Евроинтеграцията на Западните Балкани: България като арбитър
В края на предходната седмица българското Външно министерство, че поддържа кандидатурата на Косово за участие в Европейски Съюз. Тази вест мина някак апропо и на практика не провокира реакции и мнения. А беше време, когато тематиката за разширението на Европейски Съюз в посока Западните Балкани освен бе водеща, само че дори символизираше упоритостта на София да бъде районен водач.
Тази наша позиция може да бъде обсъждана в няколко аспекта.
Първо, на фона на сигналите, които идват от Брюксел като отношение към младата балканска страна. Преди седмица Европейският парламент и чешкото председателство на Съвета на Европейски Съюз предложиха унищожаване на за косовски жители (предложението би трябвало да бъде утвърдено от страните членски). Самата на Прищина пък се приема много благосклонно и общо взето без възражения в европейските столици, като като че ли единствената спънка се явяват изострените (особено в момента) връзки с Белград.
Ако се върнем 20-25 години обратно, ще си спомним какви кански старания струваше на българските политици и дипломати обезпечаването на безвизов режим с страните от Европейски Съюз. То не бяха двустранни съглашения за реадмисия, не беше серия от огромни акции против проведената престъпност, не беше тотална замяна на българските документи за идентичност... А в този момент наподобява, че за Косово такива строги условия няма. При състояние, че страната е определяна като извънредно проблематична от позиция на проведена престъпност - и то от самите. Които обаче са на мнение, че " обвързването на либерализирането на визовия режим за Косово с битката против проведената престъпност е контрапродуктивно, защото изолацията предизвиква незаконните действия " (или най-малко по този начин са считали през 2021 година).
По-опростено казано, " мафиотизацията " на косовското общество е на такива равнища, каквито в България не е имало даже и в " най-мутренските " години. Но или Европейският съюз към този момент много е занижил критериите, или реверансите към Прищина могат да се поясняват като политическо решение, поради борбата с Белград. Може би войната в Украйна и другарските връзки на Сърбия с Русия се трансформират в " царски път до 10 " за Косово към Европейски Съюз...
И тук се връщаме на българската поддръжка. Давайки " зелена светлина " на Косово, България на практика блокира Сърбия за Европейски Съюз. Поради простата причина, че напрежението сред двете страни не се вижда по какъв начин в обозримо бъдеще би могло да бъде преодоляно. А един ден, в случай че Косово влезе в Европейски Съюз, ще постанова несъгласие на Сърбия, до момента в който не реализира максимума. Нещо, на което пък даже и най-прозападните политици в Белград не биха се съгласили. Или, в случай че въпреки всичко се съгласят, това би бил техният политически край (а може и физически - информация Зоран Джинджич).
И назад - в случай че Сърбия влезе в Европейски Съюз ( ѝ датира още от края на 2009 година и досега са отворени 22 от общо 35 преговорни глави), става комплицирано за Косово. А и процедурата на Прищина не е ясно какъв брой години ще отнеме. Но при всички сюжети за България се отваря опция да бъде съдия и да фаворизира (дори и ситуационно) някоя от двете кандидатки. Което към този момент би било в духа на едно водачество във връзка с интеграционния развой за Западните Балкани.
Стигаме до въпроса какъв е националният ни интерес и на кого да " ударим едно рамо " - на Прищина или на Белград? Разбира се, има и алтернатива да ги държим дружно в " чакалнята ", до момента в който не си решат разногласията и след това да ги приемем по едно и също време, само че това звучи много пожелателно.
На пръв взор - по-добре Косово (или да няма нищо). Сърбия като съветско прокси не е желателно да става част от Европейски Съюз, а и самата тя все още не напира изключително мощно. Докато Косово се радва на благоволението на европейските (и евроатлантическите) ни сътрудници. Така че - ура, да живее евроинтеграцията, популярност на евроатлантическите полезности, с нас Вашингтон е в мир и в пердах, Комисия велика води нашия надвит строй!
