Необикновеното в една обикновена книга*
В книгата „ СТОИ НА ТЕПЕТО АЛЬОША... ” всичко е нормално. Защото се приказва по един внимателен и наличен метод за съкровените неща в живота на индивида, който помни ужасите на Втората международна война и изпитва възприятие на поклонение пред подвига на всички, които починаха или оцеляха в жестоката битка с фашисткия звяр.
Героите са най-обикновени хора от последните десетилетия и в наши дни – скулптори, каменоделци, композитори, поети, писатели, учители, бойци, публицисти, служащи, безименни поданици на Пловдив, страната и отвън нея.
Всички те със своите дейности и изразени мисли са написали една същинска и близка нам история.
Персонажите са все хора от националните низини: тези, които виждат в изправения гранитен съветски боец на върха на пловдивския Бунарджик не Съветската войска – съгласно едни освободителка, а съгласно други не, а един елементарен и в същото време популярен брат и другар, жертвал себе си, с цел да отърве света от фашизма през Втората международна война.
Майки от страните на някогашния Съветски съюз съзират в “Альоша ” своя погинал или безследно липсващ наследник.
Осиротели деца разпознават в него героичния си татко, брат или дядо.
Граждани от Европа и Америка го считат за другар на Джон или Пиер, на Анджей, Любиша или Манолис, военен приятел на някого от своите близки сънародници, за които знаят или допускат, че в армиите и партизанските формирования са воювали един до друг с руснаците за разгрома на фашизма.
Силата на въздействието на изрече нараства заради чудесното комбиниране на документалистиката с художествено-публицистичните тълкования и систематизирания, което е безспорен акцент на създателя.
Самият той е част от живата история на зараждането, построяването и разнасянето на името “Альоша ” през границите, поколенията и годините като секретар на Комитета за построяването на паметника, а също така е и дълготраен публицист, написал стотици публикации и няколко публицистични книги.
Може би тази е повода читателят да се усеща надълбоко разчувстван от близкия до душата му роман за това, по какъв начин стотици хиляди жители на Пловдив и региона, хора от всички краища на страната отделят от залъка си и съграждат “Альоша ” в сложните следвоенни години, по какъв начин го кръщават с това гальовно и близо до сърцето име, кълнат се във честност и обич един към различен или безмълвно поставят цветя пред снажната му фигура.
И по какъв начин десетилетия по-късно не разрешават да бъде опустошен, на инат на демонстративната решителност на градските властници да заличат паметника от лицето на града.
Авторът убеждава, че с този заслужен за почитание цивилен акт на отбрана на честното име на нашата Родина елементарните хора от града под тепетата ще останат в историята освен като градители, само че и като пазители на съграденото преди тях.
Добър е народът ни и затуй скоро ще не помни мераците на неосъществените разрушители – радетели на една отречена от времето идеологическа борба и политика на разделяне на нацията, които със своите гротесктни безумни и безплодни напъни не могат да произведат нищо друго с изключение на отвращение и подбив у людете през днешния ден и неразбиране и позор измежду бъдните генерации. Вероятно много от техните потомци не биха желали да се разпознават с делата на своите предшественици.
Ако следваме една от най-благородните обичаи на дедите ни, бихме могли да кажем, както е рекъл и ханът в отдавнашните времена на първоградежа на българската страна: дано роденият финален си спомни за тези, що съградиха и опазиха от скверни ръце този монумент на простата и неподправена благодарност на българина към подвига и саможертвата на незнайния боец в името на положителното.
Необикновеното в една елементарна книга е това, с което тя сграбчва читателя, тъй като споделя доброволно и тъкмо за простите, само че непреходни всемирен хуманистични полезности и така се трансформира в фантазия за всеки създател.
В творбата, която Васил Найденов ни сервира, виждаме може би осъществена такава една фантазия.
===============================
* Есето е увод към книгата “ ” (ИК “Жанет-45 ”, 2002 г.)
Тя е написана в символ на реализиране на последната завещателна воля на брачната половинка на създателя Васил Найденов - Елена, отправена към нейния мъж няколко дни преди да се пресели в отвъдното: „ Ти би трябвало да напишеш книгата за „ Альоша “! “.
