В живота си всеки среща хора, които не се забравят.

В живота си всеки среща хора, които не се не помнят. Когато си отидат, душата страда и й е празно. Така се усещах аз без Лина.
Приятелството ни стартира още когато бяхме деца. Израснахме в един краен квартал, където – за благополучие – по това време нямаше високи блокове, пред които да се разминават като непознати. На нашата улица бяха подредени дребни къщи с поддържани дворове. През лятото от тях се носеше сладостен мирис на зрели праскови, а през есента го сменяше неповторимата миризма на дюли. Тичахме боси по горещите улици, замеряхме се със зрели череши, а вечер, седнали умерено пред къщата на родителите ми, си разказвахме страшни истории. За мен тя беше най-хубавият ми другар. Лина знаеше да стреля с прашка, риташе топка, катереше се по дърветата като пъргава маймуна…

С една дума, Лина притежаваше същински значимите момчешки качества, по тази причина нямах потребност от други другари. Смело мога да кажа, че тя беше идеалът ми и за момиче, и за другар. Обещавах й нееднократно тържествено, че когато пораснем, ще се оженим. Тя се смееше и отмяташе глава обратно – обожавах я, като прави по този начин, този неин табиет не забравих в никакъв случай. В този топъл и непокварен свят израснахме с Лина. Ако имаше по какъв начин, вечно бих останал в него. Но когато навърших 13 години, родителите ми взеха решение и небрежно продадоха остарялата ни къща. Купиха апартамент в другия завършек на града. С един размах ме откъснаха от моята Лина и от дните, които делях единствено с нея. Последната вечер седнахме под обичаното ни дърво. И до момента си припомням тъгата, която блестеше в очите й.

А моето сърце спираше от любов, от гняв и боязън. На разлъка я прегърнах и й дадох обещание, че тя ще остане единствена в живота ми. Детски думи, само че съдбовни.
Оттогава мина доста време. Пораснах и станах зрял мъж, само че постоянно виждах в сънищата си прелестната усмивка на дребното момиче и усещах усета на презрелите череши. След години, на повече от 20, се върнах в оня квартал да диря своята Лина, само че на мястото на къщите и дворовете от спомените ми се издигаха огромни блокове. Сякаш някой замахна с нож и прекъсна връзката ми с почтеното детство. Нямаше кого да попитам за приятелката си. Обърнах се и си потеглих, понесъл безнадеждното си възприятие, че съм изгубил нещо благо, свидно и безпределно обичано.

Изминаха още 10 години. Какво ли не претърпях: обичах и ме обичаха, наранявах и ме нараняваха. Във всяка красива млада жена търсех душата на непорочната и непокорна Лина. Ожених се и единствено след две години се разведох. Вината на някогашната ми брачна половинка беше сериозна за мен и глупава за нея: просто тя не отмяташе главата си обратно, когато се смееше, не харесваше страшните истории, мразеше дюлите, а костилките на черешите я дразнеха… Разводът ме накара да се усещам цялостен несретник. Наближавах Христовата възраст и живеех с чувството, че някъде съм изгубил парченце от сърцето си. Все още сънувах остарялата улица, момичето, което се катереше по дърветата. С времето обаче съвсем забравих по какъв начин наподобява лицето й. Струваше ми се, че и да я видя, няма да я позная.

След като с някогашната ми жена поделихме имуществото, останах без жилище. Не желаех да се връщам при възрастните си родители, по тази причина си наех квартира в отдалечен квартал – като оня, в който мина детството ми. Новото ми жилище се намираше в дребен блок на пет етажа. Аз се нанесох на 4-тия. Наемът не беше висок, апартаментът – порядъчен. Всичко щеше да е прелестно, в случай че шумът от горния етаж не ми опъваше нервите до разкъсване. Бързи детски стъпки ме будеха рано-рано всяка заран. Понякога хлапето нещо изпускаше и по този начин караше главата ми да експлодира. Това в действителност не се търпеше. Няколко пъти се качвах, с цел да направя забележка, само че от вътрешната страна звънливо гласче отговаряше, че вкъщи няма никой и няма да ми отвори. После същите бързи стъпки заглъхваха във вътрешността по коридора. Толкова се бях изнервил от този детски гнет, че съществено обмислях да си сменя квартирата.

Една вечер изтощен се прибирах от работа. Денят беше под напрежение и нямах самообладание да си взема душ, да се излегна на дивана и да си умря. Замислен, не видях дамата, която слизаше по стълбите. Сблъскахме се, аз се ядосах и изругах, тя не ми остана длъжна. Когато непознатата отмина, видях, че е изпуснала портмонето си. Наведох се и го взех. Но щом звъннах на вратата на съседката – очевидно че беше нейното, това немирно детско гласче още веднъж сподели, че у дома няма никой. Махнах с ръка и се прибрах.
На идващия ден забравих за портмонето. Кой знае какъв брой щеше да лежи захвърлено на шкафа, в случай че инцидентно не ми беше попаднало пред очите. Изведнъж ме обзе някакво непристойно любознание. Коя беше тя и за какво това момиченце стои постоянно единствено?

Седнах и изсипах наличието му на масата – малко пари, четирилистна детелина и… фотография на момче с ожулени колене. Моята фотография. Пръстите ми се разтрепериха, сърцето ми заби бясно, за секунда безусловно изгубих схващане.
Минути по-късно тичах по стълбите към горния етаж. За моя изненада вратата се отвори още на второто позвъняване и съседката застана на прага. Зад гърба й любопитно надничаше палавото момиченце. Подадох портмонето, като я гледах право в очите. Тя го взе, устните й се разтвориха учудено, след това сподели: „ Господи! Помислих, че в никакъв случай няма да го намеря. В него пари няма, само че имам документи и други значими неща. Вие, наподобява, не сте толкоз недодялан! “ В идващия миг се разсмя мощно и отметна глава обратно. Сам не осъзнах по какъв начин от устата ми се изтръгна единствено една дума: Лина! Смехът секна, очите й заблестяха от наслада и тогава разбрах, че ме позна. Блаженство – може би по този начин се усещат изгубените в пустинята, когато след дълги страдания открият мечтания оазис. Бяха минали толкоз доста години, само че най-сетне държах в прегръдките си своята другарка. Любимата ми Лина.
Съдбата не е била изключително благосклонна и към нея, само че за благополучие след тежкия бракоразвод й беше останала прелестната щерка. Аз не съм не запомнил обещанието, което й дадох преди доста години. Вече не сме децата, които тичат боси по горещия паваж, а възрастни хора, виновни за своите дейности. Аз и в този момент съм подготвен да се оженя за нея. Бих купил къща с огромен двор, където нейната щерка и нашите неродени деца ще могат да играят на воля. Ще засадя праскови, дюли и череши. Ще можем да си напомним най-страшните истории, които си разказвахме. Понякога даже те бяха сантиментални.
Лина се опасява да посегне към мен. Разбирам я. Не я прилепям. Готов съм да й бъда добър другар, докато… Знам, че един ден сърцето й ще трепне по различен метод за мен. Ще я очаквам, колкото би трябвало. Стига ми, че се намерихме и до момента в който тя е наоколо, в никакъв случай повече няма да изпитам тежкото възприятие, че съм безнадеждно изгубен.

Николай

Инфо: Булмедия