеждутъчен под името „ Предварителен протокол за капитулацията на Третия райх ”, а като обвързващ се приема подписаният по-късно документ „ Акт за безусловната капитулация на Германия ”, наименуван още „ финален ”.

Актът е подписан в 22:43 ч. на 8 май, което по московско време в действителност значи 9 май 00:43 ч. В резултат на това се получава куриозна обстановка, при която през идващите години в западните страни краят на войната се чества на 8 май, а в Съветския съюз и страните от някогашния Източен блок успеха над фашизма се отбелязва един ден по-късно.

На 20 юни 1945 година „ Знамето на успеха ” е откарано със аероплан за Москва. Отдела СМЕРШ не разрешава на Берест да взе участие в популярния церемониал на успеха, тъй като към този момент е разказвал по какъв начин, с хули и закани, хващайки ги и дърпайки ги за врата, е изкачвал групата към покрива на Райхстага.

Година по-късно на Егоров и Кантария е присъдено званието „ Герой на Съветския съюз ”. За командира им лейтенант Берест и за групата на капитан Маков, както и за всичко останало е неразрешено да се загатва.

За международната общност основните герои в историческата фотография на известния руски фотограф Евгений Халдей са упоменатите към този момент руски бойци, които десетилетия наред публично обират лаврите.

Документален филм за историята на паметната фотография оставя след себе си умрелият през 1997 година Евгений Халдей, за който немската национална телевизия снима 60 минутния документален филм „ Евгений Халдей — фотограф на сталиновата ера ”. Филмът за първи път се излъчва през 1995 година и в него Халдей споделя историята на фотографията и последвалия ретуш. В изявлението огромният руски фоторепортер споделя по какъв начин е бил командирован екстрено за Берлин. Ръководството на организацията ТАСС му разпорежда задачата да сътвори фотография знак, по-точно, снимка – афиш, която да пресъздаде историческия миг по издигането на руското знаме над Райхстага. Фотографът преди да отлети се обръща към услугите на шивач с молба да му ушие три броя червени флагове. Тъй като няма подобаващи материали, Халдей му дава да прекрои 3 броя червени покривки от масите в канцелариите.

Пристигайки на полуразрушения площад пред постройката на Райхстага, Халдей вижда голямо пространство, обсеяно с трупове, и група руски бойци, разхождащи се по него.
Приближавайки се, вижда, че от постройката стърчат доста червени флагове. Халдей взема решение да уговори няколко боеца да му оказват помощ. Изважда „ своето “ знаме, избира подобаващата точка за фотоси и се доближава към група бойци с думите: “Хайде да се качим горе да създадем няколко фотоси ”.

“Слушаме, другарю лейтенант! ”– починно му дали отговор и го последвали по стълбите към покрива, с цел да създадат фотосесията. На знаковата фотография се оказват киевчанинът Алексей Ковальов, старшината от разследващата рота на Гвардейската Запорожка стрелкова дивизия – дагестанецът Абдулхаким Исмаилов и Леонид Горичьов от Минск. Във кино лентата Халдей споделя: „ Не забелязах единствено едно нещо по време на фотосите, заради което цялата интервенция по пътуването ми до Берлин можеше да се провали. Войникът, придържащ другаря си, който закачаше знамето, носеше по един часовник и на двете си ръце ”.

Грешката вижда основният редактор на организация ТАСС Палгунов в Москва и декларира, че в този тип фотографията не можеше да бъде оповестена. За да може въпреки всичко фотографията да излезе на бял свят, Евгени Халдей внимателно остъргва с върха на игла върху негатива и по този начин отстранява непотребният часовник. Едва след рухването на комунизма и разпадането на руската империя той разкрива истината, отпечатвайки кадър от истинския негатив, показващ, че фигуриращият на фотографията офицер е носел по един часовник на всяка китка.