Аз станах несъзнателен очевидец на този трогателен и покъртителен диалог сред двамата. И непринудено запитах, какво мощно има у тях, обвързвано с „ Альоша “, че да заеме значимо място в тези мигове.
Елена продума, че на млади години Васил бил един от въодушевените основатели на „ Альоша “ и оттогава ориста на паметника става неразделна част от неговия живот, а по-късно и на тяхното семейство.
На границата сред Двадесет и Двадесет и първи век паниката обгръща напълно естествено двамата съпрузи, както и хилядите пловдивчани и жители на Родината ни, когато зли сили се канят да разрушат паметника.
След няколко дни Елена си отиде. Въпреки преклонната си възраст Васил работеше върху книгата настойчиво: ден след ден ходеше в Народната библиотека, търсеше материал след материал, тракаше на своята остаряла и вярна пишеща машина. Аз вземах фрагментите един след различен и ги набирах на компютъра. Той четеше разпечатките и променяше което сметнеше за нужно. Когато взе в ръцете си готовия текст, Васил ме помоли да напиша предговора. Приех след дълги увещания от негова страна.
Книгата може да се одобри като един заслужен отговор на злонамерените попълзновения. И може би има принос за съхраняването на паметника. Както и за обогатяване на българската памет за миналите трагични исторически събития.
Творбата бе показана в Руския културно-информационен център на 8 май 2002 като част от Програмата за честването на 57-годишнината от Деня на успеха. Смятам, че бе посрещната с интерес и утвърждение.
В актуалната обява разликата с истинския текст на предговора е предаването на наличието му с повече нови редове, както и с някои незначителни съкращения.
Реших да предложа това есе в този момент на вниманието на интелигентните читатели на Поглед Инфо – цели 22 години след издаването на книгата, тъй като казусът за „ Альоша “ придобива през днешния ден нова и особена новост поради злата воля на рушителите на българската памет.
За техните безумни напъни важат стиховете на Дядо Вазов: „ Тирани, всуе се морите! Не се гаси туй, що не гасне! Лучата, що я през днешния ден гасите, тя на вулкан ще да порасне! “
Героите са най-обикновени хора от последните десетилетия и в наши дни – скулптори, каменоделци, композитори, поети, писатели, учители, бойци, публицисти, служащи, безименни поданици на Пловдив, страната и отвън нея.
Всички те със своите дейности и изразени мисли са написали една същинска и близка нам история.
Персонажите са все хора от националните низини: тези, които виждат в изправения гранитен съветски боец на върха на пловдивския Бунарджик не Съветската войска – съгласно едни освободителка, а съгласно други не, а един елементарен и в същото време популярен брат и другар, жертвал себе си, с цел да отърве света от фашизма през Втората международна война.
Майки от страните на някогашния Съветски съюз съзират в “Альоша ” своя погинал или безследно липсващ наследник.
Осиротели деца разпознават в него героичния си татко, брат или дядо.
Граждани от Европа и Америка го считат за другар на Джон или Пиер, на Анджей, Любиша или Манолис, военен приятел на някого от своите близки сънародници, за които знаят или допускат, че в армиите и партизанските формирования са воювали един до друг с руснаците за разгрома на фашизма.
Силата на въздействието на изрече нараства заради чудесното комбиниране на документалистиката с художествено-публицистичните тълкования и систематизирания, което е безспорен акцент на създателя.
Самият той е част от живата история на зараждането, построяването и разнасянето на името “Альоша ” през границите, поколенията и годините като секретар на Комитета за построяването на паметника, а също така е и дълготраен публицист, написал стотици публикации и няколко публицистични книги.
Може би тази е повода читателят да се усеща надълбоко разчувстван от близкия до душата му роман за това, по какъв начин стотици хиляди жители на Пловдив и региона, хора от всички краища на страната отделят от залъка си и съграждат “Альоша ” в сложните следвоенни години, по какъв начин го кръщават с това гальовно и близо до сърцето име, кълнат се във честност и обич един към различен или безмълвно поставят цветя пред снажната му фигура.
