На днешния ден цар Ирод изби децата на Витлеем
В неделята след Рождество Христово Православната черква празнува избиването на витлеемските младенци по заповед на цар Ирод. Тогава Светото семейство на Мария, Йосиф и дребния Иисус се избавя като бяга в Египет.
Сцената „ Избиването на младенците ” е една от най-драматичните в християнското изкуство. Тя участва като стенна живопис в редица наши средновековни църкви, което не е инцидентно. Нашите прародители я възприемат като алюзия за страшното „ девширме ” (кръвния или еничарския данък), което се постанова от османските управляващи в българските земи в продължение на триста години до формалната му анулация в края на ХVІІ в.
Тази комбинация е сърцераздирателна – мустакати бойци, постоянно рисувани с чалми, размахват голи мечове и се нахвърлят върху беззащитни майки, които обезверено се пробват с телата си да прикрият своите почтени чеда. Напразно – палачите секат, колят, посичат и младенците, и майките. Според антични източници става въпрос за 64 хиляди деца.
Какво изпитват бойците на изгубилия човешкия си облик цар Ирод Велики, когато са изпратени да избият децата до двегодишна възраст във Витлеем и неговите покрайнини, с цел да бъде премахнат и новородения Цар. Дали те се оправдават пред себе си с дадената неумолима заповед? Дали се поколебават за момент, знаейки доста добре, че жертвите са почтени? Дали го вършат от боязън за личната си кожа, в случай че откажат да проливат детската кръв? Не знаем и няма да знаем.
Тези чисти и безгрешни жертви в действителност са първите мъченици за християнската религия. Нещо повече – те са предсказани още от оракул Йеремия, живял шест века преди Христа. Още тогава той провижда ужасното кръвопролитие на бебетата и писъците на майките, които ще бъдат чути чак в Рама – населено място на 7-8 км северно от Йерусалим (Йерем. 31:15).
Днес нямаше да има нито християнска Църква, нито християнска цивилизация, в случай че светото Семейство беше останало във Витлеем. Ангел се явява на Дева Мария нескрито, с цел да й благовести, а на праведния Йосиф се явява насън и то три пъти. Веднъж му подрежда да одобри бъдещата Богородица; повторно, с цел да му заяви, че пътят към Палестина е открит; трети път, с цел да се насочи към галилейския град Назарет.
Има и други древен персони, които са заплашвани с ликвидиране от царе и съумяват да се спасят в Египет. Йеровоам от Цареда, прислужник на Соломон, заобикаля там от гнева на владетеля (3 Цар. 11:40). Пророкът Урия, наследник на Шемая, предсказва гибелта на Йерусалим и Юдея, след което емигрира също в Египет (Йерем. 26:21).
Парадоксалното е, че Египет – тази страна на мрака, на дявола, на фантастичните суеверия – приютява Божия Син. Най-лошото място служи за най-хубавата цел. Но Египет е и тестване на вярата на Йосиф и Дева Мария. Тази страна е изпълнена с идоли, чието служение е погнуса пред единия истинен Бог. Несъмнено св. Семейство се усеща в нилската страна по този начин, както деятел Павел се възмущава „ духом ” от падението на езическата Атина (Деян. 17:16).
Евангелистът Матей акцентира не толкоз бягството на св. Семейство в Египет, колкото неговото овакантяване на Египет, когато връщането вкъщи е безвредно. Всички, които познават Библията, си спомнят за различен, доста по-ранен „ излаз ” от Египет. Едно семитско племе, обречено от египетските фараони на заличаване, се отскубва от тази страна-тъмница и с помощта на този „ излаз ” става народ. Според св. Матей новият Божи народ ще бъде основан посредством Христовото дело. Мойсей и Илия, които се явяват при Преображението (Лук. 9:31), приказват със Спасителя за Неговия предстоящ „ излаз ” в Йерусалим (в Синодалния превод стои неправилно „ гибел ”). За да поддържа с следващото знамение разгръщащия се възвишен промисъл, св. Матей напомня словата на Осия, който написа въодушевено от името на Бога: „ От Египет повиках Сина Си ” (11:1).
Някои рационално настроени древен тълкуватели са на мнение, че бягството в Египет и клането във Витлеем са измислени от този евангелист. Те не са упоменати в останалите Евангелия или в други исторически извори. Но по всяка възможност тези две събития са реалност, а освен „ плънка ” на текста, тъй като без тях не може да се изясни спасяването на Младенеца от оръжията на убийците. Те са логичен издържани и имат градивно значение за евангелския роман. Освен това, всеобщото ликвидиране, заповядано от Ирод, изцяло подхожда на всичко, което знаем за него. Този духовен урод, който умъртвява жена си, тъща си и и трима от синовете си, не би имал никакви скрупули да мине едно населено място с деца „ под ножа ”.
Всъщност цялата християнска история повтаря клането на младенците. В едно от най-рядко цитираните Си изявления Христос предизвестява, че не е пристигнал да донесе мир на земята, а меч (Мат. 10:34). Според евангелиста Матей този меч изсвистява и поразява за първи път във Витлеем след раждането на Иисус. Жертвите, които падат под него са деца. От Витлеем руква река от почтена кръв и тя тече през всички християнски епохи.
Между две радостни събития – Рождество и Нова година, ние би трябвало да си спомним всички деца, които са убити безусловно – от човешка ръка, или преносно – посредством лишаването им от млякото на вярата, това мляко, което съгласно раннохристиянските Песни Соломонови тече от гърдите на Бога Отца.