На 8 май 1946 година с декрет на президиума на Върховния съвет на Въоръжените сили на Съюз на съветските социалистически републики на капитан Давидов В.И., сержант Егоров М.А., младши сержант Кантария В.М., капитан Неустроев С.А., и старши сержант Самсонов Н.Я. са приети заслугите им за издигане Знамето на Победата над Райхстага в Берлин и са удостоени със званието „ Герой на Съветския съюз “. На лейтенант Берест не се присъжда купата, името му е обгърнато в безмълвие и обречено на давност.

През 1964 година московското „ Военное издательство министерства обороны Съюз на съветските социалистически републики ” приготвя настояща публикация за поредицата „ История Великой Отечественной войны “ за да излезе истината кой в действителност е издигнал знамето на успеха. За публикуването на такава публикация издателството би трябвало да получи позволение от Централен комитет на Комунистическа партия на Съветския съюз. Случаят е отправен до компетенцията на Леонид Брежнев. Младият тогава началник не се взема решение да наруши традицията, публикацията не е отпечатана и за обществото герои остават Егоров и Кантария.

В следвоенните години Олексий Берест завършва службата си в армията през 1948 година в Севастопол. След това в Ростовска област завежда областен отдел за кинефикация. През 1953 година влиза в отчет на държавен инспектор с обвиняване, за „ корист със служебни пари ”, вследствие на което получава 10 година затвор. Вината му не се потвърждава и през 1958 година е амнистиран. След освобождението си се връща в Ростов на Дон. Работи като пясъкоструйчик и почиства отливки в стоманолеярния завод на завода „ Ростселмаш ”. Берест умира на 49-годишна възраст през 1970 година, спасявайки момиченце, паднало на релсите под трен. Детето избавя, а себе си не съумява.

Погребан е в гробището на село Алексеевка в покрайнините на Ростов на Дон. На 6 май 2005 година за смелост в Отечествената война, за персонално геройство и подвиг по време на Берлинската интервенция, както и за издигане на Знамето на успеха с декрет на Президента на Украйна на Алексей Берест посмъртно е присвоено званието „ Герой на Украйна ”.
Владимир Маков се пропива, което довежда до изключване от редиците на Комунистическа партия на Съветския съюз и разпад на фамилията му. През март 1978 година, е открит мъртъв в жилището си в резултат на изпито огромно количество алкохол.

Гази Загитов след войната се завръща в родното си село в Башкирия, става ръководител на селсъвета в локалния колхоз. Умира на 23 август 1953 година при автомобилна злополука.

Михаил Минин след войната продължава да служи в Червената войска. Завършва Военно-инженерната академия „ Валериан Куйбишев “ (Москва). Служи в ракетните войски със стратегическо предопределение. Пенсионира се с военно звание подполковник (1969). Минин доживява до 1997 година, когато е награден със Златна звезда на Герой на Русия от Постоянния Президиум на Конгреса на националните депутати. Указът е подписан от председателката на Конгреса, Сажи Умалатова, която връчва звездата на единствения останал жив от Берлинската епопея.

Алексей Бобров се завръща в Ленинград, само че от родния му дом не е останало нищо и той е настанен във влажно мазе. При настояването в „ Жилфонд ” за друго жилище влиза в спор с чиновника и го удря по главата с мастилницата. За действието си получава 6 година затвор. Умира през 1976 година от инфаркт.

Мелитон Кантария след войната стартира да работи като шеф на магазин. Депутат е във Върховния съвет на Абхазката АССР. По време на абхазко-грузинския спор през септември 1993 година е заставен от сепаратистите да напусне родината. Установява се в Москва, където скоро почива.

Михаил Егоров по рекомендации от партията продължава да служи в армията до 1947 година с единствена задача да обикаля гарнизоните и споделя за своя героизъм. Завършва партийна школа в град Смоленск. Работи в Руднянcкия консервен комбинат. Живее във възобновения град Рудня, който по време на войната пет пъти е попадал в ръцете на немците и е разрушаван до основи. На 52 години – на 20 юни 1975 година умира при автомобилна злополука. “