Да, само че в интернационалните връзки е добре да се гледа по-дългосрочно. " Топлата връзка " сред Белград и Москва е неоспорим факт, само че " европейската вероятност " на Сърбия въобще не е за подценяване. Исторически видяно, западната ни съседка колкото е била близка с Русия (и за малко със СССР), толкоз е била и любимец на Западна Европа. Независимо дали става дума за кралство Сърбия, за кралска или за Титова Югославия, позиционирането ѝ на интернационалната сцена е било забележително (по време на Студената война даже е водач на " Движението на необвързаните " ). В разнообразни интервали комшиите са се радвали на фаворизиране от страна на Австро-Унгария и Франция, а след края на Втората международна война те можеха свободно да се движат и да работят в редица " западни " страни (основно във ФРГ). Все неща, които за нас са били мираж...
Чисто стопански, връзките ни със Сърбия са като че ли по-важни от тези с Косово - имаме обща граница, а и Прищина има да извърви доста по-дълъг път спрямо Белград. И като стопански промени, и като битка с проведената престъпност.
Любопитен факт е, че и в двете страни живеят етнически български малцинства, които са почти еднообразно огромни.
Европейският път на Косово обаче е проблематичен най-много заради обстоятелството, че половината свят (включително пет страни от ЕС) не го е признал като страна. Което връща въпроса трябваше ли изобщо България да признава едностранно оповестената от Прищина самостоятелност през 2008 година.
В случая на Косово не става дума за отделяне на типичната национална страна. В Северна Македония да вземем за пример, претенцията за национална еднаквост се основава на разграничаването от българската. А косовската еднаквост, доколкото има такава, не стъпва върху разграничение от албанската. Тоест, може да се мисли в вероятност за анщлус с Албания. Да, актуалната Конституция на Косово не разрешава обединяването с други страни, само че националистически кръгове в Прищина не крият желанията си да анулират тази възбрана. Е, тогава за какво е нужно да се признава независимостта на държавно образувание, планувано като краткотрайно?
Косово обаче може да се окаже казус, който да окуражи други сепаратистки тежнения. От които България да пострада, нежели да се облагодетелства...
Позицията на Министерство на външните работи от 17 декември е единствено стъпка в един дълъг път - и за Косово, и за Сърбия, и за всяка друга страна претендент за Европейски Съюз. България има инструментите да контролира тези процеси съгласно националния си интерес. И е мощно желателно да го прави, когато се постанова.
А евроинтеграцията на Западните Балкани е нещо доста по-значимо от брошка на ревера на българското европредседателство...
Тази наша позиция може да бъде обсъждана в няколко аспекта.
Първо, на фона на сигналите, които идват от Брюксел като отношение към младата балканска страна. Преди седмица Европейският парламент и чешкото председателство на Съвета на Европейски Съюз предложиха унищожаване на за косовски жители (предложението би трябвало да бъде утвърдено от страните членски). Самата на Прищина пък се приема много благосклонно и общо взето без възражения в европейските столици, като като че ли единствената спънка се явяват изострените (особено в момента) връзки с Белград.
Ако се върнем 20-25 години обратно, ще си спомним какви кански старания струваше на българските политици и дипломати обезпечаването на безвизов режим с страните от Европейски Съюз. То не бяха двустранни съглашения за реадмисия, не беше серия от огромни акции против проведената престъпност, не беше тотална замяна на българските документи за идентичност... А в този момент наподобява, че за Косово такива строги условия няма. При състояние, че страната е определяна като извънредно проблематична от позиция на проведена престъпност - и то от самите. Които обаче са на мнение, че " обвързването на либерализирането на визовия режим за Косово с битката против проведената престъпност е контрапродуктивно, защото изолацията предизвиква незаконните действия " (или най-малко по този начин са считали през 2021 година).
По-опростено казано, " мафиотизацията " на косовското общество е на такива равнища, каквито в България не е имало даже и в " най-мутренските " години. Но или Европейският съюз към този момент много е занижил критериите, или реверансите към Прищина могат да се поясняват като политическо решение, поради борбата с Белград. Може би войната в Украйна и другарските връзки на Сърбия с Русия се трансформират в " царски път до 10 " за Косово към Европейски Съюз...
