В края на 70-те и началото на 80-те години нюйоркското

В края на 70-те и началото на 80-те години нюйоркското метро наподобява е „ излязло “ от антиутопична книга. Влакове, обрисувани с графити, небогати просяци и наркомани, дружно с колоритно облечени членове на банди, тормозещи пасажерите, които пък от своя страна със боязън в очите се отхвърлят от скъпите си притежания, с цел да запазят живота си – всичко това съставлява изцяло естествена панорама в метрото на Ню Йорк през този интервал.

Процентът на престъпността нараства стремглаво през 70-те години на предишния век, а метрото се оказва най-опасния тип транспорт в света. През септември 1979 година са обявени 250 углавни закононарушения седмично – всички те, осъществени в тъмнината на подземните метростанции.

Изключително рискови улични банди пазели териториите си интензивно, разделяйки мрачните коридори на метрото между тях. Поради високата степен на смъртност измежду членовете на бандите, Луис Гардън Акоста, създател на обединяването „ El Puento ” назовава улиците на Бруклин „ смъртоносни полета “ . Той по никакъв начин не бил надалеч от истината, защото извънредно огромен брой младежи са ранени или убити по време на „ войните “, вилнеещи в най-бедните квартали на Ню Йорк.

В отговор на това принуждение на полицията ѝ се постанова да избере нова тактичност на деяние. Но въпреки че броят на полицейските офицери е повишен още от 60-те години, когато към 3100 чиновници патрулират в метрото, закононарушения продължава да има всекидневно, което в последна сметка оспорва успеваемостта на полицията. И защото курсовете на наблюдаване на офицерите били съвсем постоянно идентични, нарушителите стартират елементарно да ги плануват и заобикалят, бивайки един ход напред.

През юли 1974 година следващият акт на принуждение в метрото принуждава MTA (Metropolitan Transportation Authority) да приключи активността на огромен брой от влаковете през нощта. Само за десетилетие метрото губи към 300 милиона пасажери само поради неприятната си известност на огнище на незаконна активност.

През декември 1977 година са задържани 200 евентуални нарушители по време на полицейска интервенция, наречена „ Subway Sweep ”. Въпреки това арестите не дават позитивни резултати в дълготраен проект, защото единствено през първите 2 месеца на 1979 година са осъществени 6 убийства в метрото. В съпоставяне с 9-те убийства, осъществени през цялата предишна година, това е доста нарастване.

През 80-те години вредите, нанесени само върху прозорците на влаковете на метрото се равняват на към 2 милиона $. В обезверен опит да възвърне известността си, MTA започва нова линия през 1978 година, наречена „ Train to the Plane ” („ Влак към самолета “), която дава 24-часово полицейско наличие. Линията има за цел да транспортира пасажери по Шесто авеню в Манхатън и да ги води до бус, който да се насочва непосредствено до интернационалното летище „ Джон Ф. Кенеди “. Въпреки напъните си MTA не съумява да притегли задоволително пасажери и е закрита през 90-те години.

Паралелно с това нараства и броя на графитите. Това принуждава кмета Джон Линдзи да разгласи война на графитите. Поради липса на финансиране обаче не са подхванати никакви обилни дейности за тяхното понижаване. Властите наподобява губят контрола над метрото, а убийствата и грабежите не престават да са част от всекидневието там.

Ситуацията стартира да се трансформира, когато управляващите вземат решение да подходят по по-различен метод. Известна като теорията „ Broken Window ” ( “Счупен прозорец “), политиката била съсредоточена повече върху средата , в която престъпността процъфтява, а не толкоз върху нарушителите. Това е концепция на двама учени Джеймс Уилсън и Джордж Келинг, които разгласяват теорията си за първи път през март 1982 година в публикация за списание „ The Atlantic Monthly ”.

Уилсън и Келинг настояват, че в случай че един строшен прозорец не е поправен (сменен) незабавно, това окуражава вандалите да подхващат спомагателни дейности и да чупят още прозорци, до момента в който не окупират цялата територия. Според тях, с цел да се понижат сериозните закононарушения в метрото управляващите би трябвало да се борят против дребните закононарушения като дребна кражба, графити и даже строшен прозорец. Двамата мъже имат вяра, че с цел да понижи престъпността, човек първо би трябвало да сътвори среда, която я обезкуражава.

Теорията им се оказва извънредно спорна първоначално и двамата учени са оповестени за персони с „ нулева приемливост “. Въпреки това управляващите я одобряват и при започване на 90-те години подхващат ограничения, препоръчани от Уилсън и Келинг.

Тяхната доктрина е мотив за разгорещени диспути даже до ден-днешен, само че е истина, че от 90-те години насам престъпността в нюйоркското метро е доста намаляла.