И по какъв начин десетилетия по-късно не разрешават да бъде опустошен, на инат на демонстративната решителност на градските властници да заличат паметника от лицето на града.
Авторът убеждава, че с този заслужен за почитание цивилен акт на отбрана на честното име на нашата Родина елементарните хора от града под тепетата ще останат в историята освен като градители, само че и като пазители на съграденото преди тях.
Добър е народът ни и затуй скоро ще не помни мераците на неосъществените разрушители – радетели на една отречена от времето идеологическа борба и политика на разделяне на нацията, които със своите гротесктни безумни и безплодни напъни не могат да произведат нищо друго с изключение на отвращение и подбив у людете през днешния ден и неразбиране и позор измежду бъдните генерации. Вероятно много от техните потомци не биха желали да се разпознават с делата на своите предшественици.
Ако следваме една от най-благородните обичаи на дедите ни, бихме могли да кажем, както е рекъл и ханът в отдавнашните времена на първоградежа на българската страна: дано роденият финален си спомни за тези, що съградиха и опазиха от скверни ръце този монумент на простата и неподправена благодарност на българина към подвига и саможертвата на незнайния боец в името на положителното.
Необикновеното в една елементарна книга е това, с което тя сграбчва читателя, тъй като споделя доброволно и тъкмо за простите, само че непреходни всемирен хуманистични полезности и така се трансформира в фантазия за всеки създател.
В творбата, която Васил Найденов ни сервира, виждаме може би осъществена такава една фантазия.
===============================
* Есето е увод към книгата “ ” (ИК “Жанет-45 ”, 2002 г.)
Тя е написана в символ на реализиране на последната завещателна воля на брачната половинка на създателя Васил Найденов - Елена, отправена към нейния мъж няколко дни преди да се пресели в отвъдното: „ Ти би трябвало да напишеш книгата за „ Альоша “! “.
Аз станах несъзнателен очевидец на този трогателен и покъртителен диалог сред двамата. И непринудено запитах, какво мощно има у тях, обвързвано с „ Альоша “, че да заеме значимо място в тези мигове.
Елена продума, че на млади години Васил бил един от въодушевените основатели на „ Альоша “ и оттогава ориста на паметника става неразделна част от неговия живот, а по-късно и на тяхното семейство.
На границата сред Двадесет и Двадесет и първи век паниката обгръща напълно естествено двамата съпрузи, както и хилядите пловдивчани и жители на Родината ни, когато зли сили се канят да разрушат паметника.
След няколко дни Елена си отиде. Въпреки преклонната си възраст Васил работеше върху книгата настойчиво: ден след ден ходеше в Народната библиотека, търсеше материал след материал, тракаше на своята остаряла и вярна пишеща машина. Аз вземах фрагментите един след различен и ги набирах на компютъра. Той четеше разпечатките и променяше което сметнеше за нужно. Когато взе в ръцете си готовия текст, Васил ме помоли да напиша предговора. Приех след дълги увещания от негова страна.
Книгата може да се одобри като един заслужен отговор на злонамерените попълзновения. И може би има принос за съхраняването на паметника. Както и за обогатяване на българската памет за миналите трагични исторически събития.
Творбата бе показана в Руския културно-информационен център на 8 май 2002 като част от Програмата за честването на 57-годишнината от Деня на успеха. Смятам, че бе посрещната с интерес и утвърждение.
В актуалната обява разликата с истинския текст на предговора е предаването на наличието му с повече нови редове, както и с някои незначителни съкращения.
Реших да предложа това есе в този момент на вниманието на интелигентните читатели на Поглед Инфо – цели 22 години след издаването на книгата, тъй като казусът за „ Альоша “ придобива през днешния ден нова и особена новост поради злата воля на рушителите на българската памет.
За техните безумни напъни важат стиховете на Дядо Вазов: „ Тирани, всуе се морите! Не се гаси туй, що не гасне! Лучата, що я през днешния ден гасите, тя на вулкан ще да порасне! “
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