И тук се връщаме на българската поддръжка. Давайки " зелена светлина " на Косово, България на практика блокира Сърбия за Европейски Съюз. Поради простата причина, че напрежението сред двете страни не се вижда по какъв начин в обозримо бъдеще би могло да бъде преодоляно. А един ден, в случай че Косово влезе в Европейски Съюз, ще постанова несъгласие на Сърбия, до момента в който не реализира максимума. Нещо, на което пък даже и най-прозападните политици в Белград не биха се съгласили. Или, в случай че въпреки всичко се съгласят, това би бил техният политически край (а може и физически - информация Зоран Джинджич).
И назад - в случай че Сърбия влезе в Европейски Съюз ( ѝ датира още от края на 2009 година и досега са отворени 22 от общо 35 преговорни глави), става комплицирано за Косово. А и процедурата на Прищина не е ясно какъв брой години ще отнеме. Но при всички сюжети за България се отваря опция да бъде съдия и да фаворизира (дори и ситуационно) някоя от двете кандидатки. Което към този момент би било в духа на едно водачество във връзка с интеграционния развой за Западните Балкани.
Стигаме до въпроса какъв е националният ни интерес и на кого да " ударим едно рамо " - на Прищина или на Белград? Разбира се, има и алтернатива да ги държим дружно в " чакалнята ", до момента в който не си решат разногласията и след това да ги приемем по едно и също време, само че това звучи много пожелателно.
На пръв взор - по-добре Косово (или да няма нищо). Сърбия като съветско прокси не е желателно да става част от Европейски Съюз, а и самата тя все още не напира изключително мощно. Докато Косово се радва на благоволението на европейските (и евроатлантическите) ни сътрудници. Така че - ура, да живее евроинтеграцията, популярност на евроатлантическите полезности, с нас Вашингтон е в мир и в пердах, Комисия велика води нашия надвит строй!
Да, само че в интернационалните връзки е добре да се гледа по-дългосрочно. " Топлата връзка " сред Белград и Москва е неоспорим факт, само че " европейската вероятност " на Сърбия въобще не е за подценяване. Исторически видяно, западната ни съседка колкото е била близка с Русия (и за малко със СССР), толкоз е била и любимец на Западна Европа. Независимо дали става дума за кралство Сърбия, за кралска или за Титова Югославия, позиционирането ѝ на интернационалната сцена е било забележително (по време на Студената война даже е водач на " Движението на необвързаните " ). В разнообразни интервали комшиите са се радвали на фаворизиране от страна на Австро-Унгария и Франция, а след края на Втората международна война те можеха свободно да се движат и да работят в редица " западни " страни (основно във ФРГ). Все неща, които за нас са били мираж...
Чисто стопански, връзките ни със Сърбия са като че ли по-важни от тези с Косово - имаме обща граница, а и Прищина има да извърви доста по-дълъг път спрямо Белград. И като стопански промени, и като битка с проведената престъпност.
Любопитен факт е, че и в двете страни живеят етнически български малцинства, които са почти еднообразно огромни.
Европейският път на Косово обаче е проблематичен най-много заради обстоятелството, че половината свят (включително пет страни от ЕС) не го е признал като страна. Което връща въпроса трябваше ли изобщо България да признава едностранно оповестената от Прищина самостоятелност през 2008 година.
В случая на Косово не става дума за отделяне на типичната национална страна. В Северна Македония да вземем за пример, претенцията за национална еднаквост се основава на разграничаването от българската. А косовската еднаквост, доколкото има такава, не стъпва върху разграничение от албанската. Тоест, може да се мисли в вероятност за анщлус с Албания. Да, актуалната Конституция на Косово не разрешава обединяването с други страни, само че националистически кръгове в Прищина не крият желанията си да анулират тази възбрана. Е, тогава за какво е нужно да се признава независимостта на държавно образувание, планувано като краткотрайно?
Косово обаче може да се окаже казус, който да окуражи други сепаратистки тежнения. От които България да пострада, нежели да се облагодетелства...
Позицията на Министерство на външните работи от 17 декември е единствено стъпка в един дълъг път - и за Косово, и за Сърбия, и за всяка друга страна претендент за Европейски Съюз. България има инструментите да контролира тези процеси съгласно националния си интерес. И е мощно желателно да го прави, когато се постанова.
А евроинтеграцията на Западните Балкани е нещо доста по-значимо от брошка на ревера на българското европредседателство...
Източник: news.bg
КОМЕНТАРИ