Сигурно е сключил сделка с Дявола, не може да е толкова добър
В пика на славата си Николо Паганини, може би най-великият цигулар живял в миналото, е и маслото, и филията на Европа за времето си. Смятан от множеството музиканти за талант, от мнозина за музикален провидение, а от други за марионетка на Дявола, виртуозността на Паганини, външният му тип и държание карат някои хора да считат, че качествата му са добити след договорка с Рогатия.
Паганини, 1819
Каквато и да е истината, дребният Николо стартира с мандолината още когато е на 5, а цигулката хваща на 7 – и двете под зоркото управление на татко му. За първи път извършва пред аудитория, когато е на 11, в Генуа, а на 13 години е изпратен да учи при известния цигулар и преподавател Алесандро Рола. Когато идва при Рола обаче преподавателят вижда равнището му и декларира, че не може да го научи на нищо повече, по тази причина го упътва към своя личен преподавател Фердинандо Паер. Но още веднъж, поради качествата си, след малко време Фердинандо го изпраща пък при своя преподавател Гаспаро Гирети.
Две години по-късно, когато е 15-годишен, Паганини стартира соло турнета, само че година по-късно претърпява нервозен срив и се отдава на алкохол (освен че е в хипотетично съдружничество с Дявола, Николо е прочут и като комарджия, пияница и нахален женкар). Все отново съумява да се възвърне и откакто за малко е велможа цигулар за принцеса Елиса Бачоки (сестрата на Наполеон) той още веднъж потегля на турне из Европа.
Неговият талант не е единствено в живото осъществяване, само че той дава и развива техники на свирене, които се употребяват и до през днешния ден. В това число подскачане на лъка от струните и също по този начин дърпане на струните с лявата ръка (която държи инструмента, а не лъка). Той от време на време настройва цигулката си „ неверно “, с цел да направи осъществяването на някои творби по-лесно, както и опитва с по този начин наречените флажолети.
Като фигура Паганини също е впечатляващ. Висок (за времето си) и извънредно слаб, с вдлъбнати бузи, доста дълги пръсти, бледа кожа, искрящи очи и „ тънки устни в ехидна усмивка “. За представленията си постоянно се облича в черно – това, дружно с невероятните му качества и обстоятелството, че цигулката отдавна към този момент се счита за „ инструмента на Дявола “, кара хората на концертите му да виждат какво ли не. Един човек твърди, че вижда по какъв начин Дявола да оказва помощ на Паганини да свири. Други пък виждат негови двойници или да седят до него, или да са в публиката, или да летят над главата му по време на осъществяванията като някои от привиденията имат рога, копита, опашки и червени облекла. Най-добрата история в този дух е, че Дяволът един път блъснал с мълния върха на лъка на Николо.
Паганини постоянно е бил посърнал като страдал от най-различни неща през живота си, в това число и (разбира се) сифилис през 1822, който тогава се лекувал с живак, което пък от своя страна също основава проблеми. През 1834 хваща туберкулоза, само че се оправя. Към края на 1834 обаче, към този момент на 54 години, музикантът е отпаднал и се отдръпва от сцената като само преподава.
Така и умира в Ница, Франция, на 27 май 1840. Детайлите към гибелта му единствено подклаждат слуха за пагубната му договорка, тъй като малко преди края си Паганини отпраща свещеника, който идва да му направи последно причестяване. Днес считаме, че отводът му се базира на това, че не има вяра, че ще почине (умира седмица по-късно без последно причастие). Заради това и дълго разнасяния слух, локалната черква отхвърля да го погребе, макар че Паганини е член на Ордена на Златната шпора като достойнството му е оказана персонално от папа Лъв XII през 1827.
В книгата си „ Sur l’eau “ Ги дьо Мопасан споделя за сина на Николо, Ахило, и премеждията му, когато се пробва да транспортира тялото на татко си до родния му Генуа, където да бъде заровен. Местните управляващи отхвърлят да позволен тялото в града по ред религиозни и здравни аргументи. Ахило продължава да търси място за тялото на татко си и в процеса Марсилия и Кан също отхвърлят. Накрая се постанова да отплава за един от Леринските острови, където заравя татко си, до момента в който се откри уместно място. Там ковчегът остава 5 години, до момента в който през 1845 Ахило не се връща, с цел да го вземе и занесе още веднъж в Генуа. Това обаче не е краят, тъй като трупът ще бъде изравят още доста пъти, до момента в който най-после Николо Паганини не намира покой в пръстта на Парма.