Сцената „ Избиването на младенците ” е една от най-драматичните в християнското изкуство. Тя участва като стенна живопис в редица наши средновековни църкви, което не е инцидентно. Нашите прародители я възприемат като алюзия за страшното „ девширме ” (кръвния или еничарския данък), което се постанова от османските управляващи в българските земи в продължение на триста години до формалната му анулация в края на ХVІІ в.
Тази комбинация е сърцераздирателна – мустакати бойци, постоянно рисувани с чалми, размахват голи мечове и се нахвърлят върху беззащитни майки, които обезверено се пробват с телата си да прикрият своите почтени чеда. Напразно – палачите секат, колят, посичат и младенците, и майките. Според антични източници става въпрос за 64 хиляди деца.
Какво изпитват бойците на изгубилия човешкия си облик цар Ирод Велики, когато са изпратени да избият децата до двегодишна възраст във Витлеем и неговите покрайнини, с цел да бъде премахнат и новородения Цар. Дали те се оправдават пред себе си с дадената неумолима заповед? Дали се поколебават за момент, знаейки доста добре, че жертвите са почтени? Дали го вършат от боязън за личната си кожа, в случай че откажат да проливат детската кръв? Не знаем и няма да знаем.
Тези чисти и безгрешни жертви в действителност са първите мъченици за християнската религия. Нещо повече – те са предсказани още от оракул Йеремия, живял шест века преди Христа. Още тогава той провижда ужасното кръвопролитие на бебетата и писъците на майките, които ще бъдат чути чак в Рама – населено място на 7-8 км северно от Йерусалим (Йерем. 31:15).
Днес нямаше да има нито християнска Църква, нито християнска цивилизация, в случай че светото Семейство беше останало във Витлеем. Ангел се явява на Дева Мария нескрито, с цел да й благовести, а на праведния Йосиф се явява насън и то три пъти. Веднъж му подрежда да одобри бъдещата Богородица; повторно, с цел да му заяви, че пътят към Палестина е открит; трети път, с цел да се насочи към галилейския град Назарет.
Има и други древен персони, които са заплашвани с ликвидиране от царе и съумяват да се спасят в Египет. Йеровоам от Цареда, прислужник на Соломон, заобикаля там от гнева на владетеля (3 Цар. 11:40). Пророкът Урия, наследник на Шемая, предсказва гибелта на Йерусалим и Юдея, след което емигрира също в Египет (Йерем. 26:21).
Парадоксалното е, че Египет – тази страна на мрака, на дявола, на фантастичните суеверия – приютява Божия Син. Най-лошото място служи за най-хубавата цел. Но Египет е и тестване на вярата на Йосиф и Дева Мария. Тази страна е изпълнена с идоли, чието служение е погнуса пред единия истинен Бог. Несъмнено св. Семейство се усеща в нилската страна по този начин, както деятел Павел се възмущава „ духом ” от падението на езическата Атина (Деян. 17:16).
Евангелистът Матей акцентира не толкоз бягството на св. Семейство в Египет, колкото неговото овакантяване на Египет, когато връщането вкъщи е безвредно. Всички, които познават Библията, си спомнят за различен, доста по-ранен „ излаз ” от Египет. Едно семитско племе, обречено от египетските фараони на заличаване, се отскубва от тази страна-тъмница и с помощта на този „ излаз ” става народ. Според св. Матей новият Божи народ ще бъде основан посредством Христовото дело. Мойсей и Илия, които се явяват при Преображението (Лук. 9:31), приказват със Спасителя за Неговия предстоящ „ излаз ” в Йерусалим (в Синодалния превод стои неправилно „ гибел ”). За да поддържа с следващото знамение разгръщащия се възвишен промисъл, св. Матей напомня словата на Осия, който написа въодушевено от името на Бога: „ От Египет повиках Сина Си ” (11:1).
Някои рационално настроени древен тълкуватели са на мнение, че бягството в Египет и клането във Витлеем са измислени от този евангелист. Те не са упоменати в останалите Евангелия или в други исторически извори. Но по всяка възможност тези две събития са реалност, а освен „ плънка ” на текста, тъй като без тях не може да се изясни спасяването на Младенеца от оръжията на убийците. Те са логичен издържани и имат градивно значение за евангелския роман. Освен това, всеобщото ликвидиране, заповядано от Ирод, изцяло подхожда на всичко, което знаем за него. Този духовен урод, който умъртвява жена си, тъща си и и трима от синовете си, не би имал никакви скрупули да мине едно населено място с деца „ под ножа ”.
Всъщност цялата християнска история повтаря клането на младенците. В едно от най-рядко цитираните Си изявления Христос предизвестява, че не е пристигнал да донесе мир на земята, а меч (Мат. 10:34). Според евангелиста Матей този меч изсвистява и поразява за първи път във Витлеем след раждането на Иисус. Жертвите, които падат под него са деца. От Витлеем руква река от почтена кръв и тя тече през всички християнски епохи.
Между две радостни събития – Рождество и Нова година, ние би трябвало да си спомним всички деца, които са убити безусловно – от човешка ръка, или преносно – посредством лишаването им от млякото на вярата, това мляко, което съгласно раннохристиянските Песни Соломонови тече от гърдите на Бога Отца.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